— За разлика от теб, аз съм готов да проверя това — отвърна Фритьоф, но тя вече беше излетяла от стаята и шумно бе затръшнала вратата след себе си.

Прекара нощта в една от трите спални, в които госпожа Елбман постоянно опъваше леглата. „За непредвидени гости“, както казваше тя, макар че тук досега не се бе появявал непредвиден гост. Стаята за гости беше едновременно и място за личните вещи на Изабел, които не се вписваха в елегантното обзавеждане на другите помещения. Тя тайничко си я наричаше „моята“ стая, понеже това беше единственото място, където Фритьоф нито можеше, нито искаше да сложи своя отпечатък.

— Може би трябва да се научиш да си правиш по-гъвкави планове за живота — сопна му се тя, когато половин час по-късно той почука на вратата, която Изабел благоразумно беше заключила.

— Изабел, отвори вратата! Не се дръж детински!

— Лека нощ, Фритьоф.

Той почака известно време мълчаливо пред вратата. После попита тихо и студено:

— Ти сега искаш ли деца, или не?

— Разбира се, че искам деца. — Изабел преглътна и се вслуша в собствения си глас. Дали не се долавяше нотка на известна неискреност?

Сякаш едва сега, в този миг, нейният идеален свят получи първата си тънка драскотина.

През последните месеци Изабел все по-често се улавяше, че гледа на мечтата на Фритьоф като на свой личен кошмар. Опитваше да си представи изцапаното високо детско столче сред столовете на Филип Щарк до масата за хранене, детската играчка върху безупречно полирания от госпожа Елбман мраморен под, нападали трохи от бисквити върху безбожно скъпия кашмирен килим — напразно. Очевидно Фритьоф си нямаше представа какъв би бил животът им с деца. Той искаше две бутикови деца — момче и момиче, — които да се впишат перфектно в дома му, в живота му, нещо като говорещи мебели. На Изабел още отсега й ставаше мъчно за неродените им наследници. А за себе си мислеше, че няма да е достатъчно търпелива майка.

Но, разбира се, тогава тя не го каза на Фритьоф.

— Разбира се, че искам деца — повтори. — Но не е задължително да стане веднага. А сега ме остави да спя на спокойствие, тиранино.

Така и не заспа, а лежа будна в леглото и мисли за чичо Лудвиг и леля Полет: за влюбените искри, които блестяха в очите на чичо Лудвиг, щом погледнеше към своята Полет, за усмивката, която повдигаше ъгълчетата на устата на леля Полет, когато говореше за своя Лудвиг, и за топлотата, долавяща се в гласа й, когато казваше: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“

Лежейки сама в леглото за гости, Изабел си даде сметка, че очите на Фритьоф никога не са блестели, когато я е поглеждал, нито пък ъгълчетата на нейната уста са се вдигали автоматично нагоре, щом е заговаряла за съпруга си.

Пукнатината в нейния идеален свят ставаше все по-широка и по-дълбока, опасно дълбока, докато накрая Изабел разбра, че тези мисли никак не са нови, а само някъде дълбоко замразени в съзнанието й, строго пазени от онази част на личността й, която на всяка цена се стремеше към хармония.

Тя се зави презглава, без ни най-малко да й липсват семейното легло и дишането на мъжа й до нея.

Когато тази сутрин се събуди, Фритьоф вече беше излязъл и госпожа Елбман бе прибрала остатъците от закуската му.

— Трябва да ви предам много поздрави от господин съпруга ви и да ви пожелая приятен ден — каза госпожа Елбман, която изглеждаше малко притеснена.

— Благодаря. — Изабел не си направи труда да скрие, че е прекарала нощта в отделно легло, но за щастие госпожа Елбман не й зададе неудобни въпроси.

Затова пък, сякаш за наказание, монологът й днес продължи по-дълго от обикновено.

Тя тъкмо беше стигнала до частта с новия парфюм, който си купила снаха й — „от Наоми Кембъл, сещате ли се, онази тъмнокожата моделка, мирише на ванилия и на още нещо сладко, което не е за мен, аз си предпочитам моята Тоска“, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще отида — каза госпожа Елбман и бързо излезе в коридора. Изабел чу изчуруликването на обичайното й представяне по телефона: — Вие се свързахте с дома на семейство Теген, Елбман на телефона, какво мога да направя за вас?

Изабел не понасяше този високопарен стил и неведнъж се беше опитвала да убеди госпожа Елбман, че едно простичко „Здравейте“ или „Семейство Теген“ е достатъчно. Безнадеждно начинание.

— Господин съпругът ви е — каза госпожа Елбман и й донесе телефона до дивана.

— Господин съпругът ми — повтори Изабел, докато поемаше слушалката. Понякога начинът на изразяване на госпожа Елбман беше наистина изнервящ. „Господин съпругът ви“ звучеше почти като „вашият господар и повелител“. — Какво мога да направя за теб? — попита тя студено.

Госпожа Елбман тактично се отдалечи, но Изабел чу, че веднага след като зави, тя започна да лъска старинното огледало на стената и свещниците, макар отдавна да ги беше излъскала.

— Още ли се сърдиш? — засмя се Фритьоф. — Аз трябва да съм обиденият. Нали ти ме нарече тиранин.

— Бъди си обиден, не ми пречи — каза Изабел.

— Но няма да го направя. — Сега вече Фритьоф не се смееше, а беше минал на своя тон аз-съм-тук-шефът, който иначе използваше само за служителите си. — За разлика от теб, аз се държа зряло и търся решение на проблема ни.

Изабел мълчеше. Решение на проблема — да, и тя беше мислила за това. За нещо, което да залепи пукнатината в идеалния й свят и да пропъди черните й, разрушителни мисли. Но нещо не й се удаваше.

— Какво ще правиш в понеделник следобед? — попита Фритьоф.

— Не знам. — На Изабел не й беше нужно да гледа в календара, за да отговори на въпроса. Дни наред той беше ужасяващо празен. Малкото приятелки, които имаше тук, в Хамбург, ходеха на нормална работа.

— Тогава, моля те, остави го свободен — каза Фритьоф.

За един кратък миг Изабел си помисли, че той ще я изненада със самолетен билет. Едно спонтанно пътуване за двама, някъде, където е топло и където пролетта отдавна е настъпила. Разходки по плажа на Коста Есмералда, прасковени цветове в Прованс…

— Двамата имаме среща при доктор Франгенберг — върна я на земята, преди тя да продължи с мечтите си. — В петнайсет и трийсет. Заради това отмених важна среща с клиент.

— Заради доктор Франкенщайн ли? Кой е той?

— Доктор Франгенберг. Специалист за двойки с неизпълнено желание да имат деца. Обикновено за него се чака месеци наред. Но аз имам връзки…

Изабел го прекъсна недоверчиво:

— Не си го направил наистина, нали? Не и след вчерашния разговор!

— Това не беше разговор, а детинско тръшкане — каза Фритьоф, от което ставаше ясно, че няма предвид себе си. — Така доникъде няма да стигнем. Ако ти не желаеш да погледнеш истината в очите, ще трябва да ти помогна.

— Но… — Изабел онемя. Нямаше смисъл да търси думи. Просто разбра, че пропуканият й идеален свят окончателно беше разцепен и пръснат на множество малки отломъци. Нямаше смисъл да прави каквото и да е.

Гневът й за миг се изпари.

— Фритьоф, съжалявам. Но ти и аз… не трябваше да се женим.

— Изабел, сега ли е моментът да обсъждаме фундаментални въпроси? Доктор Франгенберг ще реши проблема ни, а ти, вместо да се обясняваш и да се вайкаш, можеш просто да си направиш труда да впишеш срещата в календара си.

— Фритьоф, чуй ме, моля те…

— Защо просто не направиш това, което ти казвам? — прекъсна я ядосано той. — Един-единствен път! Сега просто кажи: „Да, скъпи Фритьоф“, вземи един молив и си запиши срещата в календара. Толкова ли е трудно?

— Да, скъпи Фритьоф — повтори монотонно тя и в същия тон добави: — Защото в понеделник, в петнайсет и трийсет вече няма да съм тук.

— Изабел, ще ме побъркаш! Доктор Франгенберг е корифей в тази област. Процентът на неговата успеваемост е сензационен — продължаваше Фритьоф. — А графикът му е препълнен. Както вече казах, без моите връзки щяхме да се вредим при него на кукуво лято. Така че, каквото и да си планирала за понеделник, отмени го! И без това едва ли е толкова важно.

Изабел пое дълбоко въздух не за да каже още нещо, а за да събере достатъчно сили да затвори телефона.

— Изабел, ти да не би пак да се разсърди? — понечи да се осведоми Фритьоф, но линията прекъсна.

* * *

Волон, 24 март

Лоран нямаше бегла представа какво означават думите „ипотека“ и „овърдрафт“, но в контекста, в който ги употребяваха баба му и вуйчо му Корин, му се струваха крайно плашещи и объркващи. Ипотеките изяждали къщата, поне така твърдеше вуйчо му Корин, а овърдрафтът берял душа.

— Но нали печелим добре — недоумяваше бабата на Лоран. През парапета от ковано желязо момчето виждаше как тя кърши слабите си ръце, целите в старчески петна. — Ти каза, че доходите са толкова големи, колкото отдавна не са били.

— Да, така е — отвърна Корин. — Но дълговете ни са още по-големи. Ако не намерим отнякъде пари, имаме само още една година. Максимум. И после… — Той сви рамене и Лоран усети от своята издигната на четири метра наблюдателница тръпки по гърба си.

Мислено завърши започнатото изречение с подобаваща драматичност: „И после ипочудовищата ще изядат къщата.“ Олеле, това беше страшно. Лоран беше седемгодишно дете с развинтено въображение и си представяше ипочудовищата като термитите, описани на цяла страница в енциклопедията му за насекомите. Някъде в основите на „Ринкинкин“ дебнеха малките, но опасни ипочудовища, а самите основи се пазеха от тайнствено същество на име Овърдрафт — в представите на Лоран това беше вид огромен мравоядец. За зла участ Овърдрафтът „бере душа“, както каза вуйчо Корин, и ипочудовищата са взели надмощие. Сигурно са много опасни същества, щом могат да гризат изградената от масивен камък къща, която иначе е толкова устойчива! Вероятно баба и вуйчо Корин се нуждаят спешно от пари, за да се снабдят с нов мравоядец. Лоран се наведе напрегнато, за да проследи нататък разговора, но, за негово разочарование, вуйчо му Корин и баба му бяха напуснали салона.