Керстин Гир - Лавандулови нощи

По някое време Изабел успя да каже на френски ужасното изречение:

— Тази нощ е починала леля ми.

Не помнеше нищо от пътуването си до Кил, помнеше само, че чичо Лудвиг я посрещна в началото на тяхната улица и я подкрепяше до вкъщи като стара жена.

— Нали ти казах да не идваш веднага, и не сама — скара й си той. — Нали трябва да мислиш за бебето.

Но Изабел не беше помислила за бебето. Не беше помислила и за Корин, който сигурно се побъркваше от притеснение, не беше помислила за нищо и за никого.

Едва на следващия ден, след като прочете писмото от леля Полет и разбра подробности за хода на болестта й, тя се сети, че трябва да се обади в „Ринкинкин“. Чичо Лудвиг каза, че не е нужно, защото още през нощта е говорил с Матилд и й е обяснил най-необходимото. Ако чичо й е разбрал правилно, Корин, госпожа Сесил и малкият Лоран са се върнали от Антибите едва вечерта. Изабел до късно очакваше обаждане от Корин, както и сутринта преди погребението. Но телефонът мълчеше.

— Толкова ми липсваш, лельо Полет — каза полугласно тя.

Аз винаги ще бъда с вас, пишеше в писмото и Изабел от все сърце се надяваше да е така. Сълзите течаха по бузите й, но дъждът веднага ги отмиваше. Чичо Лудниг отново я хвана под ръка и вдигна чадъра над питата й. Застанали един до друг, те получаваха съболезнования от приятели, съседи, роднини и познати, ръкуваха се и благодаряха.

Изведнъж сред черните фигури с тъжни лица се появи един светъл силует. Една мокра от дъжда фигура в джинси и бяла риза, която чинно се нареди на опашката, после спря до гроба и хвърли една роза.

Изабел шумно си пое въздух.

— Кой пък е този? — прошепна чичо Лудвиг до нея. — Да не би да е той? Твоят Корин!

— Да — успя само да каже Изабел, преди Корин да се изправи пред тях.

— Съжалявам, че не успях да дойда навреме, но реното закъса насред Люксембург и когато най-после отидох у вас, вече бяхте тръгнали. Една съседка беше така добра да ми покаже пътя към гробищата. За съжаление, нямах време да се преобличам. — Говореше на френски, но чичо Лудвиг сякаш въпреки това го разбра.

— Чудесно е, че изобщо сте дошли — каза той на немски и взе дланта на Корин в своите длани. — Нямате представа какво означава това за мен.

На Корин му беше невъзможно да го разбере, но изражението на възрастния мъж беше красноречиво. Той наистина се радваше.

— Ужасно е това, което се случи със съпругата ви — продължи Корин. — Ние с Изабел бяхме твърдо убедени, че тя ще оздравее. Често сме си говорили, че можете да отседнете при нас в „Ринкинкин“, когато се оправят нещата.

— Сега ще трябва да дойда сам — каза храбро чичо Лудвиг.

Изабел не беше толкова храбра. Когато видя Корин толкова близо до себе си, самообладанието й я напусна. Тя се хвърли в обятията му и остави сълзите да се стичат по бузите й. А Корин я притисна силно до себе си и я обгърна с ръце.

Пусна я чак когато чичо Лудвиг го потупа по рамото и рече:

— Ще ви загубим и вас. Определено не сте облечен подходящо за нашето немско лято. Хайде, преживяхме и това. Да се прибираме у дома.

— Не мога да си представя колко време е нужно за това — каза Корин и ритна встрани една празна бирена кутия, която някой беше забравил.

Безспорно това беше идеално място за пикник. Виждаше се една лавандулова нива със съвсем други размери в сравнение с размерите на нивата на госпожа Жур. В почти безкрайни редици се простираха подобните на таралежи храсти, искрящото лилаво чудесно контрастираше с жълтите рапици, които цъфтяха точно до тях. Единственото загрозяващо нещо беше експресният път, минаващ през тази цветна красота.

Те обаче не бяха спрели за пикник. Изабел отново търсеше тоалетна. Един малък храст покрай пътя предлагаше някаква минимална защита от погледите, но това й беше достатъчно.

— Щом отсега е тръгнало така, какво ще стане, когато бебето порасне още? — попита тя, когато излезе иззад храста. — На ден ходя толкова често до тоалетната, колкото иначе за цяла седмица.

— Ако не бяха тези паузи, щяхме отдавна да сме си вкъщи — съгласи се Корин.

— Аз щях да съм си отдавна вкъщи — поправи го Изабел. — Но твоята таратайка се радва на честите паузи.

— Това е само защото е толкова натоварена — защити Корин своето рено.

От погребението на леля Полет беше минала една седмица. Сега те се връщаха в „Ринкинкин“, малкото пежо на Изабел и старото рено на Корин, натоварено до тавана. Книги, албуми, картини, папки, персийския килим, малкото черешово писалище, дори Флорентин, манекена, всичко караха със себе си в Южна Франция.

— Тук изобщо не е валяло — установи Изабел, докато отново се качваше в колата си. — Можеш ли да повярваш?

— На мен ми беше много добре за разнообразие да съм цял ден мокър — отвърна Корин. — Не забрави ли нещо?

— Не мисля. Пък и ако съм забравила, чичо Лудвиг ще ми го донесе, когато дойде наесен в „Ринкинкин“.

— Имах предвид, че сега забрави нещо: да ме целунеш — каза Корин.

Изабел се върна да го целуне. Беше много дълга целувка.

— Още колко има? — попита тя за пътя.

— Още само трийсет километра. Ако този участък не беше в ремонт, щяхме да останем на магистралата. Но и при това положение до вкъщи на терасата ни остават още четирийсет и пет минути и ще можем да си опънем краката. Освен ако не ти се наложи да спрем отново…

Изабел се засмя, докато се качваше в колата и включваше мотора. Корин в реното си пред нея включи мигач и отново зави по магистралата. В огледалото за обратно виждане лицето му изглеждаше спокойно и щастливо.

— А дори не знае за най-хубавото — каза Изабел на Флорентин, която пърхаше с мигли при вибрирането на двигателя, и както винаги при тази мисъл сърцето й се стопли.

Корин още не знаеше, че сега тя е богата жени. Научи го в деня на погребението, докато той спеше дълбоко горе в детската й стая, а те с чичо Лудвиг седяха в кухнята.

— Не искам пари, чичо — беше казала Изабел.

— Съжалявам, но нямаш избор — отвърна чичо Лудвиг. — Тя сключи тази застраховка „Живот“ преди много време и през всички тези години ти си вписана като единствен ползвател. Това е хубава, кръгла сума.

Така беше. Един хубав половин милион германски марки. Изабел преглътна два пъти.

— Но тези пари може да ти потрябват — каза тя. — Трябва да попътуваш малко, ще ти се отрази добре. Всеки ден е ценен, писа леля Полет.

Чичо Лудвиг се засмя.

— И на мен ми написа това и аз ще се придържам към него. Но, повярвай ми, наистина имам достатъчно пари. Притежавам тази къща, спестили сме по нещичко, а и получавам немалка пенсия. Тези пари винаги са били за теб и аз знам, че ще ги използваш добре.

— Ще реша един куп проблеми — уточни Изабел.

Тя изведнъж се зачуди как е могла да крие тайната си цяла седмица. Кой е най-подходящият момент, за който толкова я пазеше? Изабел се приближи до реното и трескаво засвятка с фарове.

Корин веднага отби край пътя и изскочи от колата.

— Какво има? Едва ли пак ще…

Изабел слезе и уви ръце около врата му.

— Не — прекъсна го тя. — Само трябва да ти кажа нещо много спешно.