Луиз Бегшоу

Когато тя беше лоша

Посвещавам тази книга на моята баба Емили Тригс и на пралеля ми Поли Йолдън.

Благодаря най-напред на моята редакторка Рози дьо Курси за заключителната й работа по тази книга. Намесата й е деликатна, но точна. Трябва да благодаря и на многото ми отлични литературни и филмови агенти. Майкъл Сисън е начело на екипа ми и наистина е един щедър диктатор — каквото и да реши за мен, той неизменно е прав. Искам да благодаря на американския си агент Питър Метсън, на Брайън Сибърел от „Криейтив Артистс Ейджънси“ и на Тим Кори от агенция „Пи Еф Ди“, както и на Джеймс Джи, също от „Пи Еф Ди“, за добронамереността му и за способността му да решава всякакви проблеми; на превъзходния ми мениджър Алън Грийнспан (не известният икономист Алън Грийнспан, но почти толкова влиятелен като него). Благодаря също на моите агенти по превода от „Интърнашънъл Литъръри Ейджънси“.

От семейството си и приятелите си също получих голяма подкрепа. Те ме откъсваха от интернет и ме принуждаваха да не отлагам работата си. Благодаря на моя скъп съпруг Антъни, на родителите ми — Пик и Дафни Бегшоу, на брат ми Джеймс, на сестра ми Тили, на Алис и Джейкъб Рийс-Мог, на Джон и Джина Фюреску, Доун Харис и Фред Меткалф.

Добре че не изнасям благодарствена реч при церемонията на наградите Оскар, иначе вече щяха да пуснат музиката.

Трябва да благодаря и на моите чудесни издатели от „Орион“ — най-напред на талантливия художествен директор Клеър Хегърти, която измисли заглавието; на Сюзън Аамб — за чудесните корици и за съветите й; и на Кърсти Фоукс (очаквам с нетърпение да продължим да работим заедно), която също имаше принос за заглавието, което никога не ми е било лесно.

Първа глава

Лита Моралес престана да търка захабения кухненски плот, обърна се и видя майка си, която се усмихваше и гордо размахваше бял плик.

— Честит рожден ден, миличка! — майка й я целуна по бузата, докато си слагаше ръкавиците, за да се предпази от ноемврийския студ в Бронкс. През прозорците на мъничкия им апартамент се виждаха уличните лампи на Уилър Авеню на фона на бледозлатистото ледено утринно небе. Беше шест и половина и жената бързаше да хване метрото за Манхатън. — Двамата с баща ти имаме подарък за теб.

Лита се усмихна и взе плика. В него имаше детска картичка с нарисуван таралеж, държащ няколко балона. Вероятно бе взета с намаление, защото единият й ъгъл изглеждаше леко омачкан, а в семейство Моралес внимаваха за всеки цент. В картичката имаше пъхнати седемнадесет долара — по един за всяка година от живота й, обичайният подарък за рождения й ден. За Лита това бяха много пари.

— Благодаря, мамо — тя я прегърна.

— Трябва да тръгвам. Ще се прибереш рано, нали?

— Добре — съгласи се Лита.

Майка й побърза да тръгне, а баща й, разбира се, вече бе излязъл. Вероятно следобед щеше да се прибере, за да подремне малко. Лита не можеше да се сърди, че няма никой на рождения й ден. Родителите й работеха, а Чико, който хъркаше в стаята си, не се броеше. Внимателно прибра своите седемнадесет долара в един стар чорап под дюшека, като си остави два долара за непредвидени разходи през деня.

Сега бе време да измие съдовете от закуска. Лита действаше бързо, защото не искаше да закъснява за училище. В ранното утро гледката към града през кухненския прозорец я потискаше. На отсрещната страна на улицата някоя от бандите бе надраскала с графити стената на китайската обществена пералня. Надяваше се, че не е бандата на Чико. Поне този път.

Обичаше брат си, но наистина се притесняваше за него. Той категорично отказваше да използва ума си.

Догодина щеше да навърши осемнадесет. Налагаше се сериозно да се замисли как да си намери работа и да се измъкне оттук. Иначе щеше да се окаже впримчена в някакво безперспективно препитание — като майка си, или да се мотае по улиците — като Чико, който само създаваше неприятности и си губеше времето. Не за такъв живот си мечтаеше Лита. Не искаше да заприлича на родителите си: с повехнала кожа и черни сенки под очите, изглеждащи поне с десет години по-възрастни, макар да бяха само по на трийсет и седем. Майка й имаше здрави кости и се държеше, но лицето й бе жълтеникаво от недоспиване. Ходеше леко прегърбена — заради безкрайното навеждане над шевната машина в евтината фабрика в Алфабет Сити. Получаваше мизерни надници, без осигуровки, а работата й вземаше здравето и зрението, така че сега красивите й тъмни очи се криеха зад дебелите стъкла на очилата. А баща й караше таксито си из града по цял ден и по цяла нощ, а кожата му бе изтъняла от пушенето и стреса.

До известна степен разбираше защо Чико не желае да работи. Баща му крещеше, че ако искат някой ден да ги приемат истински в тази страна и да бъдат нещо повече от черноработници, да получават уважение, а не обиди, трябва да има повече хора като него, готови да си изкарват хляба честно и почтено. Чико отговаряше, че това е за глупаците. Цялото му поколение се разграничаваше от родителите си. А и не се ли очакваше човек да получава прилична заплата за труда си? Те явно не изкарваха добри пари, щом живееха, натъпкани в малък апартамент от три стаи в най-лошия квартал в града.

В отговор Карлос удряше Чико. Досега брат й не бе отвърнал със същото, само стискаше юмруци, гледаше навъсено и излизаше навън. Но някой ден и това щеше да стане. Лита го знаеше.

Тя бе продължила да учи след завършването на основното си образование, но Чико бе прекъснал, обещавайки на баща си да започне работа в строителството. Нямаше нужда дълго да го увещава. Явно четенето на дебели книги не помагаше много на семейството; съвсем иначе стояха нещата с извънредните надници в строителството. Това бе мъжко занимание. Освен това не трябваше Чико да лентяйства. Затова баща им се съгласи, че няма защо Чико да ходи в гимназия. Той самият не бе завършил средно образование, а се справяше добре в живота, нали така? Имаха покрив над главите си, от четири години не бяха се местили, винаги навреме плащаха наема и дори имаха малко спестени пари за спешни нужди. Може би синът му щеше да се справи още по-добре. На това се надява всеки баща.

Карлос-старши не се замисляше много за Лита. Тя вече разцъфтяваше като жена, но майка й я обличаше прилично, с дълги безформени поли и блузи, за да не се изкушават момчетата и да не си позволяват много волности с нея. След като Лита гневно бе отхвърлила предложението да започне работа във фабриката, той се бе примирил и не й предложи да последва примера на брат си. Щом Лита непременно искаше да завърши гимназия — добре! Вярно че се налагаше да храни още едно гърло и че тя не внасяше пари в домакинството, но пък той я товареше с достатъчно къщна работа, затова му се струваше справедливо. Малкият им апартамент изглеждаше безукорно чист; прозорците блестяха, макар кварталът да бе мизерен. Лита имаше задължение да свърши домакинската работа, преди да се заеме с уроците си.

За съучениците й домашните бяха досадно задължение. А за Лита — истинска награда. Тя не сядаше пред малкото бюро в тясната си стая, докато целият апартамент не светнеше от чистота като в реклама за почистващ препарат. И макар в Бронкс да бе мръсно и пълно с графити, апартаментът на семейство Моралес изглеждаше толкова чист, че спокойно можеха да го използват за сцена на кулинарно шоу.

На баща й това му харесваше, затова повече не стана дума момичето да почва работа във фабриката.

А и докато Лита растеше, у него се появи надежда, че тя може да получи и нещо по-добро. Може би с гимназиалната си диплома и ако се научеше да пише на машина, щеше да си намери работа като секретарка. В централния офис на таксиметровата компания имаше жени, които правеха кафе и водеха документацията. Това бе добър живот за едно момиче. Лека чиновническа работа, която не съсипва ръцете. А дори и Карлос Моралес забелязваше как се развива дъщеря му.

На тринайсет тя бе най-хубавото момиче в училище. На петнайсет — най-красивото момиче в Саундвю. А на седемнайсет — вероятно най-прекрасното момиче в цял Бронкс.

Дългите поли и безформените блузи не можеха да се преборят с майката Природа, която оформяше фигурата й съвсем не с майчинска ръка. Гърдите й, напъпили рано, наедряха и продължаваха да растат, докато накрая заприлича съвсем на Лана Търнър в прилепнал пуловер, не че майка й би й позволила да облече подобно нещо. Старите сутиени от братовчедките й вече не й ставаха. Трябваше да иде в „Маршълс“ и да си купи специални, а майка й изтръпваше, докато внимателно изваждаше пари от портмонето си. На седемнайсет Лита имаше само три сутиена — функционални, здрави приспособления, които силно пристягаха меката й плът и нямаха дори намек за дантела или коприна. Но въпреки това тя се чувстваше секси.

Винаги когато минаваше по улицата, Лита усещаше погледите на момчетата върху себе си. Задържаха се върху гърдите й, щом се приближеше към тях, и върху дупето й, щом отминеше. Всеобщото увлечение по спортуването за здраве щеше да настъпи едва след десетина година, но Лита бе стройна, фигурата й бе естествено стегната и разкошното й дупе, изпъкващо под малката талия, изглеждаше добре оформено и съвсем леко се поклащаше, докато тя се движеше с онова естествено и смущаващо олюляване в таза.

Не искаше да опитва колана на баща си. Не го дразнеше нарочно, както правеше Чико. Доброволно обличаше поли до глезените и блузи с дълги ръкави, но нямаше полза — каквото и да носеше, изглеждаше секси. Тесните прави поли само подчертаваха формите й — тънката талия, стегнатото пищно дупе и гърдите, които грубите памучни сутиени едва удържаха. И не докосваше наркотици или алкохол не защото беше добро момиче, а защото бе горделива.

Нямаше намерение да заприлича на брат си Чико. Нито на Елена Аяла, която живееше по-надолу на улицата им — на деветнайсет и вече майка на неспирно плачещи близнаци.