Намери си празна маса в едно безлюдно ъгълче на третия етаж и разпростря пред себе си купчината книги, които трябваше да прегледа. Греъм беше прав. Материалът, който трябваше да прочетат, беше най-малкото скучен. Половин час по-късно думите започнаха да се премрежват пред очите й, губейки значението си.

За да съсредоточи вниманието си, тя се заслуша в приближаващите се стъпки, които глухо отекваха по покрития с плочки под. Стъпка, стъпка, стоп. Завъртане. Връщане назад. Напред. Стоп. Стъпка, стъпка…

Внезапно той се появи пред нея в края на един дълъг проход между две редици рафтове, отрупани с книги. Усмивка на задоволство се прокрадна в ъгълчетата на устата му. Дали я бе търсил?

Тя бързо сведе поглед към текста пред себе си. С периферното си зрение видя как краката му се приближават и той се изправи пред нея от другата страна на тясната маса. Когато остави папката си, натъпкана с листове, тя го погледна, после отмести поглед към една празна маса на метър-два встрани.

— Свободно ли е това място? — попита Грант с преувеличена любезност, леко пречупвайки кръста си в поклон.

— Не. Нито пък онова. — Шели посочи другата маса с кимване.

Той само я погледна неодобрително през рамо.

— Тук осветлението е по-добро. — Опита се да издърпа стола, но усети някаква съпротива. Наведе се да види какво му пречи и се засмя.

— Този стол е зает. — Там бяха вдигнати краката й, обути в тънки чорапи.

Тя ги свали на пода и той седна. Защо се преструваше, че появата му я бе раздразнила. В действителност сърцето й пърхаше от радост, че Грант я бе потърсил. Ако дълбочината на чувствата, която тя виждаше отразена в очите му, беше някакъв знак, значи той бе също толкова радостен да е с нея. Дълго време те седяха мълчаливи, взрени един в друг. После, борейки се с желанието да се протегне и да го докосне, тя сведе глава над книгите си и се престори, че е дълбоко заинтересувана от тях.

— Тук — каза той и потупа бедрата си под масата.

— Какво? — попита тя почти без дъх и отново го погледна. Трябваше да се държи така, сякаш е погълната от текста и той я бе прекъснал. Защо да не си събере нещата и не си тръгне?

— Качи си краката в скута ми.

Сърцето й се разтуптя неудържимо.

— Не — прошепна и хвърли поглед през рамото си.

— Няма никой наоколо — каза той и тя попадна под омайващото въздействие на плътния му глас. — Моля те. Не са ли измръзнали?

Не би си признала.

— Не трябваше да напускаш колегите си — каза, надявайки се да промени посоката на разговора.

— Сбирката ни свърши.

— Сигурна съм, че имаш някаква друга работа.

— Имам — отвърна той, разгръщайки папката си с добродушна усмивка. — Имам да наваксвам с някои неща за четене. Хайде, качи си краката.

— Грант… Мистър Чапмън… не мога да седя тук с крака в скута ти. Ами ако някой ни види?

Усмивката му леко помръкна, докато преценяваше думите й.

— Толкова ли голямо значение има за теб какво си мислят хората?

Не беше случаен въпрос и тя го разбра. Поколеба се и отмести поглед от пронизителните му очи.

— Да. Може би не трябва, но е така. Ти не се ли интересуваш какво си мислят хората? — Отново го погледна.

Той обмисли въпроса й.

— Не — отвърна меко, но убедено. — Може би трябва да обръщам по-голямо внимание на мнението на другите. Така навярно е по-безопасно, по-благоразумно. Но може да пропилея много ценно време, опитвайки се да отгатна какво си мисли някой за мен, а и в такъв случай пак мога да сгреша. В крайна сметка, по-добре да вършиш това, което чувстваш, че е правилно за теб, отколкото да правиш това, което другите смятат, че е правилно за теб. В рамките на приличието и закона, разбира се.

Той се усмихна, но тя не бе готова да отмине философските му разсъждения без повече обсъждане. Толкова много искаше да го разбере.

— Така ли успя да се изправиш на крака след скандала във Вашингтон? Ако нещо такова ми се бе случило на мен, щях да пожелая да се скрия от света и никога вече да не се покажа. Без значение дали съм била невинна или виновна, ако всички са ме смятали за виновна, никога не бих се осмелила да се изправя лице в лице с хората. А ти се шегуваш, смееш се — добави тя. — Мисля, че не бих била в състояние да се смея много дълго време, след като ми се е случило нещо подобно.

Той нежно се усмихна.

— Аз съм боец, Шели. Винаги съм бил. Не съм направил нищо лошо и проклет да съм, ако позволя на погрешното обществено мнение да ми попречи да живея щастливо и пълноценно, доколкото мога. — Грант се протегна през масата и хвана ръката й. Дори не й хрумна да я издърпа. — Честно казано — добави той с огорчение, — имаше моменти, когато ако не бях се разсмивал, щях да се разплача.

По-късно тя не можеше да си спомни кога е вдигнала краката си и му е позволила да ги настани между неговите. Но в един момент усети натиска на твърдите мускули на бедрата и палците му, които разтриваха петите й.

— Прав бях. Замръзнали са — прошепна той.

Защо шепнеше? Минутите се точеха, а те не бяха промълвили и дума, втренчени един в друг над зацапаната с мастило маса, затрупана с книги, на които не обръщаха внимание. Никой не наруши усамотението им. Сумрачните зали на библиотеката бяха притихнали. Високите рафтове с прашни томове образуваха преграда около тях. Той шепнеше, защото, освен че бяха на обществено място, това бе момент на интимност, който им принадлежеше напълно.

— Хладно е тук — промърмори Шели, без да вниква в това, което казва. Нямаше значение… Тя му говореше. Той бе толкова наблизо, че можеше да преброи тънките бръчици в ъгълчетата на очите му, да чуе и най-слабия му шепот. Години наред бе копняла да го види. Сега жадно се наслаждаваше на този празник за очите си.

— Може да си облечеш пуловера.

Тя поклати глава.

— Добре ми е така. — Всъщност бе започнало да й става непоносимо горещо. Главата й натежа и в същото време бе лека като балон. Бе като в унес, но осъзнаваше всяко мимолетно усещане на тялото си.

Не бе изпитвала това противоречие на чувствата от дните, когато седеше в класната стая в Пошмън Вали и проверяваше тестовете, докато той работеше наблизо. В един миг й се искаше да танцува, да даде воля на вълнението, което я опияняваше. В следващия — да се отдаде на блажена апатия, да легне и да усети тежината на тялото му върху себе си. Така се чувстваше и сега.

Известно време те четоха — или се преструваха, че четат. Шели можеше да твърди второто със сигурност само за себе си, но си мислеше, че и на Грант му е също толкова трудно да се концентрира върху текста. Той продължаваше да масажира стъпалата й, вече не постоянно, движенията му бяха разсеяни, някак по-чувствени. Когато трябваше да обърне страница, хващаше и двата й крака с една ръка, докато се освободеше другата.

Тя очарована го наблюдаваше как мести поглед по редовете. Представяше си как очите му изучават тялото й и това я накара да се изчерви. Той повдигна глава и я погледна въпросително, усмихвайки се леко, забелязал руменината, заляла страните й.

— Тъкмо ми хрумна, че не знам нищо за теб — избърбори тя. — За дома ти, семейството ти. Не си от Пошмън Вали.

— Израснах в Тълса. Аз съм вторият от трима сина. Баща ми почина, докато бях в колежа. Имах нормално, щастливо детство. Предполагам, че като средното дете в семейството съм развил инстинкт на борец и умението да се забърквам в неприятности. Може би още се опитвам да привлека вниманието.

Тя се усмихна.

— Аз бях най-голямата и трябваше да давам добър пример. Къде са братята ти сега? А майка ти?

— Загубих малкия си брат във войната във Виетнам. Мама никога не е била добре със сърцето и умря няколко месеца след него.

— Съжалявам — изрече Шели и бе напълно искрена.

Тя никога не бе губила някой толкова близък. Въпреки че от години се бе отделила от родителите си, знаеше, че ги има, готови да й помогнат, ако се нуждае от тях. Единственият път, когато ги бе огорчила, бе, когато се разведе. Това много ги бе разстроило, те така и не можаха да разберат защо трябваше да се случи. Тя не им бе обяснила, че не е имала избор. Даръл бе завел делото за развода, преди да намери за необходимо да я уведоми.

— По-големият ми брат живее в Тълса с жена си и децата. Мисля, че се срамува от мен — прибави Грант натъжен. — Престанахме да се виждаме още преди да дойда тук от Вашингтон. Той бе достатъчно дружелюбен и мил, но определено се чувстваше някакво напрежение.

— Може би просто изпитва страхопочитание към теб.

— Може би — въздъхна Грант. — Сега, като сме останали само двамата, бих искал да сме по-близки, отколкото сме. — Очите му напрегнато изучаваха лицето й. — Предполагам, че от синовете му ще зависи да продължат семейното име.

Тя преглътна и от време на време поглеждаше към страницата на списанието, която се предполагаше, че чете. Трябваше отдавна да е погълнала всичко — ред след ред.

— Странно, че не си се оженил.

— Така ли?

Шели повдигна глава.

— Не е ли? — Защо гласът й трепереше?

Той поклати глава.

— Всъщност не. През първите няколко години във Вашингтон бях прекалено зает с кариерата си, за да се обвързвам сериозно.

„Обвързан, просто не сериозно обвързан“ — помисли си тя.

— После, не знам — каза той и сви рамене. — Просто не съм срещнал жена, която да ми хареса, поне не дотолкова, че да се оженя за нея.

Тишината, която настана, бе физически осезаема. Можеше да се усети напрежението помежду им. Палците му масажираха извивките на ходилата й с дълги, плавни движения. С всяко бавно движение, гърлото й се стягаше все повече, а гърдите й ставаха все по-напрегнати.

— Шели — повика я той настоятелно и тя не можеше да не се подчини на неизречената му заповед и да не го погледне. — Преди нощта, когато те целунах, никога не бях се замислял какво правите с твоя приятел, спортиста, в неговата мощна кола. Но дълго, след като се бях преместил във Вашингтон, въображението ми почти ме докарваше до лудост. Представях си как те обсипва с целувки, как гали гърдите ти…