Сандра Браун - Скандална връзка

Нарочно си бе избрала място в задната част на учебната зала, за да може да го наблюдава, без да се набива на очи. Беше невероятно колко малко се бе променил. Десетте години, през които не бяха се виждали, само бяха засилили мъжествената му привлекателност. Когато бе на двадесет и няколко години, въздействащата жизненост и магнетизъм само загатваха съществуването си. Вече в тридесетте си години, той напълно бе оправдал тези очаквания.

Химикалът на Шели проскърцваше по листовете, докато тя си водеше записки. Това бе едва втората седмица от есенния семестър, но той вече бе успял да навлезе в темите, които възнамеряваше да преминат до изпитите преди Коледа. Успяваше да задържи вниманието и интереса на студентите си.

Лекциите по политология се четяха в една от най-старите сгради на колежа. Покритите й с бръшлян стени напомняха по-скоро за престижен университет от Източния бряг, отколкото за колеж в североизточна Оклахома. Възрастта на сградата, приятно проскърцващите дървени подове и притихналите зали с високи, опушени сводове придаваха успокояваща атмосфера, която се харесваше на студентите първокурсници по право. Преподавателят, Грант Чапмън, се бе подпрял на катедрата пред чиновете. Катедрата бе от масивен дъб. Професорите я бяха използвали повече от тридесет години, но тя си стоеше все тъй внушителна и подвластна на времето.

Точно като мъжа пред нея, помисли си Шели. Мистър Чапмън бе също толкова мъжествен и внушителен, както и преди десет години. Много млади сърца бяха се присвивали, когато той играеше в баскетболния отбор на преподавателите срещу отбора на студентите. С вида си в баскетболен екип Грант Чапмън оставяше без дъх момичетата от средното училище в Пошмън Вали. Включително и Шели Браунинг. Времето само бе придало зряла сила на впечатляващите му мускули. Сребристи ивици се прокрадваха в тъмната му коса, която беше със същата небрежна прическа, както и преди десет години. В средното училище Пошмън Вали имаше строги правила за дължината на косата, но красивият млад учител по обществени науки бе един от най-редовните им нарушители.

Шели ясно си спомняше деня, в който за пръв път чу за Грант Чапмън.

— Шели, Шели, само да видиш новия учител по обществознание и държавно управление. Фантастичен е!

Беше първият ден след лятната ваканция. Лицето на приятелката й беше поруменяло от вълнение, когато бе изтичала насреща й, за да й съобщи новината.

— Имаме при него втория час и е невероятно красив. И знае, че когато му говориш за Чикаго, нямаш предвид града в Илинойс, а състава. Млад е! Държавното управление ще е супер! — бе извикало момичето, втурвайки се да съобщи добрата новина на някой друг. — И се казва мистър Чапмън — бе добавило през рамо.

Шели слушаше плътния тембър на гласа му, докато той отговаряше на въпрос на студент. Но изчерпателният му отговор не стигна до нея, както и въпросът, който бе зададен. Шели се бе съсредоточила върху гласа му. Облегнала се на чина си и незабележимо притворила очи, тя си спомняше първия път, когато бе чула този плътен, добре овладян тембър.

— Браунинг, Шели? Тук ли е?

Сърцето й бе слязло в петите. Никой не искаше да бъде изпитан в първия учебен ден. Двадесет чифта любопитни очи се бяха насочили към нея. Тя разтреперана вдигна ръка.

— Да, сър.

— Мис Браунинг, май сте си загубили шортите за час по физическо. Можете да си ги приберете от офиса до съблекалните. Мис Върджил Ви е изпратила бележка.

Класът се отпусна и се чуха няколко подвиквания и подсвирквания. С пламнали страни тя промълви благодарност към новия учител. Той щеше да си помисли, че е глупачка. Странно, но неговото мнение я притесняваше повече от това на съучениците й.

Когато се измъкваше от класната стая в онзи ден, я бе спрял на вратата.

— Съжалявам, че те поставих в неудобна ситуация — бе казал той.

Приятелките й стояха настрани и наблюдаваха завистливо.

— Няма нищо — бе промълвила Шели.

— Не е така. Като компенсация ще ти дам допълнителни пет точки на първото контролно.

Тя така и не се възползва от тези пет точки, защото събра пълните сто на първото контролно и на почти всички следващи. Държавното управление бе любимият й предмет през онзи срок.

— За периода преди Виетнам ли говорите или за след това? — Мистър Чапмън задаваше въпрос на студента, който го бе запитал за влиянието на общественото мнение върху решенията на президента.

Шели се завърна към настоящето. Той не би си спомнил за „Браунинг, Шели“ и забравените й шорти за физическо. Тя се съмняваше, че той изобщо си спомня онези кратки четири месеца, през които бе преподавал в средното училище на Пошмън Вали. Със сигурност, не и след всичко, което бе преживял. Човек не се издига в средите на конгресмените, за да стане високо ценен личен сътрудник на един сенатор, ако проявява сантименталност. Човек не преживява обществения скандал, който Грант Чапмън бе преживял, ако се задълбочава в случки от преди години, станали в малко затънтено градче без никакво значение в бурния му живот.

Може би затова й се струваше толкова непроменен. Често го бе виждала по телевизията, когато репортерите все още кръжаха около него заради скандала, който бе разтърсил вашингтонското общество. Бе изучавала неговите снимки, които се появяваха, заедно със статиите, описващи случая. Въпреки че вестникарските снимки никога не го представяха в добра светлина, тя не можеше да открие промяна в лицето, което се бе запечатало в съзнанието й, и споменът за което дори след десет години отказваше да се заличи.

Шели бе сигурна, че той не би я познал. На шестнадесет тя бе слаба като вейка. Макар и не по-пълна сега, формите й бяха придобили женствена мекота и заобленост. Годините бяха стопили детската пухкавина на лицето й и бяха очертали красиви високи скули, които подчертаваха наситено сините й очи.

Нямаше ги дългите кичури от ученическата й прическа. Сега косата й бе сресана назад, за да разкрие извитите вежди и красивото й чело. Истинска брюнетка, тя бе надарена с гъста коса, която падаше по раменете й като тъмна лозница, в която проблясват слънчевите лъчи.

Нямаше го момичето с овално лице, облечено в униформа на мажоретка. Нямаше ги и нейната невинност и идеализъм. Жената, която бе тук, познаваше прекалено добре света и неговия егоизъм. И двамата не бяха същите хора като преди десет години и тя за хиляден път си задаваше въпроса защо се бе записала за неговите лекции.

— Помислете за решението на президента Джонсън по онова време — каза той.

Шели погледна часовника си. Оставаха само петнадесет минути от часа, а тя си бе записала точно два реда. Ако не внимаваше, нямаше да постигне отлични резултати в този курс, така както по държавно управление в средното училище.

Спомни си един студен ветровит ден, малко след като за първи път през сезона бе задухал северният вятър.

— Имаш ли нещо против да ми помагаш при проверяването на тестовете няколко следобеда в седмицата? — бе попитал той.

Тя бе облечена с якето на тогавашното си гадже и ръцете й се бяха свили на юмруци в дълбоките джобове. Мистър Чапмън я бе спрял във вътрешния двор между физкултурния салон и учебната сграда. Дългата му почти до раменете коса, съвсем неотговаряща на правилата за външен вид, се развяваше. Облечен само със спортното си яке, той се бе присвил срещу бурния северен вятър.

— Разбира се, ако нямаш желание, просто ми кажи…

— Не, не — отвърна тя бързо и облиза устни, като се молеше да не са пресъхнали и напукани. — Да, имам желание. Ако мислите, че ще се справя.

— Ти си най-добрата ми ученичка. Онова домашно, което беше написала за правната система, бе отлично.

— Благодаря. — Бе смутена и се чудеше защо сърцето й се е разтуптяло така. Та той беше просто един учител. Е, не просто един…

— Ако ти проверяваш точковата част от тестовете, аз мога да прочета есетата. Това ще ми спести часове работа вечер.

Тогава се бе замислила какво ли прави вечер. Дали се виждаше с някоя жена? Това се бе превърнало в обект на всевъзможни предположения на ученическите им купони. Тя никога не бе го срещала в града с жена.

Една вечер, когато цялото семейство бяха отишли на ресторант, той също бе там. Сам. Когато я бе заговорил, тя едва не бе умряла от смущение. Непохватно го представи на родителите си и той се бе ръкувал с баща й. След като пак седнаха, по-малкият й брат си разля млякото и тя бе готова да го удуши. Когато се осмели да хвърли един поглед към масата на мистър Чапмън, той си беше тръгнал.

— Добре. В кои дни?

Той бе присвил очи срещу слънцето, което грееше много ярко, въпреки студа. Тя така и не можеше да определи дали очите му са сиви или зелени или нещо средно, но харесваше как тъмните му мигли се извиваха, когато присвиваше очи по този начин.

— Ти кажи — засмя се той.

— Ами, имам тренировка на мажоретките в четвъртък, заради спортните състезания в петък. — Глупачка! Той знае кога са спортните състезания. — Имам урок по пиано във вторник. — Какво ли го интересува това, Шели? — Предполагам, че е най-добре в понеделник и сряда.

— Чудесно — съгласи се той. — Уф, колко е студено. Хайде да влизаме.

Тя едва не се препъна в собствените си крака, когато той най-неочаквано я хвана за лакътя и я придружи до сградата. Когато металната врата се затръшна зад тях, тя си мислеше, че всеки момент ще припадне, защото той я е докоснал. Никога не разказа на приятелките си за тази случка. По онова време това бе прекалено скъпоценна тайна, за да я разказва на другите.

Тихите следобеди, прекарани в класната му стая, се превърнаха в центъра, около който се въртеше всичко останало в живота й. Тя се измъчваше в дните, когато не ходеше, и се измъчваше в дните, когато ходеше — докато дочака последния звънец. Стараеше се да не се втурва през опустяващите коридори към стаята му, но често пристигаше останала без дъх. Понякога той не бе там, но намираше купчина листи и указания какво да прави. Тя се захващаше да проверява контролните на съучениците си с усърдие, каквото не бе проявявала към нищо друго преди. Често, когато той се появяваше, й носеше газирана вода.