Бил смяташе нейната целеустременост за малко плашеща.

Но освен това бе много вълнуваща. Той бе „открил“ Моралес, но само толкова, призна си в рядък изблик на откровеност. Лита приличаше на товарен влак и той просто бе скочил отгоре му.

— Кафе „Коста Рика“ — каза тя.

— Какво за тях?

— Току-що са уволнили Кармен Лиена — безизразно отбеляза Лита. — Чух го от Марсел Лебру, докато снимахме за списание „Севънтийн“ миналата седмица. Искам тази рекламна кампания. Тя ще включва и телевизионни клипове, всичко.

— Това е сериозна сделка, Лита…

— Обмислят коя да вземат — Рейчъл Диего, Консуела Бенес или Тина Мендес — продължи тя, без да обърне внимание на думите му. — Всички тези момичета наближават трийсетте. Семейството ми е от Пуерто Рико, така че имам нужната външност, а и съм на осемнайсет. Те ще предпочетат някое свежо лице.

— Ти нямаш опит в телевизията.

— Просто уреди среща, Бил, става ли? Това е моята спирка.

Той вдигна очи. Бяха на гара Пен.

— Поне вземи такси.

— Обади ми се, щом уредиш прослушване, скъпи — каза тя и го целуна по бузата.

„Наистина ли е на осемнайсет?“ — питаше се той, докато гледаше как върви с онова секси олюляване в походката. Държеше се, сякаш е на трийсет и осем. Обожаваше я. Тя направо го караше да съжалява, че е гей. Макар че може би нямаше защо — мъжът, който се обвържеше с нея, щеше да живее с истинска фурия до себе си.



Лита се качи на влака до „Джамайка“, в Куинс. Със спечелените пари бе побързала да се измъкне от „Саундвю“. Беше го сторила тихомълком, използвайки услугите на агент по недвижими имоти, за да се оправи с цялата бюрокрация. Ако човек искаше да живее в хубав квартал, трябваше да е бял. Това бе първото, което научи. Чернокожите, дори и заможните, не бяха добре приети в определени райони. Агентите по недвижими имоти изведнъж нямаха какво да покажат. Цените скачаха с петдесет процента и при проверките се оказваше, че има „непредвидени затруднения“. За хората с латиноамерикански произход нещата не бяха много по-различни. Направо бе побесняла, когато го разбра.

— Просто така стоят нещата, скъпа — заяви й един агент точно преди да го уволни.

Но после Лита се научи да приема някои неща. Родителите й нямаха нейните разбирания — знаеше го добре. Ако тя самата се сблъскаше с чужди предразсъдъци, бореше се с тях. Майка й и баща й не биха го направили. Ако ги настанеше в расистки квартал само за бели богаташи в някой от хубавите райони на Бруклин, те щяха да се чувстват нещастни. Вероятно щеше да е за предпочитане да си останат в мизерното жилище в „Саундвю“.

Имаше и по-добри варианти. Тя избра приятна двуфамилна къща в Куинс, място, където живееха и други латиноамериканци, с ниски данъци и голям заден двор. Майка й можеше да си направи градина там — нещо, което винаги бе искала. Имаше четири спални, което означаваше, че и Чико ще разполага с лично пространство. Тя се настани в апартамента с две спални на долния етаж и накара да сложат решетки на прозорците. След като осигури безопасността на жилището, можеше да живее в него, а когато спести малко пари — да го даде под наем, например на някой ветеран с военна пенсия. Тогава можеше да се премести в града. Всички мечтаеха за Манхатън и Лита щеше да се премести там веднага щом можеше да си го позволи.

Нае хора да окосят моравата и да засадят евтини и красиви цветя и остави бутилка бяло вино да се изстудява в чисто новия хладилник. После доведе родителите си да видят къщата.

— Невероятна е, Лита! Това къщата на шефа ти ли е? — попита я недоверчиво баща й.

Родителите й вече не мърмореха против „мръсните“ й снимки. На баща й всяка снимка, на която не е облечена с дългите си безформени поли, му се струваше неприлична. Отначало двамата с майка й се чувстваха толкова засрамени, че бяха заплашили да изгонят Лита от къщи. Но на Лита й трябваше само една седмица, за да се върне у дома и да даде на баща си пет стодоларови банкноти.

Карлос дори не бе виждал такава банкнота през живота си. Вдигна я към светлината и после погледна жена си. Повече никога не се оплакаха от кариерата на Лита.

— Не. — Тя му подаде връзка ключове. — Това е вашата къща.

Лита си отключи вратата. Светна лампите и внимателно разопакова дрехите от чантата, като приглади кожата и вдигна мрежестото потниче нависоко, така че то заблестя. Ателието за химическо чистене на господин Уонг се намираше две преки по-надолу; щеше да ги занесе на сутринта. Точно сега жилището й приличаше на същински склад за дрехи. Във всяка стая имаше подвижни стойки за закачалки, спретнато подредени до стените. Заради настояването й да задържи всички тоалети, в които са я снимали, Лита бе една от най-добре облечените жени и при това не й струваше нищо.

Приготви си лека салата и си сипа чаша бяло вино. Охладеният алкохол постепенно се вля в кръвта й и я накара да се отпусне. Лита се зае да разглежда „Вилидж Войс“ и местната рубрика „Спестявай с нас“. Търсенето на апартаменти в този район растеше. Утре щеше да поприказва с някой агент, който се занимава с наеми. Това място можеше да й носи приличен наем, което значително би облекчило цената на преместването й от другата страна на моста. Ако искаше да получи рекламата на „Коста Рика“ трябваше да се намира в центъра на събитията.

А това определено не беше Куинс.

На другия ден Лита енергично влезе в офиса на Бил.

— „Коста Рика“? — весело подхвана тя.

Лицето му помръкна.

— Скъпа, попитах в агенцията и оттам ми казаха, че момичето трябва да е поне метър и седемдесет, а и нямат твои екранни проби.

— Ами тогава да ми направят екранни проби — нетърпеливо отвърна Лита.

Бил пребледня. Нямаше желание да й казва истината.

— Просто са решили да поемат в друга посока. Ще успеем за следващата кампания…

— Бил, ако искаш да останеш мой агент, настоявам да ми кажеш какви точно бяха думите им! — студено го прекъсна Лита.

Той държеше да остане неин агент.

— Не го приемай лично. Човекът ми каза, че не искат второкласен модел, че искат някой известен, че трябва да продадат голяма марка и че „Моделс Сикс“ не трябва да им губят времето.

Точните думи на мъжа от агенцията бяха, че не желае някаква трътлеста дебелана от вътрешните страници, но Бил нямаше достатъчно кураж да предаде това съобщение на клиентката си.

— Как се казва отговорникът за тази кампания?

— Рупърт Ланкастър. Англичанин. — Бил прекалено късно осъзна какво означава изразът на лицето й. — Но не можеш да отидеш там, Лита. Той работи за „Бенсън и Бейли“, а ние често получаваме поръчки от тях. Рене има ангажимент за „Ести Лодър“ с тях…

— Трябва! — отвърна тя.

Бил скръсти ръце и се загледа в обувките си.

— Лита, съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но ние имаме и по-важни клиенти от теб, момичета от кориците, които често работят с „Бенсън и Бейли“, и ти ще застрашиш взаимоотношенията им с компанията, ако вдигнеш скандал. Само ще се наложи да преодолеем двойно повече трудности, за да ти уредим друга телевизионна реклама.

Той вдигна очи. Нея вече я нямаше.



Тази сутрин Лита внимателно бе подбрала тоалета си. Съчета в едно различни части от последните десетина фотосеанса. Нищо, което да се вписва в стереотипа за латиноамериканка — не се стремеше да постигне такова впечатление. Сложи бледорозови кожени обувки от „Гучи“ с кристали по каишките, блуза с дълбоко изрязан гръб и ръкав само на едното рамо в искрящо бяло, за да подчертае златистата й кожа, и широка асиметрична пола на цветя от „Мери Куант“ в бледосиньо и слонова кост. Косата й бе изсушена от Роберто в „Елизабет Арден“ и се стелеше, лъскава и прекрасна, като буйна грива по раменете й. Завърши тоалета си с чифт огромни бели слънчеви очила от „Шанел“ с кристали по рамката и си сложи блестящи сребристи сенки на клепачите. Дори и бельото й бе от „Диор“ — миниатюрни бикини от дантела с цвят на кафе и подсилен сутиен в същия цвят. Най-отгоре облече памучно палто „Бърбъри“, пристегнато с колан.

Когато влезе във фоайето на „Бенсън и Бейли“, Лита погледна отражението си в огледалото. Идеално. Приличаше на загоряло дете на цветята, на хипи с милион долара. Спокойно можеше да е слязла от автобус за турнето на „Ролинг Стоунс“. Беше толкова, толкова… в стила от края на шейсетте. Но с пари.

Момичето на рецепцията направо се разтрепери, когато Лита наперено приближи до бюрото.

— На кой етаж беше Рупърт Ланкастър? Работя с Бил Фишър от „Моделс Сикс“. Трябва да обсъдя някои подробности за една поръчка с него.

— Осми етаж, госпожице — припряно отвърна момичето.

— Точно така. Осми етаж — съгласи се Лита и се запъти към асансьорите.

Един мъж в костюм побърза да натисне копчето и задържа вратата отворена за нея. Лита само леко наклони глава. Отдавна се беше научила да не благодари на мъжете, когато правеха разни неща за нея. Една жена трябваше да се държи така, сякаш това е нейно право. Иначе мъжете искаха да си платиш за какво ли не.

Адреналинът й започна да се покачва, докато гледаше как етажите отминават. Поемаше риск. Макар да не бе обърнала внимание на Бил, той казваше истината. Ако тя ядосаше този Рупърт дотолкова, че това да навреди на рекламната кампания на Рене — поръчка за милиони долари, от която „Моделс Сикс“ щяха да спечелят стотици хиляди под формата на комисиони, можеше и да се откажат от нея. И макар че щеше да си намери нова агенция ангажиментите й щяха да намалеят и цената й да падне. Никой не искаше да работи с трудни момичета. А колкото и да не отстъпваше по отношение на парите и дрехите, Лита не бе известна като трудна. Тя пристигаше навреме, държеше се любезно с фотографите, не беше откраднала ничие гадже, не вземаше наркотици, не идваше на работа с торбички под очите и не се опитваше да се измъкне по-рано. Правеше онова, което й казваха. Ако работиш с Лита Моралес, определено ще платиш висока цена, но пък няма да имаш никакви проблеми.