Обикновено с това приключваше спорът, защото майката на Лоран отмяташе глава назад и изтичваше нагоре по стълбата.

— Между другото, не мога да върна обувките, защото вече съм ги носила!

Вуйчо Корин обикновено процеждаше още една тиха ругатня, а баба въздъхваше тежко.

Лоран също въздъхваше, той мразеше тези кавги. След тях майка му дни наред беше в лошо настроение и го забелязваше още по-малко. Не минаваше много време, и те с Корин отново се хващаха за косите по повод следващата „по-особена покупка“. В крайна сметка Лоран отдаваше на конфликтите за по-особените покупки вината, че майка му сега не живее в „Ринкинкин“. Не че тя толкова му липсваше. Откакто преди половин година замина със светлокосия господин Кенеди, тук се беше възцарило спокойствие, ако не се броят обичайните дрязги между Бертран и Ермелин, при които Ермелин викаше на мъжа си „старо, вироглаво магаре“, а Бертран пък наричаше съпругата си „божие наказание“.

Не, животът на Лоран беше изключително приятен и без майка му. Той обичаше старата къща с многобройните й стаи и тайнствени ъгли. Дворът с неговите хамбари и обори, градинските лехи и полята, които се простираха върху равни тераси чак нагоре до реката, бяха чудесни места за игра. Лоран не можеше да си представи по-прекрасно място за живеене. До днес, допреди появата на тези ужасни ипочудовища, животът му беше почти идеален.

— По-особена покупка, така, така — мърмореше Бертран и като че ли му беше забавно. — Ами да, тогава не ти остава нищо друго, освен да обереш някоя банка.

— Глупости — каза леля Матилд. — Не му говорете такива неща, Бертран, на тази възраст те още не разбират от ирония.

— Това не беше ирония — отвърна съвсем тихо Бертран.

— Ако ти трябват пари, можеш да работиш — продължи леля Матилд. — Всички хора работят, за да се издържат. Ние, Ле Бер, отглеждаме праскови и кайсии, а Жур дават и стаи под наем на туристи. Господин Юбер печели парите си с хлебарство, господин Арбо отглежда коне, Леонар си имат мебелна работилница…

— А аз бях майстор по покриване на сгради, преди да започна тук като момче за всичко — мърмореше Бертран. — От трън, та на глог, само това мога да кажа.

— Но нали Бертран каза, че човек може да остарее и побелее, преди да задели нещо! — Лоран сбърчи чело и добави неволно: — Пък и аз съм дете. — Обикновено не обичаше да му се напомня, че е едва на седем години.

— Въпреки това пак можеш работиш някои неща — настояваше леля Матилд и остави ножа настрана. — Ако ми помогнеш за леля Жермен, като й почетеш малко от вестника, ще получиш от мен пет франка. Баба, вуйчо Корин или Ермелин сигурно също могат да ти помогнат. Така постепенно ще си събереш пари за по-особената покупка.

— Хм, ясно — каза недотам убеденият Лоран.

Пет франка щяха да му стигнат за две пощенски марки, ала определено нямаше да са достатъчни дори за един нокът на мравоядеца. Но понеже беше добро момче, не искаше да създава излишни грижи на леля Матилд и Бертран, като им разясни основно проблема с опасните животни. Трябваше да има и друга възможност да се сдобие с пари.

И той вече имаше идея. Самата леля Матилд му я подсказа: родителите на неговия приятел Анри Жур бяха преустроили един стар хамбар и даваха стаи под наем на туристи — защо това да не е възможно тук? В „Ринкинкин“ имаше достатъчно хамбари и други необитаеми постройки.

Изведнъж момчето се разбърза.

— Трябва да вървя, чао.

— Чао. — Бертран погледна съчувствено след него. — Явно по-особената покупка наистина му трябва спешно.

— На тази възраст всичко е спешно — каза Матилд, без да променя изражението си.

— И много мило от ваша страна да го ангажирате с четене на старата дама, че и да му платите за това — добави ухилено Бертран и започна да имитира детското гласче на Лоран: — Д-д-д-дю. Р-р-р-ран, Дюранс. А, Дюранс! — После се върна отново към естествения си глас. — Сигурен съм, че старата дама ще оцени това.

Леля Матилд изви ъгълчетата на устата си леко нагоре и Бертан, който я познаваше добре, знаеше, че това може да мине за усмивка.

— Какво очаквате, Бертран, та той ходи на училище от по-малко от година, а в днешно време там не ги учат толкова бързо да четат, колкото нас навремето. Все пак на последната родителска среща ни увериха, че Лоран е отличен ученик. А на леля Жермен ще й е все тая какво чете и как чете той. Напоследък тя само му се усмихва блажено и го нарича скъпия малък Рене.

— И кой е скъпият малък Рене?

— Рене беше синът й. Загинал е през Втората световна война също като мъжа й. — Матилд забеляза учудването в погледа на Бертран и добави хапливо: — Да, леля Жермен е имала семейство, а преди това, и особено след това — вълнуващ любовен живот. В никакъв случай не е някоя стара мома, това положение не е обичайно за нашето семейство. Аз съм единственото изключение. — Тя отметна глава назад и го изгледа предизвикателно.

— Да, но вие не сте толкова стара още — отвърна тактично Бертран, ала Матилд забеляза смущението, което предизвикаха у него малко острите й думи.

Бертран беше на служба при семейството й от трийсет години и я познаваше още от момиченце. Въпреки, в известен смисъл официалните им отношения, те бяха най-добри приятели. Бертран й помагаше за задачите по аритметика и я придружаваше по време на езда. И пак той беше човекът, който я утешаваше, когато малката й сестра Жозефин за пореден път я наричаше бостанско плашило и един поглед в огледалото потвърждаваше истинността на думите й. Тя беше бостанско плашило! Бледа, висока като върлина, с непохватни движения като робот — отвратителна!

„Не, Матилд. Ти си прекрасно момиче. Кое бостанско плашило има такава лъскава, къдрава коса? Такава тънка талия? Такива красиви зелени очи? И нима едно бостанско плашило има такава нежна, млечнобяла кожа?“ Тя до днес помнеше тези кротки, сериозни думи на Бертран. В нейните спомени единствено той я намираше привлекателна и я предпочиташе пред палавата Жозефин, която покоряваше с чара си всеки, независимо дали е мъж, жена или дете. До днес почти нищо не се беше променило. Само дето в „Ринкинкин“ сякаш с времето бе изграден имунитет срещу чара на Жозефин.

Матилд въздъхна.

— Догодина ще стана на четирийсет.

— Знам — каза Бертран. — През юли. Което ще рече, че сега сте точно на трийсет и осем! Ах, как ми се иска отново да бъда толкова млад! Млад и неженен, без свадлива стара жена, стъпила на врата ми! И без пораснали деца, които ще ми изядат и малкото останала коса на главата. Наслаждавайте се, госпожице Матилд, наслаждавайте се.

— Опитвам се. — Тя отново се наведе над дъската за рязане и започна с голи ръце да разкъсва една глава чесън. — А вие, Бертран, не говорете лошо за Ермелин. Тя не е свадлива стара жена, а истинско съкровище.

— О, да, а пингвините могат да летят — отвърна Бертран.

* * *

Хамбург, 24 март

На партера отново звънна телефонът. Сигурно беше Фритьоф, който не схващаше, че тя просто му беше затворила. Изабел спря на стълбищната площадка и се заслуша в енергично приветливия глас на госпожа Елбман.

— Добър ден, вие се свързахте с дома на семейство Теген. Елбман на телефона. Какво мога да направя за вас?

Изабел нямаше как да чуе Фритьоф от другата страна на линията, но можеше точно да си представи какво казва той: „Да, госпожо Елбман, пак съм аз. Връзката нещо прекъсна. Бихте ли ми дали още веднъж жена ми?“

Явно предположението й се оказа вярно, тъй като госпожа Елбман отвърна:

— Госпожа съпругата ви се качи горе, господин Теген. Да опитам ли да ви свържа с апарата в спалнята? Какво трябва да натисна, ромбоидния бутон и после едно? Така ли? Момент, моля.

Телефонът започна да звъни в спалнята, но Изабел остана неподвижно на стълбищната площадка. Какво още имаше да й казва Фритьоф? В този миг тя не знаеше какво да мисли! Само едно беше ясно: още днес щеше да напусне тази къща.

След цяла вечност тя отново чу гласа на госпожа Елбман:

— Значи никой не вдига, господин Теген. Може би е в банята. Да й предам ли нещо?

Изабел мислено си представи отговора на Фритьоф: „Кажете й, че ако в понеделник не дойде с мен при доктор Франкенщайн, ще се наложи да взема принудителни мерки!“

— Добре, господин Теген, ще й предам. Още веднъж приятен ден. — Госпожа Елбман затвори телефона, а Изабел побърза да се шмугне безшумно в дрешника и да затвори вратата след себе си.

На най-горния рафт на боядисания в бяло вграден гардероб бяха прибрани куфарите й — четири изящни, наредени една върху друга чанти с различни размери, със съответните им несесери от свинска кожа, с метални ъгълчета и обкови. Бяха още неизползвани, Фритьоф й ги беше подарил за Коледа, с деликатния намек, че са по-скъпи от бижу на Картие. Той й обеща и съответното пътуване — през септември до Ню Йорк и после с кораб нагоре по река Сейнт-Лоурънс, за да се насладят на канадското индианско лято.

Е, очевидно това нямаше да стане.

Изабел извади решително куфарите от шкафа. Най-напред опакова любимите си неща — панталони, рокли, тениски, бельо, чорапи, обувки. За пореден път се удивляваше колко много дрехи притежава. След като напълни първия, най-големия куфар, никой не би казал, че изобщо нещо е вадено от шкафовете.

Изабел леко се обезкуражи. Как ще събере всичко, което й принадлежи тук — дрехи, книги, дебели фотоалбуми, мебели?