— Помолих да се видя с мисис Робинс насаме.

— Тя се съгласи да се срещнем с Вас заедно, ректор Мартин — отвърна Грант.

Удивена, Шели се извърна, за да види това същият мъж ли е, който бе с нея в преддверието. Тонът на Грант бе изтъкан от уважение и покорство.

Но очевидно шефът на университета не смяташе да им прости, независимо от почтителността в тона на Грант.

— Седнете, моля — изрече високомерно той.

Грант й подаде стола да седне и се настани до нея.

Тя кръстоса крака и благоприлично придърпа полата си върху колената. Грант седеше и се взираше в каменното лице на ректора с учтив интерес.

— Надявах се да избегнем този разговор — започна ректорът нравоучително като краля, който се извинява на престъпника, преди да му отсекат главата. — Тъй като това е институция, спонсорирана от църквата, обществото ни наблюдава много внимателно, много повече, отколкото това става с преподавателите в обществените университети. Вашият… интерес… един към друг вероятно не би бил забелязан някъде другаде, но тук той е станал обект на внимателно разглеждане и критика… Вие, мистър Чапмън, дойдохте при нас с един подозрителен ореол над главата си. Честно казано, вие ни разочаровахте. Ние…

— С качествата ми на преподавател?

Ректорът изглеждаше раздразнен, че Грант е нарушил потока на мислите му.

— Хъм… не. Ще бъда неточен, ако не отбележа, че шефът на вашата катедра намира работата ви за похвална.

Грант се усмихна широко и въздъхна с преувеличено облекчение.

— Е, олекна ми да чуя това.

— Обаче — продължи ректорът сурово — вашият морал е също толкова важен в този университет, колкото и преподавателските ви качества. — Той ги погледна строго, показвайки, че е стигнал до същината на проблема. — На моето внимание бе сведено, от един от най-нашите… най-щедри… спонсори, че вие живеете заедно. Намираме това за отвратително и неприемливо. Той ни заплаши, че ще оттегли едно дарение, вече предназначено за новата сграда на природонаучния факултет, ако вие, мисис Робинс, не бъдете изключена, а Вие, мистър Грант, не бъдете освободен от поста си веднага след приключване на семестъра.

— Но…

Грант хвана Шели за ръката и потуши гневния й изблик.

— Може ли да попитам кой е нашият обвинител?

— Не мисля, че самоличността му е от значение. Той е много известен лекар в Оклахома Сити. Дъщеря му е учила в нашия университет, както и самият той преди това.

Една мисъл проблесна в главата на Шели. Тя погледна към Грант, за да види дали той споделяше подозренията й. Гневното му изражение подсказваше, че е така. Някак си той успя да се овладее.

— Мисля, че знам кого имате предвид, както и защо един така зает, известен лекар, както го описахте, може да се интересува от любовния живот на двама души, които дори не познава. Разбирате ли, имах лошия късмет да се запозная с бъдещия му зет.

Юмрукът на ректора Мартин се стовари върху бюрото.

— Мистър Чапмън…

— Позволете — продължи Грант, като вдигна и двете си ръце. — Мисис Робинс и аз ще се женим следващата събота, д-р Мартин. Не мисля, че бихме могли да демонстрираме по по-ясен начин чувствата си един към друг. Никъде в договора ми или в устава на университета не се споменава, че преподавателят няма право да се ожени за жената, която обича. Фактът, че тази жена е студентка в това учебно заведение, не би трябвало да има някаква връзка с въпроса… Кажете също така на „щедрия си спонсор“, че ако смята да продължава да се меси, познавам някои известни представители на пресата, които с удоволствие биха си наточили зъбите за тази история. Някои от тях чувстват, че ми дължат услуга. Прекалиха в отношението си към мен при онази история във Вашингтон и после ми се обадиха да ми кажат, че са размислили около потресаващите разкрития, които изписаха по мой адрес. С удоволствие биха облекчили съвестта си, като ми се издължат… Само един телефонен разговор и историята за предстоящата сватба и дискриминационното отношение от страна на университета ще бъде заклеймено в заглавията на вестниците из цялата страна. Вие се опасявате, че нашата любов ще навреди на репутацията на този университет? Не мисля, че даже започвате да предвиждате какъв фурор може да предизвика едно телефонно обаждане. Помислете си по този въпрос — завърши той кратко. Изправи се и подаде ръка на Шели. — Шели! — обърна се към нея, като я възнагради с топлата си, успокояваща усмивка.

Тръгнаха към вратата, но преди да изминат половината разстояние, ректорът ги спря.

— Чакайте! — извика той паникьосано.

Те бавно се извърнаха с лице към него. Той навлажни нервно устните си с език, потри длани надолу по сакото си, сякаш да ги изтрие.

— Нямах представа, че възнамерявате да се ожените. И то толкова скоро. Разбира се, това хвърля напълно различна светлина върху ситуацията. Веднага щом я обясня на… хм… д-р… нашия спонсор, сигурен съм, че той ще прояви разбиране.

Спря, надявайки се да чуе благодарности. Грант невъзмутимо се взираше в него. Мартин направи усилие да се усмихне, но не успя.

— Шефът на катедрата Ви е повече от доволен от начина, по който се справяте с лекциите си, мистър Чапмън. Може дори да бъдем убедени да Ви предложим увеличение на заплатата веднага щом управителният съвет преразгледа договора Ви. — Той отново изтри ръце в сакото си. — А мисис Робинс е в списъка на отличните студенти още от първия си семестър тук, всъщност никога не е съществувала възможността да я изключим.

— Да. Това би било абсурдно, нали? Довиждане, ректор Мартин.

— Довиждане — добави Шели, докато Грант я водеше към вратата.

Когато той внимателно я затвори зад тях, Шели се обърна към него и прималяла се облегна на рамото му.

— Даръл. Как е могъл? — прошепна тя.

— Защото е един егоист, дребен негодник, ето защо.

Скандализираното изхълцване на секретарката привлече вниманието им към нея. Тя ги гледаше втренчено, а ръката й се бе вкопчила в плата на блузата, покриваща мършавите й гърди, сякаш да се защити.

— О, за бога, да излизаме от тук, преди да съм направил нещо прибързано.



Дните минаваха бързо, защото и двамата бяха заети. Шели спазваше учебната си програма, както обикновено, а Грант трябваше да подготвя и изнася лекциите си. На неговите лекции тя продължаваше да сяда в задната половина на залата и да не се набива на очи.

Прекарваха колкото може повече време заедно денем. Грант оставаше в апартамента си само колкото да си вземе пощата и да поспи няколко часа, след като късно вечер се прибираше от къщата на Шели.

— Не знам защо плащам наем — каза й той. — Съседът ми каза, че някой ме е търсил днес. Куриерска услуга или нещо такова.

Бяха решили, че той ще намери друг наемател за неговия апартамент и ще живеят в нейната къща, докато тя завърши.

— При теб е по-просторно — бе заявил Грант практично. — Мога да превърна свободната спалня в кабинет.

— Ами кабинет за мен?

— Ще споделяме този.

— Има място само за едно бюро и стол.

— Може да седиш в скута ми.

— В никакъв случай.

— Добре. Тогава аз ще седя в скута ти.

Тя отчаяно се опитваше да остане сериозна.

— Може да започна да мисля за теб само като сексуален обект.

Той я сграбчи, придърпа я към себе си и я притисна към тялото си, което постоянно копнееше за нейното.

— Дано всички имат такъв късмет като мен.

Съобщиха на родителите й за сватбата и след първоначалния шок и след един дълъг успокояващ разговор с Грант те обещаха да са налице в неделя следобед.

Сега Шели бе напълно уверена в решението си да се омъжи за Грант. Нежната му загриженост нямаше нищо общо с егоцентричността на Даръл. Въпреки че в характера на Грант имаше известно безразсъдство, някакъв бунтарски дух, тя си признаваше, че това бе част от очарованието му. Също така осъзнаваше, че това не бе продължение на юношеското й влюбване. Тя обичаше този мъж, а не просто изживяваше спомена за чувствата, които бе изпитвала преди години. А те двамата дори бяха превъзмогнали петното, което искаха да лепнат на връзката им — ако сребърният поднос, изпратен от Управителния съвет за младоженците, бе някакъв знак за това.

Сега вече нищо не можеше да попречи на щастието им.



— О, Грант! — извика изненадано тя и без да иска си удари крака в прага.

Той се подпираше на рамката на вратата и не можеше да направи нищо, защото бе избухнал в смях.

— Помислих си, че са родителите ми — каза Шели сърдито.

— Много по-стар ли изглеждам от теб?

— Не се прави на остроумен. Не трябва да си тук. Не трябва да виждаш булката преди сватбата.

Тя му препречваше пътя навътре. Бе облечена само с една нощница, която стигаше до средата на бедрата й. Косата й бе навита на ролки и лицето й бе намазано с дебел слой ментовозелена маска.

— Това е глупаво — каза той, като си проправи път покрай нея. Носеше кашон с книги и един куфар. — Трябваше да започна да пренасям част от багажа си. Нали ще живея тук, ако си спомняш.

— Не знам — отвърна тя все още разтревожена. — Може и да си променя мнението.

Грант само се разсмя.

— Ще оставя тези книги в свободната спалня.

— Ще си измия лицето даже и да избързам с пет минути — измърмори си Шели, после високо му извика:

— Няма да ме упрекваш, ако кожата ми не е искряща и неотразима като на булка. Ти ще си виновен.

— Кожата ти си е прекрасна — отвърна малко по-късно той. Завари я в банята, след като бе подредил книгите си в библиотечката, която бяха приготвили за тази цел по-рано през седмицата. Тя бе измила маската от лицето си и умело се бе гримирала. Сега развиваше ролките от косата си.

Като го зърна в огледалото, видя, че той не гледа лицето й, а голите й бедра. Разпаленото желание в очите му я зарази и събуди искрите на собственото й желание.

— Може би трябва да отидеш в другата стая и да изчакаш родителите ми и брат ми да пристигнат.