Изабел виждаше на картата колко много километри е оставила зад гърба си и макар да не беше сигурна накъде ще върви по-нататък, поне знаеше, че е много по-близо до целта, отколкото до семейния си дом.

Прованс — тя очерта с показалец огромната област. Някъде там бяха прасковените дървета, за които беше чела, и някъде там, където през лятото мирише на лавандула, а небето е опънато като блестяща синя коприна над белите скални образувания, тя щеше да си наеме стая и да помисли на спокойствие какво ще прави с остатъка от живота си.

От мислите й я извади силното позвъняване на мобилния й телефон. Съвсем беше забравила, че той изобщо е включен. Сигурно беше Фритьоф, толкова рано сутринта нямаше кой друг да се обади. Само я учуди, че не я е потърсил много по-рано.

— Ало?

— Здравей, Изабел, аз съм. Обхватът е чудесен. Къде си?

— Добро утро, Фритьоф. — Тя се ядосваше, че гласът й трепери и не може да се освободи от чувството за гузна съвест. — Аз съм на една ав… ааам… на едно място, което се казва Шарм-сюр-Рон.

— Къде е това? Във Франция ли?

— Не, в Исландия. Боже мой, така, както звучи, къде може да е? — Нападението винаги е най-добрата защита. В никакъв случай не желаеше той да усети вината в гласа й.

— За всеки случай не ми звучи като място, където си щастлива — контрира я Фритьоф. — Звучиш доста ядосано.

— Аз съм ядосана! На теб.

— И какво ще правиш във Франция? Нещо свързано с родителите ти ли е?

— С родителите ми ли? — Изабел се стъписа. — Защо пък с родителите ми?

— Ами ние си помислихме… значи чудехме се дали не си тръгнала да търсиш следи. За майка си… Сега, когато и ти самата обмисляш възможността за деца, вероятно търсиш следи от собственото си минало.

— Моля? Аз познавам миналото си, няма какво да го търся — заяви Изабел, все още объркана. — Вярно, майка ми беше французойка, но двете с леля Полет са от Париж, а там вече съм ходила десет пъти.

— Виж, мислехме си, че си се изплашила от бъдещата си роля на майка, защото ти самата си била сираче — каза Фритьоф.

— Мислили сте значи? — Изабел говореше бавно, изпълнена с гняв. Гузната съвест я беше напуснала. — Кой изобщо е другият, с когото така задълбочено си обсъждал моята психика? Твоят доктор Франкенщайн?

— Не, говорих само с госпожа Елбман — каза Фритьоф. — Тя стигна до същото заключение. Все пак съгласи се, че не е нормално да си грабнеш куфарите и да офейкаш ей така, без всякаква причина.

— Без всякаква причина — повтори презрително Изабел. — Ти наистина си невероятно дебелокож, Фритьоф. За твоя информация: когато родителите ми са починали, съм била на две и половина. Няма как да си спомням, но знам със сигурност това: леля Полет и чичо Лудвиг са направили най-доброто, за да ги заместят напълно. Никога нищо не ми е липсвало и ако съм се изплашила от ролята си на бъдеща майка, то е само заради теб!

— Заради мен ли? — повтори Фритьоф. — Защото поемам отговорността вместо теб и понякога мисля вместо теб, когато ти самата не си в състояние?

— Именно — отвърна Изабел. — Досега ми е било добре да мисля сама за себе си. Аз съм голяма жена, на двайсет и осем години.

— Тогава се дръж като такава — рече Фритьоф.

На Изабел много й се искаше просто да затвори, но това нямаше да е особено зряла реакция. Реши да каже няколко заключителни, разумни думи:

— Знам, че има какво да се обсъди, Фритьоф, идеята за раздяла не идва току-така, но докато търсиш вината изцяло в мен и в някакви измислени психически проблеми, няма да стигнем далеч. Сега ще си почина няколко дни, пък после ще видим.

— Да си починеш ли? Това сигурно е някаква шега! От какво толкова се умори? От много спане и нищоправене? — извика отново Фритьоф, но Изабел вече беше затворила.

Оставаше доволна от себе си, че не започна да крещи и да го ругае.

Тя енергично изключи телефона. Типично за Фритьоф — предпочита да й припише някаква невроза, вместо поне веднъж да потърси причината у себе си. И какво нахалство да изтъква нейното „безделие“, след като той лично настояваше тя да прекъсне работа!

Умората й изведнъж се изпари. Гневът от обаждането на Фритьоф й бе покачило мощно адреналина и тя реши да попътува още малко. Извън магистралата, направо сред природата. Тъй като нямаше определена цел, можеше да спре, където си поиска.

Изабел беше свободна.

— След няколко часа ще си намерим едно китно хотелче, където да преспим — каза тя на Флорентин, чиито мигли трепнаха в знак на съгласие, когато моторът се задвижи.

* * *

Волон, 25 март

Лоран беше готов. От миналия следобед работеше като пчеличка и беше много горд със себе си. Сега благодарение на него „Ринкинкин“ имаше нов източник на доходи, и то почти без никаква инвестиция. Ипочудовищата съвсем скоро щяха да са в миналото, тъй като Лоран щеше да купи най-опасния мравоядец диспокредит, който можеше да се купи с пари.

Сега му оставаше да направи само още едно нещо. Той нарами една дъска, закована с гвоздеи за дръжката на метла, и я понесе към улицата, която се виеше на двеста метра от входната алея към къщата, и оттам водеше нагоре към Сорбие. Тук той заби дръжката на метлата в земята и гордо изпъчен, седна до нея.

Малка къшта под наем беше изписано с черен маркер на дъската, с достатъчно големи букви, за да може да се прочете от минаващите с коли пътници и те да спрат.

Сега трябваше само някой да мине оттук. Някой, желаещ да наеме малка къща. Типично по детски, Лоран ни най-малко не се съмняваше, че точният човек рано или късно ще мине оттук.

Първа беше колата за доставки на семейство Сюмер и господин Сюмер дори махна с ръка на Лоран, но чак табелата не забеляза. Е, няма нищо, нали той си имаше недалеч оттук собствена къща. Бостаните с марули и пъпеши на Сюмер граничеха на изток с прасковените полета на „Ринкинкин“.

Следващият, който мина, беше Бертран със старото рено и както винаги, много бързаше. Той видя Лоран едва в последния момент и рязко наби спирачки.

— Защо не си на училище, млади човече? — попита го строго.

— Защото е събота, Бертран — отвърна спокойно Лоран и притаи дъх с очакване, когато погледът на Бертран се плъзна към табелата.

Той възнамеряваше да запази работата още малко в тайна, но и сега, след като Бертран научи за грандиозната му идея, нищо не се случи.

— Може и да бъркам аз, старият покривач на покриви, но „къща“ не се ли пише с „щ“? — каза само Бертран.

— Това няма значение — отвърна разочаровано Лоран.

— Да, за мен няма значение. Но се обзалагам, че учителката ти няма да погледне с добро око на една погрешно изписана дума.

— Тя сега не е тук — навъси се Лоран.

Защо Бертран не попиташе какво означава тази табела? В крайна сметка такова нещо не се слага всеки ден край пътя!

— И ти си прав. — Бертран се почеса по главата и му се усмихна. — Е, ще трябва да вървя, моята мила женичка вече чака с нетърпение яйцата си.

Това мигом отвлече вниманието на Лоран. Ермелин беше поръчала кокоши яйца за мътене, от които скоро да се излюпят пиленца. Беше прочела една книга за расово птицевъдство и дълго увещаваше вуйчо Корин да й разреши да увеличи кокошето ято с няколко нови породи, които според книгата на Ермелин ще дават не само повече, но и по-вкусни яйца, а и те самите били много по-вкусни. Когато времето им на носачки изтечеше, кокошките се озоваваха в тенджерите и тиганите на леля Матилд, но колкото и да му беше жал на Лоран за горките животни, той много обичаше пилешките хапки, фрикасетата и пастетите, които приготвяше леля Матилд. Макар да знаеше, че не е съвсем редно да се постъпва така с неговите пернати приятели, той не можеше да устои на ароматния пастет на масата пред себе си. Утешаваше се с това, че по този начин се отдава последна почит на животните. Да се погребват така, както се правеше с хората, нямаше да е от полза за никого!

На Лоран му позволяваха да разглежда книгата на Ермелин и най-интересни му се струваха копринените кокошки, които така приличаха на плюшени, че фокусниците, които през Средновековието ги носели в Европа и ги излагали на пазара, ги продавали на доверчивите хора като кръстоска между кокошка и домашно зайче. Лоран се надяваше и той да може да заблуди хората, или поне своя приятел Анри.

— Може ли да ги видя? — попита той и се втренчи в колата.

— Скрити са на топло — каза Бертран. — Ермелин ми забрани под страх от смъртно наказание дори да ги докосвам. Съжалявам. Но можеш да дойдеш, когато ги слагаме под кокошките за мътене.

— Хм. Ще видим. Сега имам работа тук. — Той хвърли красноречив поглед към табелата, ала Бертран отново не реагира подобаващо.

Само каза:

— Ами тогава ще се видим на обяд, малкият. — И отмина.

Лоран остана сам и изведнъж се почувства глупаво. Явно никой не го вземаше насериозно. Какво си мислеше Бертран, защо е седнал до една такава табела? За игра ли? Той ядно извади от джоба на панталона си черния филцов молив и сложи Щ на мястото на ШТ в „къшта“. Щом според Бертран се пишеше с „щ“, то тогава, моля, нека да бъде така.

Едва седна отново в тревата до табелата, и пак мина автомобил. Този път беше черна спортна кола, много елегантна и бърза. Макар стъклата да бяха затъмнени, Лоран знаеше кой седи зад волана: госпожица Мадлен Клерисо. Тя живееше в едноименното огромно имение отвъд долината и двама от племенниците й ходеха на училище с Лоран. Той не можеше да ги понася, защото бяха надменни и високомерни като всички Клерисо, с изключение на госпожица Мадлен. Тя беше много симпатична, съвсем наскоро му подари една количка, просто така. Всяка седмица идваше в „Ринкинкин“ да поязди с вуйчо Корин или да го склони да отидат на излет с колата. С нейната кола, разбира се, понеже никоя от старите трошки в „Ринкинкин“ не беше подходяща за удобно пътуване.