Стъпките на Грант и Шели глухо отекваха по неравната, покрита с лишеи пътека, докато се приближаваха към влюбените. Младата жена бе опряла гръб върху едно стройно дърво и младият мъж се притискаше към нея. Краката му се бяха вмъкнали между нейните. Главите им бяха леко наклонени, а устните — слети. Ръцете им се бяха сключили около телата им.

Докато Шели с виновно изражение ги наблюдаваше, тазът на мъжа започна леко да се върти, а ръката на жената се плъзна по-надолу от кръста му, за да насърчи приятния натиск. Цялата кръв на Шели се втурна към лицето и го обагри ярко. Тя се престраши да погледне крадешком към Грант и се притесни още повече, когато видя, че внимателно следи реакциите й. Той се усмихна лукаво и ускори крачка, докато изпадналите в унес влюбени останаха далеч назад.

— Сега работиш ли нещо? — попита Грант, за да разсее напрежението помежду им.

— Не. Аз съм просто студентка. Реших да посветя цялото си време и енергия на ученето. Имах необходимите средства, така че не се наложи да работя.

— Парично споразумение със съпруга?

Тя никога не бе обсъждала с някого развода си, но странно защо не бе засегната от въпроса на Грант. Горчивината, която беше изпитвала месеци наред след окончателното подписване на документите, постепенно бе изчезнала. Останаха си съжаленията, но тя не очакваше да мине без тях.

— Да. Не исках да разчитам на Даръл за издръжката си, но смятах, че ми дължи това образование. В крайна сметка стигнахме до споразумение, което устройваше и двама ни.

— Имаш ли нещо против да попитам какво се случи?

— Женитбата ни беше грешка и пет години по-късно се разведохме.

Те пресякоха още една опустяла улица, преди той да продължи:

— Няма ли да ми кажеш някакви подробности?

Тя го погледна.

— Моля те.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам. Просто си помислих, че този мъж е ужасен глупак и ако някога го срещна лице в лице, сигурно ще му го кажа.

— Няма значение. Сега има това, което иска. Той е лекар в Оклахома Сити, много известен в своята област. Последното, което чух за него, бе, че ухажва дъщерята на главния лекар. Даръл би възприел това като истинско мъжко постижение.

Грант вмъкна през зъби:

— Предполагам, че си пожертвала собственото си образование, за да му помогнеш да завърши следването си.

— Нещо такова, да. — Тя бе разтревожена от разяреното му изражение. — Ето къде живея — добави нервно.

Той я последва по тясната, неравна пътека до козирката над извитата входна врата. Къщата бе от тъмни червеникавокафяви тухли и бели дървени части. Тревата и храстите бяха грижливо подрязани, но дворът бе осеян с опадали листа от двата ореха, намиращи се от двете страни на централната алея.

— Много е красиво, Шели — каза Грант ентусиазирано.

— Нали? Аз харесах къщата в мига, когато я видях. Ще ми е мъчно да се разделя с нея, когато завърша и напусна.

— И къде ще отидеш? Имаш ли някакви варианти за работа?

— Засега не, но тази пролет ще започна да изпращам писма. Предполагам, че ще трябва да се насоча към големите градове, за да си намеря банка, която е достатъчно мощна, за да има собствен отдел за работа с жени.

Докато завърши изречението си, гласът й съвсем изтъня. Притесняваше я погледът му, който жадно следеше устните й.

— Благодаря за… — започна тя.

— Шели, ти изобщо ли не си любопитна? Не ме попита защо една красива, богата дъщеря на сенатор ще се самоубива заради мен.

Тя бе напълно объркана. Въобще не бе очаквала, че той толкова открито ще засегне темата за причините да напусне Вашингтон. Разбира се, че бе любопитна. Цялата страна беше. Когато пресата се изпълни със заглавия за самоубийството на една от вашингтонските любимки, обществото беше разбунено.

През месеца преди смъртта си, Миси Ланкастър бе поддържала близка връзка с Грант Чапмън. Сенатор Ланкастър от Оклахома сякаш бе насърчавал това, което всички възприемаха като разцъфтяващ романс. Когато младата жена бе намерена мъртва, погълнала голямо количество приспивателни, в апартамента си в Джорджтаун, приказният балон, който ги бе обграждал, се бе спукал. Обстоятелствата говореха за вината на Грант Чапмън — смяташе се, че той е разбил сърцето й. И бе уволнен веднага от екипа на сенатора.

Тогава Чапмън беше направил лошия избор да заведе дело за нарушаване на договора срещу сенатор Ланкастър. Това бе големият ден за журналистите. Каква по-страхотна новина от едно голо момиче, намерено мъртво в леглото си с бележка, написана от собствената й ръка. В бележката се казваше: „Любими мой, прости ми, че те обичах прекалено много. Щом не може да си мой, по-добре да умра“. За да станат нещата още по-зле, аутопсията бе разкрила, че Миси Ланкастър е била бременна. Обществото жадно поглъщаше всяка нова мръсна подробност.

Грант бе спечелил делото, но бе подал оставката си веднага след като съдията бе постановил присъдата си. Може и да възприемаха Грант Чапмън като безчувствен, но никой не смяташе, че е глупав. Достатъчно прозорлив бе, за да разбере, че Вашингтон се бе превърнал за него в забранена територия завинаги.

— Аз… изпитвах съжаление към теб, че трябва да преживееш всичко това — каза тя най-после.

Той се засмя нервно.

— Ти трябва да си била единственият човек в страната, който съчувства на мен, подлия злодей. Не си ли помисли поне за миг, че всичко, което казваха за мен, може да е истина? Не повярва ли, че съм насилник на девственици? И не се ли зачуди дали моето бебе не умряло в утробата на своята майка самоубийца?

Усетила гнева в настойчивите му въпроси, тя отстъпи назад и той веднага се упрекна. Прекара пръсти през косата си и въздъхна тежко. За момент се взря в тухлената площадка под краката си.

— Извинявай, Шели.

— Не се извинявай. Имаш пълното право да изпитваш горчивина. Каквото и да се е случило между теб и Миси Ланкастър, в крайна сметка ти стана жертвата.

Той се опита да се усмихне.

— Къде беше, когато се нуждаех от теб? Можех да те използвам да ми вдъхваш смелост.

— Нещата ще се оправят. Хората ще забравят.

— Ти ще забравиш ли? — Той остави книгите й на перваза и пристъпи по-близо до нея.

— Дали… ще забравя какво?

— Ще забравиш ли, че съм бил замесен в скандал, свързан с младо момиче, като знаеш, че преди десет години целунах едно много по-младо?

Само да имаше някакво движение, някакъв звук, който да облекчи тежката тишина, която настана. Без никакво отклонение сетивата й бяха съсредоточени върху него. Той изпълваше зрителното й поле с височината си и широките си рамене. Тя долавяше горския аромат на одеколона му, чуваше туптенето на сърцето му.

— Това, което се случи в Пошмън Вали, беше просто случайност — каза тя рязко.

— Беше ли? — попита той внимателно. — Тогава дълго време се убеждавах, че е така, но като те видях онзи ден, трябваше да приема, че може би не е било случайност. Може би не съм бил толкова безпристрастен, колкото знаех, че трябва да бъда. Може би тогава видях в теб жената, която си сега. Шели…

— Не. — Когато той се приближи с още една крачка, тя отстъпи назад. — Не, Грант.

— Защо?

— Как защо? Защото обстоятелствата са си пак същите.

— Това не е причина, Шели. На колко години си? Двадесет и шест? Двадесет и седем? Аз съм на тридесет и пет. Ако бях някой друг и ме беше срещнала на някой коктейл, никога не би се замислила за разликата във възрастта ни.

Тя стисна ръце, опитвайки се да ги накара да спрат да треперят. Или може би да се спре, за да не го докосне. Да не отмести този сребрист кичур от веждите му. Да не постави ръка на ревера на сакото му.

— Не става въпрос за възраст, а за положение. Аз все още съм твоя студентка.

— В средното училище на Пошмън Вали това имаше значение. Тук не. Не в днешно време. Мисля, че си го дължим, на себе си и един на друг, да видим дали онази целувка отпреди десет години е била просто случайност. Или предвестник на нещо повече. — Той се доближи до нея и обхвана раменете й със силните си ръце.

— Моля те, недей. Не казвай нищо повече.

— Слушай ме — каза той настоятелно, притискайки я към стената. — Ти беше като полъх от свеж въздух, когато влезе в залата онзи ден. След кошмара, в който се беше превърнал животът ми напоследък, ти беше като спомен от щастливите дни. Аз никога не забравих онази декемврийска нощ, но влиянието й върху мен бе поизбледняло. Да те видя отново, бе мощен тласък за спомените ми, върнаха се всички съмнения, които изпитвах преди десет години… Искам да те целуна, Шели. Кариерата ми отиде по дяволите. Видях колко са преходни успехът и щастието. Така че какво, ако някой не одобрява поведението ни? Омръзна ми да се опитвам да се харесвам на другите. Не си струва цената. Ще те целуна, Шели. Просто нямам какво да губя.

Той хвана брадичката й между палеца и останалите си пръсти, подпирайки я с длан. Ръцете й се повдигнаха да го отблъснат, но вместо това се вкопчиха в раменете му. Цяла вечност той се взира в широко отворените й, неспокойни очи, после сведе глава към нея.

Устните му бяха топли, решителни, уверени, но меки. Те се спуснаха към устата й, движейки се по такъв начин, че тя не усети точния момент, когато устните й се разтвориха. Тя чу доволно измъркване, но така и не разбра, че сама бе издала този звук.

Оковите на десетгодишно потисничество се разчупиха и я освободиха. Ръцете й се сключиха около врата му, за да докоснат тъмната коса, която почти стигаше до яката му. Десет години копнежи и фантазии намериха изражение в тази целувка. Сърцето й щеше да се пръсне от изблика на дълго потискани чувства.

Той вкусваше от влагата по долната й устна.

— Шели, Шели, о, боже мой — прошепна срещу дъха й. Езикът му отново се гмурна в сладката пещера, този път по-лакомо. Бе посрещнат от не по-малка страст.

Той отпусна брадичката й, свали ръката си надолу и обхвана кръста й. Другата му ръка се плъзна по гърба й, притискайки я все по-силно. При такава интимна близост на телата им тя веднага усети твърдото доказателство на мъжествеността му и беше шокирана.