Усещането я извади от унеса. Суровата реалност на ситуацията измести страстта, която я бе лишила от разум. Тя постави ръце на гърдите му и го избута, отмятайки глава назад.

— Моля те, пусни ме — каза притеснена.

Той веднага я пусна и отстъпи, за да й даде пространството, от което очевидно се нуждаеше. Пръстите й трепереха, докато масажираше слепоочията си. Измъченото изражение на лицето й и неспокойният начин, по който поклащаше глава, ясно показваха колко е разстроена.

— Благодаря, че ме изпрати до вкъщи. Сега трябва да влизам. — Тя се извърна, но пръстите му се вкопчиха в ръката й.

— Шели, моля те, не бягай от мен отново.

— Аз не бягам. — Тя избягваше погледа му. — Имам много…

— Бягаш — прекъсна я той. — Преди не можех да те последвам, но този път няма да те пусна без обяснение. Прекалено настъпателен ли бях, избързах ли много? Може би си още влюбена в съпруга си.

Шели се засмя, но това не бе изблик на веселие. Бе горчив смях.

— Не, уверявам те, че не това е причината.

— Тогава какво?

Тя го погледна, победена и обезкуражена, свела рамене.

— Грант — прошепна полуядосано, — знаеш защо не можем… защо това не трябва никога да се повтори. Аз започнах да мисля за теб като за мой учител от първия път, когато влязох в класната ти стая преди десет години. За няколко часа не мога да променя образа, който си изградих за теб тогава. В мислите ми ти все още си забранена територия за мен. И независимо дали искаш да си го признаеш или не, аз също съм забранена територия за теб.

Очите му се спуснаха от нейните очи към устните й, после към рамото. Нежеланието му да я погледне в очите й подсказваше, че той разбира, че е права. Грант пусна ръката й и мушна ръце в джобовете си.

— Сега имаш шанс да започнеш нова кариера. Заради това — каза тя, сочейки с ръка към него и към себе си, за да изрази ситуацията — не си струва да рискуваш репутацията си.

Очите му отново срещнаха нейните.

— Аз ще взема това решение.

— Аз вече съм го взела. Не можем да си позволим това да продължи. Би било катастрофално и за двама ни. Просто не е правилно. Не беше едно време, не е и сега.

Преди той да успее да промълви нещо, тя бе отключила и се бе втурнала вътре, затръшвайки бързо вратата зад гърба си. Дълго остана облегната на нея, докато накрая чу бавните му, унили стъпки да заглъхват надолу по пътеката.

Сълзите, които от толкова време напираха, вече можеха спокойно да потекат.

Трета глава

— Изглеждаш страхотно, Шели — промърмори си тя при вида на подутото от плач лице в огледалото над мивката в банята. Изтри зачервените си очи с една салфетка и се наведе да изплакне лицето си със студена вода още веднъж. После притисна меката кърпа към очите си, надявайки се така да прогони преследващия я образ на Грант Чапмън.

— Ако не си успяла да направиш това за десет години, какво те кара да мислиш, че ще успееш сега? — запита се тя. Той бе станал още по-въздействащ, по-красив и по-мъжествен, както забелязаха очите й на жена. Като обект на юношеското й влюбване бе представлявал заплаха за спокойствието й, но дори и наполовина не такава заплаха, каквато представляваше сега.

Мъжът, когото никога не бе успяла да забрави, се бе появил отново в живота й и тя не знаеше как ще се справи с това. Докато си сипваше овесено брашно и мляко в купата, тя се укоряваше, че се е записала за лекциите му. Имаше седем хиляди студенти в университета. Шансовете да попаднат един на друг бяха много малки. А тя нарочно бе направила да е необходимо да се срещат поне два пъти седмично.

Вечерята й миришеше апетитно, но тя не усети вкуса й, докато дъвчеше механично. Беше готвила много рядко след развода си и в резултат бе свалила петте килограма, които бе натрупала през петте години на брака си. Когато разводът бе окончателно уреден, тя се бе заклела вече никога да не готви на някой мъж. Защото по което и време да се беше прибирал Даръл от работа, бе изисквал на масата да го очаква топла храна.

Усещаше презрението към безропотната слугиня, в която се беше превърнала, като лош вкус в устата си. Тя сърдито изми купата, изхвърляйки половината от овесената си каша в канала за отпадъци.

— Вече никога! — си обеща отново.

Бе се запознала с Даръл Робинс на едно парти в женския клуб през първата й седмица в университета на Оклахома. Тъкмо бе завършила Пошмън Вали и в представите й един симпатичен студент по медицина беше върхът на романтичното преживяване.

След първия танц те не се разделиха и останаха заедно до края на вечерта. Начинът, по който я прегръщаше по време на блусовете, я изнервяше, но нали всички мъже бяха такива. Освен това той не бе изявено агресивен. Трапчинките, които се появяваха, когато се усмихнеше, русата му коса и красивото му лице разтапяха сърцето й със своята искреност и откритост.

Той започна да я притеснява с настоятелността си през един празничен уикенд. До Коледа срещите им бяха започнали да се превръщат в нещо като караници.

— За бога, Шели, кога ще пораснеш? — просъскваше той от единия край на задната седалка на колата. — Аз ще ставам лекар. Знам как да те пазя да не забременееш, ако това ти е проблемът.

— Не е това — прохлипваше тя. — Не мисля, че жената трябва да го прави, докато…

— Докато не се омъжи — присмиваше й се той. Грубостта и цинизма му само показваха колко дълбоко е отчаянието му. — Къде си живяла досега? В зоната на здрача ли?

— Не ми се присмивай за убежденията ми — казваше тя разпалено. — Не мога да не се чувствам по този начин.

Даръл отново проклинаше и дълго се взираше през прозореца.

— По дяволите — въздъхна той най-накрая. — Искаш ли да се оженим? Ако помоля татко, той ще ни помогне с парите.

Шели даже не се замисли, че предложението не е особено поетично. Тя се изстреля от другия край на колата и се хвърли на врата му.

— О, Даръл, Даръл.

През онази нощ му позволи да свали сутиена й и да целува гърдите й.

Той бе очарован, тя — разочарована. Усещането не беше толкова хубаво, колкото бе очаквала. Но пък и това не беше мъжът, когото винаги си бе представяла…

А сега този мъж бе отново в живота й, а тя не бе по-подготвена психически да се справи с чувствата си към него, отколкото преди. Макар че вече бе постара и по-мъдра. Беше ли?

Тя знаеше, че най-мъдрото нещо би било да се отпише от курса, който водеше Грант Чапмън. Но също така знаеше, че няма да го направи.



След като преценява решението си в продължение на часове, пропилявайки време, което би трябвало да прекара в учене, вместо да се взира в празното пространство и да се чуди как да отхвърли опитите му да я види отново насаме, тя изпита изгарящо разочарование, когато той изобщо не й се обади.

Сърцето й биеше до пръсване, когато отвори вратата на залата за следващата му лекция, но видя, че бе пристигнала преди него. Седна на обичайното си място в дъното и подскачаше всеки път, когато вратата се отвореше, докато най-накрая Грант нахлу с разпиляна от вятъра коса и виновно изражение.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той и остави записките и книгите си върху бюрото.

Грант не я заговори, когато тя си тръгваше. Облекчение и отчаяние се бореха в душата й. Тя си казваше, че трябва да се радва, че той се е овладял и е започнал да мисли като нея. Защо тогава я бе обзело някакво недоволство?

Шели не го срещна из университета, но при следващата му лекция той се държеше към нея със същата дистанцираност. Само докато минаваше покрай бюрото му, я поздрави хладно:

— Здравейте, мисис Робинс.

Тя му бе отвърнала още по-хладно.

— Да го вземат дяволите! — изруга Шели, като хвърли купчината тежки учебници на масата в кухнята. Срита обувките си, отиде при хладилника и отвори вратата със замах. — Пак ми причинява това.

В действителност той не правеше нищо и точно това я вбесяваше.

— Не можех да мисля за нищо друго през цялата ми последна година в училище. Тогава той просто ме провали. — Разбира се, не бе негова вината, че глупашки се бе влюбила тогава, както не бе виновен за нищо и сега. Бутилките и бурканите в хладилника издрънчаха, когато тя затръшна вратата. — Той няма отново да ми съсипе живота. Няма! — повтори си Шели, отваряйки кутийка сода. Докато издърпваше капачето, си счупи един нокът. Покри лице, като плачеше и проклинаше от отчаяние. — Ще го прогоня от живота си даже и това да е последното нещо, което ще направя. Заклевам се, че ще успея.



Тази решимост трая цели два дни. Претрупана от домашни и списъци с книги за прочит, тя се изкачи по мраморните стъпала на библиотеката, твърдо решена да се съсредоточи единствено върху ученето си.

Грант Чапмън беше първият човек, когото видя, когато влезе в строгата сграда.

Той седеше на една дълга маса с група преподаватели от катедрата по политология. Той не я видя, така че тя се възползва от възможността да го разгледа с възхищение, което никак не бе намаляло.

Въпреки сребристите нишки в косата му на слепоочията, той повече приличаше на студент, отколкото на преподавател. Бе облечен небрежно — кафеникав панталон, тъмносиньо поло и пуловер. Ръкавите му бяха издърпани до лактите. Бе подпрял брадичка върху свитите си в юмруци ръце, приведен над масата, за да чуе това, което казваше един от колегите му.

Грант направи някакъв коментар и всички се засмяха, особено жената, която седеше до него. Тя бе около тридесет и пет годишна и доста привлекателна с елегантните си очила и академичния си вид. Грант отвърна на усмивката й.

Тогава Шели чу, че някой я поздрави.

Тя бързо извърна глава и видя един млад мъж, с когото се засичаха на лекциите по икономика.

— Здравей, Греъм — отвърна тя. — Как е книгата?

— Скучна — промълви той, докато я отминаваше на път за изхода.

Тихо му извика довиждане и все още се усмихваше, когато се обърна. Усмивката й замръзна, щом като очите й се сблъскаха с погледа на Грант. Той я гледаше втренчено изпод навъсените си вежди, без да обръща никакво внимание на професора, който сериозно обясняваше нещо на останалите. Не й позволи да се направи, че не го е видяла, така че тя просто кимна за поздрав, извъртя се на токовете си и пое към стълбите.