Госпожа Елбман й помогна да набута килима заедно с куфарите и акушерската чанта в багажника и на задната седалка на нейното пежо кабрио. Сигурно си беше възвърнала способността да говори, тъй като не спираше да обяснява на Изабел за Борис и Барбара, които вероятно също скоро ще се сдобрят, и за Каролине, на която в момента наистина не й е лесно с Ернст-Август, и за нейната (на госпожа Елбман) братовчедка Лизлот, чийто мъж профуква всичките си пари по кръчмите. Изабел пропускаше всичко покрай ушите си; тя провери съдържанието на дамската си чанта и си наметна зимното палто с цвят на камила. Имаше неприятното усещане, че е забравила нещо важно. Макар че беше лудост, Изабел се изкачи още веднъж по стълбата и излезе отново с куклата Флорентин.

— Няма място за това в колата — каза госпожа Елбман, която иначе нямаше нищо против Флорентин да напусне завинаги къщата. Със своя нащърбен нос и обикновена червена къдрава перука, тя изобщо не подхождаше на елегантното обзавеждане.

— Напротив, може да пътува на седалката до шофьора — обясни Изабел, която всъщност се беше върнала за писалището от черешово дърво. Но и при най-добро желание нямаше да го смести в малката кола. Погледна часовника. Петнайсет и трийсет — точно след двайсет и четири часа щеше да е срещата им с доктор Франкенщайн. — Е, ще тръгвам — каза тя.

Госпожа Елбман изглеждаше така, сякаш ей сега ще избухне в сълзи.

— До скоро, госпожо Теген. И помислете върху това, което ви казах.

— Да, да — увери я тържествено Изабел. — Много ви благодаря за помощта, госпожо Елбман, и предайте много поздрави на мъжа ми. Ще се обадя по пътя.

— Не отивате ли при леля си? — Госпожа Елбман изглеждаше още по-шокирана, ако това изобщо беше възможно.

— Не — отвърна уверено Изабел.

Макар да й се искаше леля Полет да я поглези и утеши, а чичо Лудвиг — да й даде някои добри съвети, тя знаеше, че едно пътуване до Кил щеше да е бягство назад. Рано или късно Фритьоф щеше да се появи на вратата, вероятно с адвокат и съдийско разпореждане веднага и на място да вземат от нея яйцеклетка.

Не, оставаше й само бягство напред.

Пътуване към неизвестното.

— Довиждане, госпожо Елбман — каза тя, като едва успя да сподави радостното вълнение в гласа си.

Госпожа Елбман стоеше в рамката на отворената врата и остави вятърът необезпокоявано да разбърква прическата й, докато гледаше как Изабел се качва в колата си и внимателно слага предпазния колан на Флорантин на седалката до шофьора. Когато колата зави зад следващия ъгъл, госпожа Елбман въздъхна дълбоко. После с бързи крачки се върна в къщата, за да се обади на братовчедка си Лизлот, която също като нея си падаше по малки и големи драми във висшето общество. Върху тази специална драма у семейство Теген госпожа Елбман имаше сега изключителни права, а историята беше съвсем прясна!

Втора глава

На магистрала Дю Солей, 25 март

Въздухът миришеше на изгорели газове и беше ледено, студен. Зъзнеща, Изабел се увиваше в палтото и разучаваше на светлината на джобното фенерче картата, която си беше купила от последната бензиностанция. Тя проследи с пръст имената на селищата, вече останали зад гърба й: Мец, Нанси, Дижон, Лион. Този ужасен магистрален паркинг с бензиностанция и мотел, на който беше сега, се намираше между Валенс и Монтелимар и беше пълен с товарни камиони. Изабел беше слязла неохотно, защото спешно се нуждаеше от тоалетна, и си взе кафе. Отказа се от лепкавите на вид сандвичи и си купи кроасан.

Беше седем сутринта, точно времето, когато Фритьоф излизаше изпод душа и започваше да се облича за работа. За тази дейност си имаше строги правила: първо бельото му, което беше повече практично, отколкото секси, но разбира се, представляваше скъпа дизайнерска стока, после грижливо изгладената от госпожа Елбман риза, също така изгладените чорапи — в това отношение госпожа Елбман не се спираше пред нищо, — първо десния, после левия, след това панталона на костюма с колана и най-накрая копчетата за ръкавели и вратовръзката, вързана на възел с много любов от госпожа Елбман.

Откакто Изабел не ходеше на работа, тя прекарваше това време в леглото, откъдето се откриваше прекрасна гледка към дрешника и сутрешния ритуал по обличането на Фритьоф. По-късно му правеше компания на закуска, обикновено облечена в своя стар, но ужасно удобен халат, и обута в пантофи с миши муцунки, които приятелката й Мони й беше подарила за Коледа. Свежо избръснатият и ухаещ на одеколон и дезодорант Фритьоф плъзгаше поглед по Изабел и правеше хапливи забележки:

— Поне си се сресала. При все това се боя, че никак не е далеч денят, в който ще седнеш пред мен с ролки в косата.

Наистина различията помежду им в този момент едва ли можеха да бъдат по-големи, така че Изабел споделяше мнението му. Халатът й ставаше за изпращане в Червения кръст, а пантофите бяха под всякаква критика. Докато у Фритьоф всичко беше чисто, елегантно и скъпо — дори май чорапите имаха висока препродажбена стойност.

Изабел с мъка се сети, че си беше забравила мишите пантофи в шкафа у дома. От пантофите мисълта й се отклони към нейната приятелка. Мони щеше да се смае, когато разбере, че тя, Изабел, е избягала от къщи. За миг й хрумна да й се обади, но после отхвърли идеята, защото в момента Мони беше необвързана и прекарваше съботните сутрини или в сън, или наблюдаваше ужасено отстрани партньора си „за една нощ“ и тактично, но недвусмислено го избутваше от апартамента.

— Нямаш представа колко си си добре — повтаряше Мони винаги когато Изабел се опитваше да каже нещо негативно за Фритьоф и за брака си. Като че ли това беше целта на необвързаните жени — да се сдобият със съпруг и после цяла вечност да са щастливи с него.

Изабел предполагаше, че след първия шок Мони много ще се зарадва на новината, че Изабел също вече е част от огромния клуб на необвързаните. Фактът, че е омъжена, пречеше на близостта им. Независимо от всякакви сближавания, тя и Мони живееха в два различни свята.

— Необвързаните живеят на една планета, а женените — на друга — каза веднъж Мони. — И тези планети са в две различни слънчеви системи.

Сега вече щеше да е различно, отсега нататък щяха пак да живеят в една слънчева система. Заедно щяха да ходят на салса партита, да се напиват и да флиртуват с напълно непознати мъже.

Изабел потрепери. Кроасанът и кафето не успяха да пропъдят нито студа от костите й, нито умората. Нищо чудно, тя беше пътувала цяла нощ, ако не се броят няколкото почивки на различни паркинги на магистралата. Веднага след Бремен Изабел се обади на леля Полет и чичо Лудвиг. Искаше да омекоти удара, преди Фритьоф да ги е паникьосал.

— Ma mignonne Isabell!4 Колко хубаво, че се обаждаш — възкликна леля Полет.

— Не знам, лельо Полет. Нямам добри новини.

— Mon Dieu!5 Да не би и ти да си болна?

— Не, в цветущо здраве съм. Защо? Някой от вас не е добре ли?

— Все още сме добре! Казвай сега лошите новини!

— Разделих се с Фритьоф.

За миг от другата страна на линията се възцари тишина. После леля Полет попита:

— Завинаги ли?

— Да. Тръгнах си.

— Тръгнала си си? Прилича ми на дълго планирано намерение. Детето ми, винаги можеш да си пазиш тайните, но можеш да ги споделяш и с нас. Къде живееш сега? Имаш ли там телефон? И как си с парите?

— Ами още не живея никъде — отвърна уклончиво Изабел. — В момента пътувам с колата.

— Слава богу! Кога ще бъдеш тук?

— Лельо Полет, пътувам в обратна посока. На юг.

Отново настъпи миг тишина. После леля й въздъхна и попита:

— И накъде си тръгнала, chérie6?

— Не знам точно. Към Франция. На топло.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Да. Всичко е наред. Още във Франкфурт обмених франкове, взех си и всичко необходимо. Лельо Полет, това изобщо не беше планирано, но не можех да остана с Фритьоф нито ден повече. Двамата просто не сме един за друг.

— Да. — Леля Полет въздъхна отново. — Това е така. Но си мислех, че ако се обичате достатъчно, нещата могат и да потръгнат.

— Аз обаче не го обичам… достатъчно. Той мен също. Ако се обади у вас, кажи му, че ще му звънна. Поздрави чичо Лудвиг от мен. Пак ще позвъня, щом се установя някъде.

— Да се пазиш, детето ми. Обещай ми.

— Обещавам.

Всъщност тя възнамеряваше до вечерта да пътува и после някъде да си намери хотел за през нощта, но премина будна Рейнланд, направи почивка в Мозелтал и към полунощ премина границата с Люксембург. Толкова бодра беше, че табелите, указващи хотели и мотели, не можеха да я привлекат. Защо просто да не продължи да пътува? През нощта и без това се шофираше по-бързо. От Бон насам вече беше престанало да вали и магистралата беше суха. Изабел си наду радиото и заприпява високо. Толкова добре се чувстваше, колкото никога досега. След Мец зареди гориво, купи си кола и продължи напред, ей така напосоки, все на юг. Дижон, Лион, Валенс — пежото поддържаше над 150 километра в час, без да роптае.

Едва сега, рано сутринта, умората сякаш надви Изабел. А заедно с умората се върнаха и колебанията й относно спонтанното тръгване. Може би Фритьоф имаше право, когато окачестви поведението й като детинско. За всеки случай не беше особено зряло това, просто да духне, вместо да се справи делово и разумно със ситуацията. Толкова много неща имаше за уреждане и обсъждане, така че всичко друго може би щеше да е по-правилно от това, да подпали колата на юг, без цел и без идея какво точно предстои.