Керстин Гир

Лавандулови нощи

Рита, тази книга е за теб. За професионалните съвети по всички въпроси, свързани с конете, за надеждната практическа и морална подкрепа и защото благодарение на теб обикнах копъра! Благодаря ти, че те има.

Който се жени по любов, му предстоят красиви нощи и ужасни дни.

Провансалска поговорка

„Ринкинкин“ е всъщност провансалски специалитет — изискан аперитив на основата на праскова, с ванилия и карамел. Използвах това име за имението на Ле Бер, разположено на бреговете на Дюранс, не само защото звучи толкова хубаво, но и защото подхожда на прасковите, които се отглеждат там. Имението, както и семейство Ле Бер, са плод изцяло на моята фантазия, но селото Волон на Дюранс наистина съществува.

Пролог

— Точно така трябва да изглежда — каза той и й подаде силно гланцирания проспект, който секретарката му току-що беше сложила на бюрото.

От лицевата страна блестеше снимката на огромна многоетажна сграда, най-забележителното от която беше грамадният стъклен купол. Зад нея имаше палми с разлюлени от вятъра върхове. На гърба се виждаха снимки на причудливи басейни с шадравани и острови от изкуствени растения, младежи в униформи се усмихваха иззад богато заредени бюфети, планини от тропически плодове и хрупкави пилешки бутчета, а под синьото небе се простираше широко, почти безкрайно игрище за голф.

„Хотели «Дивайн» — прекрасни като името си“, беше написано отдолу с червени букви, а до тях се вееше американското знаме.

Жозефин завъртя проспекта между дългите си пръсти.

— Но това е на Бахамите, Джон Д., не в Прованс.

— Няма значение — увери я той. — Хотелите „Дивайн“ изглеждат еднакво навсякъде по света, това е нашата запазена марка.

За миг тя затвори очи, за да добие по-ясно представа. Изтри от мислите си величествената къща от естествен камък с капаци на прозорците с цвят на магарешки трън, която някога беше неин дом, и сложи на нейно място хотел „Дивайн“ от Бахамите. Там, където все още се простираха прасковените дървета по равните тераси нагоре към реката, където бяха маслиновите дървета и оградените с лавандула ниви с люцерна, където все още беше непристъпното място на дивата борова гора, Жозефин си представи ниско окосената трева на игрище за голф — зелен килим, стигащ до всички ъгли и ръбове на земята, един най-обикновен парцел.

— Направо не очаквах такова нещо — въздъхна дълбоко тя като човек, който е преплувал дълга отсечка под вода.

— И ти си сигурна, че семейството ти ще се съгласи? — попита Джон Д.

Жозефин тихо се засмя — бисерен, мелодичен смях, който тя можеше да включва и изключва като лампа.

— О, не, няма да се съгласят, скъпи, ще крещят, ще беснеят и ще се тръшкат, но това няма да им помогне. Затънали са до шия. Господин Юго казва, че е само въпрос на седмици банката да ги заплаши с публична продан. И тогава нашето предложение ще им дойде добре дошло, независимо дали им харесва, или не.

В очите й блесна една от онези светкавици, смесица от детински възторг и женско лукавство, които всеки път възбуждаха Джон Д.

— Ела тук, малка мръснице — каза той и я привлече към себе си. — Понякога наистина ме плашиш.

Жозефин със смях се сгуши в обятията му.

Първа глава

Хамбург, 24 март

— „От двете страни на пътя се редят овощни дървета. Докъдето погледът ти стига, виждаш праскови и кайсии да греят примамливо в листата, подобно на златни топки в коледна елха“ — думите буквално се топяха на езика. Изабел беше прочела това на глас, повече на себе си, отколкото на госпожа Елбман, която не четеше нищо друго, освен „Жълти страници“ и „Гала“, и можеше да бъде заинтригувана от прасковените дървета само ако бяха в градината на принцеса Каролине или на Удо Юргенс.

Праскови да греят като златни топки в коледна елха… Изабел отпусна книгата на скута си и затвори с копнеж очи. Предишната вечер мирният й свят се бе пропукал и сега тя не знаеше дали ще може да го залепи, или ще го остави окончателно да се разпадне. Имаше смътното усещане, че проблемът няма да се реши само с мислене, затова се въоръжи с търпение и се опита да мисли за друго. Например за този обточен с овощни дървета път, за който току-що беше прочела.

Меката светлина на последните слънчеви лъчи рисува дълги сенки по асфалта, във въздуха се носи неописуемият аромат на зрели праскови… Но Изабел не можеше да си представи как стои край този път и вдишва аромата на сладките праскови: силен вятър запрати дъждовните капки към прозореца на всекидневната, последица от циклон на име „Яков“, дошъл преди няколко дни на мястото на циклон на име „Ингмар“. Не че имаше някаква разлика между „Яков“ и „Ингмар“: и двата бяха ветровити и дъждовни. От пролетта, която според календара беше настъпила преди четири дни, нямаше и следа.

— За малко да ми се доядат праскови. — Госпожа Елбман напръска масичката пред Изабел с политура за мебели, а тя миришеше на препарат за импрегниране на обувки. Политурата, не госпожа Елбман. Последната миришеше на Тоска. И то доста остро. Изабел отвори отново очи и издърпа книгата от пъргавия парцал на госпожа Елбман.

— Това да не е пътеводител? — осведоми се госпожа Елбман.

— Не, готварска книга е — рече Изабел и в гласа й отново се прокрадна нотка на копнеж. — Готварска книга за Прованс. „Мястото на контрастите и художниците, родината на слънцето, цветовете и ароматите…“ — Тя прочете част от текста на корицата, но госпожа Елбман не забеляза.

— Колко сте поетична понякога — удиви се тя. — Да не повярва човек, че сте данъчен съветник.

— Помощник-данъчен съветник — поправи я Изабел. — А сега съм само домакиня.

— Само… как можахте да го кажете! — Госпожа Елбман поклати глава и удостои капака на рояла „Стейнуей“ със седмичната му доза политура. При което обърна облия си гръб към Изабел. — Коя ли жена не би искала да бъде на ваше място! А и вие не можете да се наречете домакиня. Вие сте светска дама. От висшето общество.

Поне на госпожа Елбман ужасно й се искаше да е така. Нейната отдавна лелеяна мечта беше да работи като икономка при членове на висшето общество, където, според представите й, постоянно се дават тържествени вечери за знаменити, богати и красиви хора и където, току-виж, някой ден на вратата се появил Удо Юргенс и си взел сандвич направо от ръката на Роза Елбман. Изабел не можеше да не се усмихне. Мечтата на госпожа Елбман се споделяше от Фритьоф, мъжа на Изабел, с изключение на онази част с Удо Юргенс. Фритьоф също се стремеше да си намери място сред богатите и красивите. Относно знаменитостите достатъчно му беше да изготвя данъчните им декларации. Но и без много знаменитости нещата във фирмата му вървяха добре. Той я беше поел от баща си заедно с дебела картотека от клиенти, шестима служители и един шефски кабинет, облицован с дървена ламперия. Оттогава всяка сутрин сядаше в коженото си кресло зад бюрото от орехово дърво и знаеше, че трябва да прави точно това, което беше планирал за него баща му. Е, плановете бяха за след десет или двайсет години, но по-миналата година бащата на Фритьоф най-неочаквано получил инфаркт, докато карал мерцедеса си, и се блъснал в една междинна подпора на мост.

Фритьоф обичаше баща си и, разбира се, беше потресен от ранната му смърт, но не можеше да си затвори очите и за многото предимства, съпътстващи този тъжен факт. Благодарение на солидното наследство, на трийсет и четири години Фритьоф вече беше стигнал там, закъдето други мечтаят цял живот: бизнесът на баща му му гарантираше значителни доходи, къщата му се ползваше с данъчни изгоди, а в банката си имаше солидни спестявания. Фритьоф се гордееше с физическата си красота, с впечатляващо добрия си хендикап и с пълната си с много изискани антикварни и дизайнерски неща къща. Той се гордееше и с жена си Изабел и нейната фигура, на която дизайнерските дрехи стояха възхитително. Изабел имаше безупречни маниери, беше с естествена светлоруса, почти бяла, необикновена коса и дори разбираше малко от сложния бизнес на данъчния съветник.

„Да, мислеше Изабел, за Фритьоф аз съм най-важна след креслата на Филип Щарк.“ Е, и това е нещо.

Госпожа Елбман привърши с полирането на рояла и сега той блестеше като шлифован оникс. Роялът беше една от слабостите на Фритьоф. Той, както и Изабел, не можеше и един „Малък Хенсхен“1 да изсвири на него, но при все това му придаваше огромно значение. Най-вече за да впечатли гостите — Фритьоф не си и правеше труда им да обяснява, че изобщо не може да свири на пиано.

Изабел, на която не й се нравеше този блъф, беше решила да започне да взема уроци по пиано и така да оправдае наличието на тази безбожно скъпа покупка в дома им, но Фритьоф беше против.

— Свиренето на пиано е нещо удивително, в случай че го можеш — каза той. — Но ако не го можеш, е ужасно за слушане.

— Бъркаш го с цигулката — възрази Изабел. — Пък и как ще научиш нещо, ако не се поизмъчиш в началото?

— Никак — отвърна Фритьоф. — Такива страхотни пианисти има в концертните зали и на сиди — защо трябва да се влага енергия в нещо, в което никога няма да се постигне съвършенство?

В действителност това беше едно от неговите жизнени креда. За Фритьоф всичко трябваше да е съвършено и той нищо не мразеше повече от това, да има наоколо следи от дилетантски опити.