— Само дето бихте път. — Засмя се тя остро. — Май няма да има сватба.

Родителите й я гледаха съчувствено. Не можеше да понесе състрадателните им изражения. Беше като повторение на дните точно след развода.

— Мисля, че малко ще си полегна. — Тръгна към коридора и докато излезе от стаята, вече тичаше.

Отпусна се напреко на леглото, здраво притисна една възглавница към лицето си и запищя. Тялото й се извиваше от разяждащата болка в душата й. Даде воля на яростта си в поток от сълзи и ругатни, като налагаше с юмруци дюшека под себе си. Никога не се бе поддавала на такъв изблик на нерви, но и никога преди целият й свят не се бе сривал така безмилостно.

Скоро гневът стихна и тя се почувства изтощена. С изтощението дойде отчаянието — черно, всепоглъщащо, пълно отчаяние, което я задушаваше. Легна по гръб, без да се замисля за окаяното състояние на елегантния си копринен костюм. Очите й се взираха невиждащи в тавана.

Защо се бе усъмнила в невинността на Грант? Подозрението бе ръководило реакциите й. Защо не се бе разгневила на уловките на Пру Цимерман и не бе подкрепила Грант? Това бе очаквал той от нея.

Но тя не го бе направила. Защо?

Защото дълбоко в себе си бе почувствала, че има поне малка възможност това да е истина. Тя му бе повторила многократно, че скандалът с Миси Ланкастър не я интересува, но очевидно не беше така. Зрънцето на съмнението бе заседнало в мозъка й и бе покълнало при първия полъх на несигурност.

Възможно ли бе всички, освен нея да грешаха по отношение на Грант? Не изглеждаше вероятно. Дали любовта, която винаги бе изпитвала към него, не я заслепяваше за двойствеността на истинската му природа? Дали все още не бе просто влюбената тийнейджърка, която приема всичко, което той казва, като закон?

Тя не мислеше, че той е бил с Пру Цимерман, откакто му бе станала асистент. Момичето може би лъжеше просто за да изпълни заканата си да му го върне, задето я бе отблъснал. Но Пру се бе чувствала достатъчно свойски в апартамента му, за да нахлуе направо…

— О, боже! — проплака Шели и отново зарови лице във възглавницата.

Нищо не се връзваше. Начинът, по който я бе гледал от първия ден, когато я заговори, начинът, по който така освободено се бяха любили онзи следобед, не можеше да бъде сгрешен. Той трябва да я обича. Не може толкова силна страст да бъде престорена.

Часове наред мислите се лутаха в съзнанието й в страховит танц. В един момент й се искаше да изтича при него, да го помоли за прошка, че не му е повярвала, в следващия си спомняше, че той я бе целунал, когато тя бе само на шестнадесет. Миси Ланкастър бе повече от десет години по-млада от него. Както и Пру.

В неговото съзнание тя в същата категория ли бе? Не, не.

— Шели?

Лекото потропване на вратата я накара да се сепне. Седна уморено на ръба на леглото.

— Да, мамо.

Вратата се отвори и в стаята нахлу ивица жълта светлина. Кога се бе стъмнило?

— Помислих си, че може да пийнеш малко чай.

Тя кимна разсеяно.

— Благодаря. Добре ще ми дойде.

Майка й остави таблата на масичката до леглото й.

— Хайде, скъпа, нека съблечем този костюм.

След няколко минути тя лежеше между чаршафите, облечена в нощница, много по-целомъдрена от онази, с която бе възнамерявала да прекара нощта. Погледна към възглавницата до себе си, тази, на която щеше да спи Грант. Една самотна сълза се спусна по бузата й. Майка й хвана ръката й и я потупа съчувствено.

— Поспи, скъпа. Трябва да поспиш.

Съдовете тракаха леко, докато майка й изнасяше таблата. Когато стаята отново се потопи в тъмнина, Шели скоро намери забрава в съня, който я победи.



Родителите й си тръгнаха с неохота на следващата сутрин. Бяха предложили да останат с нея няколко дни, но Шели предпочете да е сама. Чувстваше се като черупка от човешко тяло, на което са извадили сърцето и душата, и прекара следващите няколко дни в самота.

На третия ден хапна малко за пръв път. Обади се на приятели от различни групи и помоли за копия от бележките, които си бяха водили на лекциите, защото знаеше, че в някой момент в бъдеще ще трябва да продължи с живота си. Не можеше да си позволи да изостане прекалено с ученето. Изграждането на кариера щеше да е единственото нещо, на което да се надява.

Когато състудентите й се отбиваха с поисканите записки, тя не ги канеше вътре, като твърдеше, че има някакъв ужасен вирус, който според лекаря е силно заразен. Не осъзнаваше колко неубедително звучи.

Със същата летаргия се надигна от леглото в петък сутринта. Механично се завлече до кухнята и започна да си прави кафе, без да й се пие. Когато звънна телефонът, тя вдигна слушалката без никакъв интерес.

— Шели — изрече майка й заповеднически, — баща ти и аз смятаме, че трябва да си дойдеш вкъщи за няколко дни. Трябва да излезеш от онази къща.

Тя се подпря на плота.

— Не, мамо. За последен път ти казвам, ще се оправя. Просто ще ми трябва време да го превъзмогна.

— Не мисля така. Винаги си изпитвала нещо към този мъж, нали, Шели? — запита майка й внимателно.

— Да, мамо, винаги — призна си.

Мисис Браунинг въздъхна.

— Така си и знаех. Една цяла година, мисля, че беше в десети клас, постоянно говореше за него. Когато той напусна, ти помръкна, загуби интерес към всичко. Отначало не си дадох сметка, но когато продължи да споменаваш името му, винаги замечтано, започнах да се чудя. В крайна сметка ти се съвзе и отиде в колежа. Бях забравила за него, докато не се обади един път. Толкова се изненадах да го чуя, като гръм от ясно небе. Щом се представи…

Шели долепи слушалката до ухото си.

— Той се е обадил? — попита тя. — Той се е обаждал? Кога? Идвал е в Пошмън Вали?

Майка й веднага забеляза оживлението в гласа й.

— Не, обади се от Оклахома Сити. Каза, че е пристигнал от столицата по поръчка на някакъв конгресмен. Аз…

— Какво искаше?

— Той… той попита за теб, искаше да знае каква правиш, къде си.

Сърцето на Шели започна да бие силно. Той не я бе забравил! Той се бе обадил! Тя преглътна с усилие.

— Мамо, кога беше това? Какво правех аз? Къде бях?

— О, Шели, не си спомням. Мисля, че беше пролетта, след като се омъжи за Даръл. Да, мисля, че беше тогава, защото ти и Даръл бяхте решили, че ти ще напуснеш колежа и ще започнеш работа и…

— Била съм омъжена. И ти го каза на Грант?

— Ами, да. Казах му, че си омъжена и живееш в Нормън. Много съм изненадана, че той не ти е казал.

Главата на Шели клюмна. Тя силно стисна очи, за да прогони пронизващата болка, която усещаше. Той се е опитал да я намери, а тя вече е била омъжена. Той е бил в Оклахома Сити. Толкова близо. Ако тя не е била омъжена, можеше да се срещнат и… Толкова близо. Само ако… Но тогава е било прекалено късно… Прекалено късно… Тогава!

Рязко отвори очи и изправи глава, а паяжините в мозъка й се разпаднаха.

— Колко е часът? — попита и погледна към часовника на стената. — Девет и четиридесет. Довиждане, мамо. Ще ти се обадя по-късно. Трябва да бързам. О, и благодаря!

Тя хвърли слушалката и профуча през стаята като торнадо, като в движение съблече халата си.

— Отивам при него. Нещо, което трябваше да направя отдавна — каза си на глас, докато навличаше една рокля и ботушите си. — Това момиче не може да е бременно от Грант. Освен това той ме обича. Знам го.

Влетя в банята, за да се гримира набързо. За щастие си бе взела душ и бе измила косата си предната вечер.

— Обичам го от десет години — каза тя на отражението си в огледалото. — Трябваше да отида при него веднага щом завърших училище и да му го кажа. Да отида право във Вашингтон, за да го видя или да му се обадя, или да му пиша, но аз не го направих. Добрите момичета не правят така. Те правят това, което се очаква. Женят се за някой приемлив мъж, независимо дали го обичат или не. Движат се по правилата, никога не плуват срещу течението.

Винаги бе обичала Грант, но не бе имала куража да се бори за любовта си. Цял живот се бе страхувала да не причини и най-малката вълничка около себе си. Този път, ако трябва, щеше да сътвори ураганна вълна.



— Млада госпожице, надявам се да имате много основателна причина да прекъсвате заседанието, като нахълтвате така — заяви съдията строго.

— Наистина имам — отвърна Шели, без да се изплаши. Тя погледна право към Пру Цимерман. — Тя лъже. Мистър Чапмън не би могъл да е баща на бебето й, ако тя изобщо е бременна.

След като бе пристигнала в съда, Шели откри, че заседанието се провежда в кабинета на съдията. Очевидно страните се опитваха да постигнат извънсъдебно споразумение.

Шели бе намерила съдебния пристав, бе му предала бележка, в която настояваше да я пуснат в кабинета на съдията, тъй като може да предостави информация от съществено значение за разглежданото дело. Приставът се бе поколебал, но накрая се бе съгласил да внесе бележката й вътре.

Шели бе чула силното „Не!“ на Грант в отговор на въпроса дали да я допуснат, както и протестите на Пру Цимерман, но накрая й бяха позволили да влезе.

Изправи се пред недоволния съдия, но не се смути особено. Сега, когато смело бе направила изявлението си, се почувства много горда.

За първи път, откакто бе влязла в кабинета на съдията, Шели погледна Грант. От очите му струеше любовта, която изпитваше към нея. Тя почти се разтопи от облекчение, че той не я укорява за временната проява на недоверие.

— Мис Цимерман е несъмнено бременна — съобщи й съдията. — Имаме заверено удостоверение за това от един уважаван лекар. На какво основавате твърдението си?

Тя изправи раменете си.

— Мистър Чапмън е показвал неведнъж, че не се интересува от това момиче. Мис Цимерман дойде в дома му веднъж, когато и аз бях там, и нахълта вътре. Мистър Чапмън настоя тя да си тръгне незабавно и да не се връща. Точно тогава тя се закани, че ще му отмъсти, задето я е отблъснал. Мисля, че това е начинът й да го направи. — Тя разказа и за случая, когато Пру се бе обадила по телефона. — Мистър Чапмън не бе доволен от обаждането. Дори не искаше да разговаря с нея.