Когато я остави да стъпи на пода, се забави малко повече, преди да я пусне. Когато ръцете му трябваше незабавно да са се отпуснали, той се поколеба и те останаха сключени зад гърба й. Моментът бе непредвидим, навярно плод на лошо стечение на обстоятелствата, със сигурност непланиран. Този кратък миг, колкото един удар на сърцето й, бе за нея и смърт, и прераждане. Защото в този миг Шели се промени завинаги.

Удивлението заглуши смеха. Настана тишина, смущавана единствено от глухия тътен, който достигаше през стените откъм салона. Сърцата им сякаш забиха в един ритъм. Тя можеше да долови туптенето на неговото през пуловера си с апликирано „ПВ“ отпред. Стегнатите мускули на бедрата му се притиснаха към краката й, голи под късата вълнена поличка. Едната му ръка остана на кръста й, а с другата здраво притисна гърба й. Дъхът им се смеси, когато лицето му неусетно се снижи към нейното.

Те стояха неподвижни, втренчени един в друг в няма почуда. Той наклони глава на една страна, като че ли бе получил удар между очите и още не може да осъзнае какво му се е случило.

После бавно, сякаш тъкмо бе осъзнал несигурността на ситуацията, сведе глава към нея.

Устните му докоснаха нейните, сладко, сладко. Задържаха се. Притиснаха. Разтвориха нейните устни. После върхът на езика му докосна нейния. И през двамата преминаха искри на електричество.

Той я пусна неочаквано рязко и отстъпи назад. Видя ужасените й очи, в които напираха сълзи, и сърцето му се сви от презрение към самия себе си.

— Шели!

Тя избяга.

Още стискаше знамето под мишница, когато стремглаво изтича от салона към колата. Когато разтревожените й родители я откриха свита на задната седалка половин час по-късно, тя им каза, че й е прилошало.

— Аз те ужасих през онази нощ — каза Грант сега. Той не я докосваше, въпреки че ръката му лежеше близо до нейната върху масата. Ако повдигнеше кутрето си и го помръднеше само сантиметър, щеше да я достигне.

— Да, така беше. — Гласът й я бе изоставил. Едва-едва промълви дрезгаво: — Казах на родителите си, че съм болна, и останах в леглото три дни по време на коледната ваканция. — Опита се да се усмихне, но когато го направи, усети, че устните й треперят.

Тя бе лежала в леглото, объркана и разстроена, недоумяваща защо гърдите й се присвиват всеки път, когато си спомнеше за усещането от устните на мистър Чапмън върху своите. Защо, докато нетърпеливото опипване на гаджето й предизвикваше у нея само раздразнение, сега копнееше да усети ръцете на мистър Чапмън по цялото си тяло. Как я милват. Как я галят. Как се сключват върху гърдите й. Как опипват пълнотата им. Как ги целуват. Тя бе плакала от срам, с огромни, изгарящи сълзи, които се отронваха от очите й и попиваха във възглавницата.

— Не само ти бе ужасена от това, което се случи онази вечер. Аз бях потресен — промълви Грант.

Шели го погледна недоумяваща. Той се засмя горчиво.

— Можеш ли да си представиш как затворено общество с размерите на Пошмън Вали щеше да се отнесе към учител, който е бил видян да целува своя ученичка? Щях да имам късмет, ако умра бързо. Слава богу, никой не ни видя онази вечер. За твое добро даже повече, отколкото заради мен. Аз бих могъл да си тръгна. Ти не.

— Ти напусна веднага след това.

Тя бе очаквала с ужас завръщането си в училище след ваканцията. Как щеше да го погледне? Но още преди края на първия час бе узнала, че мистър Чапмън вече не преподава в Пошмън Вали. Той бе напуснал, за да постъпи в екипа на един конгресмен във Вашингтон. Всички отдавна знаеха, че Чапмън работи като учител само докато си осигури работа в столицата, но всички бяха изненадани от внезапното му заминаване.

— Да. Отидох в Оклахома Сити през ваканцията и задвижих връзките си, докато един познат в крайна сметка не ми осигури работата. Не можех да се върна в училището.

— Защо?

Той я прониза с очите си. Гласът му беше приглушен и напрегнат, когато заговори.

— Може и да си била наивна тогава, Шели, но сега вече не си. Знаеш защо трябваше да си отида. Онази целувка съвсем не беше бащинска. Никога преди не ми бе хрумвало да те докосна по този начин, камо ли да те целуна. Моля те, повярвай ми. Не съм таил някакви сластни помисли към теб или някоя друга ученичка. Но когато те прегърнах, нещо се случи. Вече не ми беше ученичка, а желана жена. Съмнявам се дали тогава бих могъл отново да те възприема като ученичка.

Тя мислеше, че напрежението в гърдите й може да я убие. Все пак успя да чуе въпроса му:

— Свърши ли? Искаш ли още кафе?

— Да. Тоест да, свърших и не, благодаря. Не искам повече.

— Хайде да тръгваме.

Грант се изправи и задържа стола й. Тя стана бързо, внимавайки да не го докосне.

— Уф — изрече той, като избута тежката, обкована с месинг врата и излязоха навън. — Свеж въздух.

— Здравейте, господин Чапмън.

Една студентка се спря да го заговори, докато влизаше в ресторанта с други три момичета. Миглите й бяха натежали от спиралата, устните й, покрити с алено червило, бяха широки и плътни, косата й бе подстригана на пластове и накъдрена, за да се получи ефект на небрежност. Шели се почуди дали момичето се бе сраснало с тесните си дънки, защото със сигурност никакъв цип не би издържал такова напрежение. Пищните й гърди не бяха стегнати от сутиен под плетения пуловер.

— Здравейте, мис…

— Цимерман. Понеделник — сряда — петък, лекцията в два часа. Вчерашната ви лекция ми беше изключително интересна — изгука тя. — Проверих за някои от книгите в библиотеката, които ни препоръчахте за четене.

— А прочетохте ли ги?

Момичето примигна недоумяващо за момент, поразена от ироничния въпрос на Грант. После се усмихна облекчено, решавайки да приеме присмеха му като майтап.

— Добре. Когато ги прочетете, бих искал да чуя впечатленията ви.

— О, ще ги чуете. Със сигурност. — Лукаво усмихната, мис Цимерман хвърли поглед към Шели и хладно я прецени. — Чао — каза тя и последва приятелките си в ресторанта.

Бяха извървели половин пресечка по тротоара край книжарниците, когато Грант попита небрежно:

— Без коментар?

— За кое? — попита тя разсеяно.

— За всеотдайността на някои студенти.

Шели го погледна иронично.

— Убедена съм във всеотдайността на мис Цимерман към много неща, но се съмнявам, че науката е едно от тях.

Той се разсмя, хвана ръката й и я поведе през улицата.

— Къде си паркирала?

— Никъде. Днес дойдох до университета пеша.

— Много полезно. Накъде си?

Най-безопасното, мъдрото и лесно нещо щеше да бъде да се сбогува с него тук в този момент. Шели Робинс винаги правеше най-безопасното, мъдро и лесно нещо. Тя спря на тротоара и се обърна към него.

— Благодаря, но мога да продължа сама.

— Не се съмнявам. Но искам да дойда с теб.

— Не е нужно.

— Не съм казал, че е.

— По-добре да не го правиш.

— Защо?

— Защото ти си преподавател, а аз съм твоя студентка — каза тя почти разплакана, без да осъзнава защо.

— Точно като преди. Това ли те притеснява?

— Предполагам. Да.

— С една съществена разлика, Шели. Този път и двамата сме зрели възрастни хора.

Тя се отдръпна, хапейки долната си устна.

Възползвайки се от нерешителността й, той продължи да я убеждава:

— Повярвай ми, последното нещо, от което се нуждая в живота си, е скандал. Не бих направил нищо, което да компрометира някой от двама ни.

— Точно затова не бива да ни виждат заедно извън района на университета.

Положението му тук не беше стабилно. Защо трябваше да рискува? Освен неговите собствени проблеми имаше и други. Тя сама за себе си трябваше да анализира какво означава той да се върне в живота й.

Не. Не можеше да попадне в този капан отново. Сега трябваше рязко да спре. Защо изобщо му бе позволила да говори за онази целувка отпреди десет години, не можеше да проумее, но…

— Имам нужда от приятел, Шели.

Тя повдигна глава и видя дълбоките резки от двете страни на устата му, широката бръчка между веждите. Той бе страдал. Бе познал неизречени трудности. Ако бе опитал да говори за чувства, тя щеше да го отблъсне. Навярно. Може би.

Но тази проста, сърцераздирателна молба за приятелство не можеше да бъде отхвърлена. Той бе известен, да. Но също така бе станал жертва на собствената си слава. Човек от неговия калибър не печелеше приятели сред обикновените хорица, които живееха сивия си живот. Беше реакция на криворазбран снобизъм. А това беше истината — той бе самотен.

Шели погледна нагоре към зовящите, разбиращи очи и видя в тях сянка на несигурност.

— Добре — съгласи се тя и отново тръгна.

Той нагоди крачките си към нейните.

— Каква специалност точно учиш?

— Банково дело.

Той спря.

— Банково дело?

Тя също спря.

— Да, точно така. Ти какво очакваше. Икономика на домакинството? — В гласа й имаше неприкрито раздразнение.

За нейна изненада той избухна в смях.

— Не, аз не съм против еманципацията. Просто не мога да си те представя като дебел банкер в костюм на тънко райе.

— Боже, дано да е така — каза тя и се поотпусна. Отново тръгнаха. — Искам да специализирам в банковото дело от гледна точка на нуждите на жените. Много банки сега имат специални отдели, които обслужват жени, особено такива със собствен бизнес или разведени или вдовици, които за пръв път трябва да се оправят с парите си. Те не са наясно как се прави баланса на чековите им книжки, камо ли как да си открият влог или да изтеглят кредит.

— Имаш моето пълно одобрение — заяви той, постави ръка на сърцето си. — Мисля, че това е страхотна идея.

— Благодаря. — Тя направи лек поклон.

Тротоарите бяха почти опустели. Слънцето се бе настанило точно зад Грешъм Хол и небето бе обагрено в блед нюанс на индиговосиньо. Дъбовете и брястовете, с листа излъскани от хладното есенно време, бяха свели клони над пътеката, придавайки й усещане за интимност. Двамата забелязаха една двойка, която не бе успяла да устои на тази романтична атмосфера.