Тя остави пълния куфар в дрешника и тръгна с двата по-малки към спалнята. И тук имаше високи до тавана вградени гардероби, в които бяха складирани летни завивки, възглавници, чаршафи и хавлии, грижливо подредени под ръб от госпожа Елбман. Без да съзнава какво точно прави, Изабел издърпа от шкафа едно елегантно карирано кашмирено одеяло и една възглавница и след кратко колебание взе още един чаршаф и едно памучно одеяло.

— Днес може да нощувам в някой гараж — мърмореше тя, поклащайки глава.

После отдели няколко хавлии (всички те бяха снежнобели, от дебел хавлиен плат и снабдени с дизайнерски етикет — Фритьоф ги беше избирал) в куфара, взе си халата от закачалката и го сложи най-отгоре. Така и този куфар се напълни до пръсване. С книгите от нощното й шкафче (беше започнала само една от тях, другите бяха непрочетени), едно джобно фенерче от най-горното чекмедже на скрина („все ще влезе в употреба“, мина й през ума), снимките в рамки на леля Полет, чичо Лудвиг и родителите й, както и трите кутийки с бижута, се напълни и третият куфар, по-бързо, отколкото й се искаше. В банята Изабел замислено напълни несесера с козметиката си и четката за зъби. И отново се огледа: какво трябваше още да си вземе за всеки случай и какво можеше да остави? Тя остави куфара и несесера и отиде по коридора в гостната, където прекара изминалата нощ. Тук бяха малкото й писалище, наследство от майка й, манекенът, който си купи от един битпазар и кръсти Флорентин, и многобройната й колекция детски латернички.

Погледът на Изабел се плъзна по красивите графики на стената, които бе увеличила през последните години, персийския килим на пода (подарък от чичо Лудвиг за сватбата й) и сватбената снимка в рамка на писалището.

Тя въздъхна.

— О, госпожо Теген, ето къде сте били — изплаши я почти до смърт гласът на госпожа Елбман току зад гърба й. — Мъжът ви пак се обади, трябва непременно да му звъннете.

— Да, да — каза Изабел и се обърна. — Госпожо Елбман, дали можете да ми намерите няколко стари вестника?

— Стари вестници ли? — повтори госпожа Елбман. — Но за какво са ви?

— Искам да увия в тях тези латернички — обясни Изабел. — На места са ужасно чупливи.

— На кого го казвате! — Веднъж, докато забърсваше праха, госпожа Елбман беше счупила грациозната порцеланова ръка на една танцьорка и още не можеше да се освободи от ужаса, който преживя, макар после Изабел така добре да я беше залепила, че повредата изобщо не се забелязваше. — Най-добре вземете „Ди Цайт“ — предложи тя. — Долу винаги има купчина от последните десет броя. Господин съпругът ви казва, че форматът им не му е удобен, затова не обича да ги чете. Но не мога и да ги изхвърля.

— Така е — съгласи се Изабел. — Фритьоф си купува „Ди Цайт“ само за престиж.

— Тогава няма да забележи, ако вземем няколко листа от тях — каза госпожа Елбман и добави заговорнически: — И аз съм си вземала по някой и друг стар брой за разпалване на печката.

— Хм, хм — отвърна безучастно Изабел.

Тя вече мислеше за друго. Какво още й трябваше? Паспортът, шофьорската книжка, кредитните карти и мобилният телефон бяха в дамската й чанта, но в сейфа имаше още някои много важни неща, които в никакъв случай не биваше да оставя тук.

— Ще ви донеса малко вестници — предложи госпожа Елбман. — Поне да послужат за нещо, нали?

— Много мило от ваша страна. И дали ще бъдете така любезна да опаковате латерните? Правите това много по-добре от мен.

— Разбира се — каза прилежно госпожа Елбман. — Особено ще внимавам за танцьорката.

Изабел я изчака да слезе по стълбата, после се втурна обратно в спалнята и отвори сейфа. Той беше защитен с код — 2,4,4,1,9,6,6 — 24.4.1966, рождената дата на Фритьоф.

— Никой крадец няма да ме помисли за толкова глупав, че да въведа рождената си дата — беше казал той, когато слагаше ключалката.

Изабел не беше много убедена, но за щастие до днес никой не беше я разбивал.

Тя си взе спестовните книжки (в тях имаше само няколкостотин марки, повечето беше вложила в ценни книжа, някои — на срочен влог в банката) и ценните книжа, но след известно колебание върна всичко, което беше на името на Фритьоф или на името на двамата. Остави и парите в брой, които Фритьоф държеше тук като един вид запаси за краен случай. Това бяха над четири хиляди марки — от цяла вечност се мотаеха тук и сигурно щяха да посрещнат неизползвани епохата на еврото. Все едно, това бяха пари на Фритьоф и тя не желаеше да се възползва от тях.

За миг Изабел все пак се опита да промени кода на сейфа, примерно с датата на сватбата им или с датата на днешния запомнящ се ден. Но после отхвърли и тази мисъл, не искаше в никакъв случай да ядосва Фритьоф повече, отколкото и без това щеше да го ядоса. Пък и неговото чувство за хумор беше доста мъгляво.

Тя натъпка документите в последната чанта от свинска кожа, която имаше достопочтената изработка на чанта на селска акушерка, като сложи вътре и радиобудилника от нощното шкафче. Накрая се огледа още веднъж. Като се изключат куфарите и чантата, всичко изглеждаше както обикновено: вратите на шкафовете бяха затворени и няколко предмета от нощните шкафчета липсваха, нищо друго не биеше на очи. Изпод идеално опънатата от госпожа Елбман покривка на леглото се подаваше едно светлокафяво плюшено ухо и сърцето на Изабел се сви. Тя дръпна плюшеното ухо и заразглежда на дневна светлина мечето, с което се приспиваше още от бебе. За малко да забрави любимия си Фруфру!

Няколко секунди Изабел се бореше със сълзите. Фритьоф не можеше да понася Фруфру, на няколко пъти се беше опитвал да прати на боклука неугледната стара вещ, но Изабел винаги пламенно се застъпваше за плюшения си приятел от детството. Вземаше го със себе си дори когато ходеха на почивка, и то в ръчния си багаж, за да може и той да гледа през прозореца.

„Ако се срамуваш от него, прави се, че не си с мен“, каза Изабел на Фритьоф навремето, когато още им беше хубаво един с друг. А Фритьоф се беше усмихнал: „Хм, хм, все пак има пъпка в ухото. А пуловерът, който му е оплела леля ти, сигурно е бил по последен писък на модата през седемдесетте. Мисля, че дори и аз имам такъв.“

— Всичките латерни ли да опаковам? — прекъсна госпожа Елбман спомените на Изабел и очите й се разшириха ужасено: при вида на отворените куфари и Изабел, с плюшеното мече в ръка, тя видимо се обърка. — Какво… как?

Изабел сложи мечето в акушерската чанта.

— Ще замина за известно време. — Не, така нямаше да стане. Тя реши да каже на жената цялата истина. — Тръгвам си оттук, госпожо Елбман.

Госпожа Елбман беше толкова шокирана, че не можа да произнесе и дума.

На Изабел и се струваше редно да даде някакво обяснение, но тъй като в този миг тя самата не беше наясно какво прави и защо го прави, замълча.

— Но… — каза безпомощно госпожа Елбман.

Такова нещо можеше да се случи на Борис и Барбара, но не и в нейното семейство Теген!

— Нищо не мога да променя — отвърна Изабел със съжаление.

Някак си й беше мъчно за госпожа Елбман. Тя така старателно беше увила латерните във вестници, без да подозира, че сега тези хубави неща ще се отправят на дълго пътуване.

Изабел завлачи акушерската чанта в гостната и внимателно прибра вече опакованите латерни.

— А господин съпругът ви? — попита госпожа Елбман с треперещ глас. — Той дали изобщо подозира нещо?

— Опитах се да му кажа. — Изабел уви любимата си латерна, една миниатюрна каляска, в една обява от декемврийски брой на „Ди Цайт“. — Но той не ме чу. Никога не ме чува.

— Та той е толкова зает — обясни госпожа Елбман. — Трябва да печели пари, за да си позволите тази хубава къща, хубавите пътувания и всички тези елегантни дрехи, които имате в гардероба си. Не избързвайте, госпожо Теген. После ще се разкайвате.

— Определено няма — каза малко ядосано Изабел и се съсредоточи в опаковането на една порцеланова латерна, изрисувана с китки лавандула и пееща „Au claire de la lune“3 при отварянето на капака й.

— Миличка, ако знаете колко ви е добре тук! — продължи госпожа Елбман. — Другите мъже… да, те наистина дават на жените си повод за раздяла, ах, какви истории мога да ви разкажа! Жени и алкохол, хазарт и тирания, дори и в най-добрите семейства, дори във висшето общество! Но господин Теген, той е един порядъчен мъж. Аз не бих го напуснала.

— Не е и нужно да го правите — отвърна Изабел, пъхна и последната латерна в акушерската чанта и се изправи. — Вие можете да останете при него и да му бъдете вярна, докогато пожелаете, госпожо Елбман.

За една минута госпожа Елбман загуби дар слово. Само гледаше неразбиращо как Изабел мъкне чантата и куфара надолу по коридора.

— Ще бъде ли оскърбително за вас, ако ви помоля да ми помогнете с багажа? — попита Изабел, когато за втори път мина покрай застиналата на мястото си жена. — В дрешника има още един голям куфар.

Госпожа Елбман помисли и успя да докара една измъчена усмивка:

— Е, понякога трябва да има и бури, нали? Може пък да е добра идея да отидете за няколко дни при леля си и чичо си! Така помирението после ще е по-приятно.

Изабел не отговори. Как да се противопостави на безнадеждния оптимизъм на тази жена?

Тя решително нави персийския килим, който бе получила за сватбата си. По него имаше симетрични мотивчета в топли естествени цветове и на Изабел внезапно й се стори непоносима мисълта да го остави тук.