Тя не каза нищо, затова той се наведе към пооръфания й брой на „Вог“.

— Страница шейсет и седма — там е Табита, тя е от нашите момичета. А на следващата страница представяме Саманта, тя е червенокосата отляво.

— И какво от това? Какво искате от мен?

Лита си повтаряше, че трябва да запази спокойствие, но сърцето й биеше като обезумяло.

— Най-напред бих искал да ви направя някои снимки. Пробни снимки.

— Пробни за какво? — настоя Лита.

Той я изгледа, сякаш е луда.

— За да станеш модел, разбира се.



Лита се убеждаваше мислено, че не трябва да ходи. Беше си починала, а сега наближаваше време да се връща у дома, при учебниците. Майка й щеше да се нуждае от помощ за вечерята. И какво щеше да стане, ако съберяха мръсните чинии в мивката и ги оставеха там? В апартамента щяха да се появят хлебарки. Големи колкото мишки…

Обаче нямаше полза. Държеше се, сякаш й е безразлично, но това може би щеше да се окаже най-вълнуващото нещо, което й се е случвало. Разбира се, нямаше начин да стане модел. Нали току-що бе прегледала „Вог“? Почти всички момичета там бяха бели и много слаби блондинки, да не говорим за високите им гъвкави тела. Тези момичета не бяха бедни и нямаха хлебарки в кухнята си. Но този непознат гей (от начина, по който оглеждаше момчета с прилепнали джинси по улица „Кристофър“, си личеше, че наистина е гей), този непознат смяташе, че тя има хубаво лице. Достатъчно хубаво, че някой да пожелае да й плати, за да го снима.

Лита си представи как Мелиса Менес, онова надуто момиче от училище, чийто баща притежаваше мизерна сграда с апартаменти под наем, узнава, че са й правили пробни снимки за модел. Мелиса боядисваше косата си платиненоруса в Манхатън на всеки шест седмици и разполагаше с пари да си купува дрехи. Никога не пропускаше да се подиграе на Лита. Тя кипваше само като си спомнеше как Мелиса се бе снабдила с билети за концерт на „Бийтълс“ и ги бе донесла в училище, размахвайки ги нависоко — в очакване другите момичета да възклицават и да се тълпят около нея само за да ги докоснат. Лита не си бе направила труда, макар че бе влюбена страстно в Джордж Харисън.

— Не те ли интересуват? Може би имаш запазени места? — бе казала Мелиса, а после бе добавила с онзи тъничък смях, който Лита толкова мразеше: — Но… предполагам, че нямаш, нали, Розалита?

Мелиса винаги обичаше да я нарича с цялото й име, сякаш й се подиграваше. Тя смяташе, че по рождение превъзхожда Лита. Но от цигарите кожата й бе изтъняла, а постоянните посещения в солариума в салоните за красота й бяха придали леко повехнал вид. Освен това под скъпия фон дьо тен, който обичаше да използва, имаше акне.

Лита си напомни, че трябва да се постарае да вземе визитната картичка на мъжа, когато приключат със снимките. Ако не занесеше истинско доказателство, никой нямаше да й повярва. А тя искаше да се похвали. Искаше Хектор да се гордее с нея.

— Добре, скъпа. Обърни се леко наляво. Усмивка. Добре. Сега ме погледни, все едно съм най-големият ти враг.

Лита бе прекалено вежлива, за да го направи. Тя леко се намръщи пред фотообектива.

„У нея просто го няма — помисли си той и мислено поклати глава. — Пък е и прекалено ниска. А и какво ще правим с толкова голямо дупе и гърди?“

Спря за миг. Оставаше му още половин лента. Не можеше да направи кой знае какво, но не обичаше да смесва лентите. По-добре да остави хлапето да си помечтае още няколко минути. Мразеше да прекъсва набързо някой сеанс. Неподходящата кандидатка неизменно започваше да плаче, да умолява и да прави глупави, измъчени гримаси. Като това испанско момиче. Беше се стегнала като дърво.

— Добре, благодаря, госпожице Моралес. Сега ще снимаме свободно. Не позирайте, просто погледнете към мен и се дръжте естествено.

— Но…

— Не мисли! Просто се размърдай, скъпа, наслаждавай се на мига, ясно?

Той потисна въздишката си и застана зад обектива, като се приготви да натиска копчето и да изхаби и остатъка от лентата.

Лита се размърда.

С нарастващо вълнение той започна да снима и ателието на „Моделс Сикс“ избухна в море от светлина. По дяволите, в нея имаше страст! Истинска страст. Сега, когато не следваше чужди напътствия, тя се държеше като звезда. Излъчваше сексуалност. От всяка пора на златистата й кожа струеше сексапил, а според него момичето дори не си даваше сметка за това. Отмяташе лъскавата си черна коса, извиваше талията си, гледаше фотообектива, сякаш е неин любовник, предизвикваше го, дразнеше го, изкушаваше го, тъмните й очи проблясваха, високите й скули се накланяха към фотографа. Устата му бе пресъхнала. Усещаше напрежение в панталона си. О, мили боже, сексът в офиса бе категорично забранен. Разбира се, фотографите спяха с момичетата — това бе едно от предимствата да работиш в този бизнес. Но не и при първи сеанс и определено не в „Моделс Сикс“. За подобно нещо попадаш в черния списък. Той захапа устната си, за да се разсее.

— Благодаря. — Изправи се бързо и й посочи вратата. — Мини оттам, Бил ще запише данните ти.

— Добре — безизразно каза тя.

Страстната красавица беше изчезнала. Пак изглеждаше хубава, но се бе превърнала отново в онова тихо и сковано момиче. Искаше му се да й каже, че сеансът е бил чудесен, но се оказа прекалено късно. Тя беше излязла.



Бил записа телефона на Лита.

— Трябва малко време да се проявят снимките. Ще ги покажа на господин Джак Хамънд, той е шефът тук. Ако сме заинтересовани, някой ще ти се обади, така че няма защо ти да ни звъниш.

— Да не се обаждам. — Лита сви рамене. — Добре, господине, разбирам. Мога ли да получа една от визитките ви с насрочения за днес ангажимент?

— За какво ти е?

— Искам да разкажа на приятелите си — откровено заяви тя.

Бил се засмя. Харесваше я. Може пък снимките да се окажеха добри. Веднъж на петдесет опита това действително се случваше.

— Разбира се, госпожице. Ето. А ето и трийсет долара за такси.

— Благодаря — изрече Лита и прибра малкото съкровище в джоба си, без да мигне. Никога не отказваше да вземе пари. Доброто възпитание не беше всичко на света. Слезе с асансьора и напусна внушителната мраморна сграда със стени от опушено стъкло, после взе метрото от съседната пряка.

Нямаше намерение да пилее пари за такси. Не одобряваше безсмисленото харчене. Можеше да направи много по-добри неща с тези трийсет долара, вместо да ги хвърли на вятъра.



Минаваше седем и половина, когато най-сетне се върна у дома. Майка й бе в лошо настроение.

— Оставих ти чинията, но яденето вече изстина. И ще трябва да измиеш след себе си.

— Нали винаги го правя, мамо? Какво става в работата ти?

Тя само издиша шумно:

— Работата си е работа. Знаеш как е. Баща ти вече излезе за нощна смяна.

— Съжалявам — виновно изрече Лита.

— Гледай да не закъсняваш повече. Чико винаги закъснява, но татко ти разчита, че ще се види с теб. — Лицето й се оживи. — Чико ми даде малко пари днес. Изкарал е извънредна надница на строежа.

— Чудесно! — каза Лита, докато се питаше кого ли е изнудил брат й, за да изкара двайсет долара. Може би беше прекалено цинична. Може би той наистина бе свършил малко работа. Както и да е, парите са си пари. — Скоро ще почнат да ми се обаждат от колежите, мамо.

— Колеж. Това е хубаво, миличка. Но знаеш, че ще е трудно да се плати — отбеляза майка й.

Имаше предвид, че на Лита ще й е трудно да си плати. Никога не бе ставало и дума дали родителите й могат да си го позволят.

— Но там предлагат стипендии.

— С това не се плаща наем, Лита.

— Мога да си намеря работа.

— Ти? Ти не работиш! — сопна се майка й.

Тя обичаше дъщеря си, но понякога видът й, нежните й все още ръце, с нокти, които не бяха начупени и захабени, не загрубели от честен труд, я влудяваха. Госпожа Моралес не смяташе четенето на книги за истинска работа.

— Вече съм доста добра в писането на машина. Има хора, които се нуждаят от това.

— Ако си в колежа по цял ден, не можеш да работиш като секретарка! — сряза я госпожа Моралес и мигновено се разкая. В крайна сметка днес бе рожденият ден на дъщеря й.

Лита въздъхна. Водеха този спор почти всеки ден, когато майка й се прибереше у дома. Взе си малко от ориза с пилешко и грабна една вилица. Щеше да го изяде студен, за да може после да целуне майка си и по-бързо да се скрие в малката си стаичка.

— Но мога да пиша нощем. Доклади и разни други неща. Има куп работа.

Телефонът звънна и майка й бързо взе слушалката.

— Ало. Да. Кой се обажда? Какво искате от нея?

Лита скочи, с разтуптяно сърце. Майка й я погледна.

— Да, добре. Да, можете да говорите с нея. — Тя подаде несигурно слушалката. — Скъпа, някакъв господин от града е. За теб.



— О-о-о-о, Хектор, да, скъпи! — стенеше Мелиса, яхнала го отгоре, докато се поклащаше ритмично.

Родителите й щяха да са навън поне още час и тя бе сама вкъщи. Тази седмица Хектор Фернандес за втори път се отбиваше „да учат“ и Мелиса тържествуваше. Той имаше готина кола и тя направо се побъркваше от яд, като гледаше как вози в нея Розалита. Миси и без това не можеше да понася тази надменна глупачка. Тя дори не бе популярна в училище, въпреки лъскавата си коса и фигурата си, защото се числеше към свръхинтелигентните зубрачки. И за какво си придаваше важности, всеки знаеше, че баща й кара такси, а майка й работи във фабрика! Освен това носеше дрехи втора употреба от разпродажби на Армията на спасението — нелепи, размъкнати дрехи. Не се гордееше с външния си вид, но според Миси Розалита си въобразяваше, че превъзхожда другите. Нима брат й Чико не се мотаеше с бандите по улиците, също като останалите момчета в квартала?

Мелиса притисна Хектор с леко пълните си бедра и заподскача нагоре-надолу, за да може той по-добре да види гърдите й, докато русата й коса се развяваше. Ммм, онази глупачка не знаеше какво изпуска. Да не би да искаше да умре девствена? Нейна си работа. Сама си бе виновна, че не може да задържи един мъж.