Хектор изпъшка, извърнал лице настрани, с израз на върховна концентрация, докато потъваше в нея.

Мелиса се усмихна и посегна с дългите си лакирани нокти да погали леко тестисите му, както обичат мъжете. Роза Моралес оставаше единственото момиче в училище, което никога не се впечатляваше от Мелиса, никога не се възхищаваше на скъпоструващата й руса коса, на хубавия й грим и на парите й. Веднъж Мелиса бе заявила, че направо ще умре, ако не се омъжи, докато навърши двайсет и пет, а Розалита се бе засмяла и бе казала, че тя ще умре, ако не си намери добра работа, докато стане на двайсет и пет. Правеше се на втора Голда Майър. Сякаш бе нещо повече от Мелиса.

— Хей, това е хубаво! — задъхано рече Хектор. — Само така…

Той се загледа в подскачащите гърди на Мелиса с тъмни, настръхнали зърна и усети как го залива вълна от желание и нетърпение. Мелиса Менес дори не приличаше на идеала му за жена, но какво пък — Хектор беше на осемнайсет и не му трябваше много. Мисълта какво крие Лита под онези безформени дрехи, които майка й я караше да носи, го възбуждаше месеци наред, но вече започваше да се чувства измамен. Господи, тя никога не поддаваше! А Мелиса ясно показваше, че е на разположение. Вярно, приятелят му Джак Меткалф се бе похвалил, че също е спал с Мелиса, но в буря всяко пристанище изглежда добро… а и тя наистина имаше големи гърди…

Хектор изпъшка, сграбчи Мелиса през кръста и експлодира вътре в нея. „Да-а-а-а…“

Сега трябваше да скъса с Лита, но какво пък? Лита нямаше да му даде нищо. Мелиса от седмици му опяваше да го направи и сега желанието й щеше да се изпълни. Не му трябваше някаква скована мадама. Мелиса казваше, че Лита е готова да стане като онези заклети феминистки, и Хектор смяташе, че е права.

— Хайде да се погушкаме — предложи Мелиса.

Хектор се намръщи. Не, по дяволите!

— Трябва да си вземеш душ, захарче. Вашите скоро ще се приберат. А и нали искаш да се видя с Лита?

— Да. — Устните на Мелиса, очертани с червен молив, се разтегнаха в победоносна усмивка. — Време е за това.



Лита стигна до тяхното място на Касъл Авеню — на второкласния път, който водеше към Бронкс, имаше малко островче със статуя по средата. Хлапетата обичаха да се събират тук; личеше си по бетонния постамент на статуята, покрита с празни кутии от бира, цигари и фасове марихуана. С Хектор винаги се срещаха тук и тази сутрин той отново я чакаше. Тя напрегна очи, за да види дали държи пакет или букет, но не различи нищо. Нямаше значение, може би беше дребно — например златна брошка или нещо подобно.

Направо подскачаше от радост. Уха, само да каже на Хектор, че наистина искат да я направят модел, само да чуе той за какви пари става дума — достатъчно, за да напусне училище, достатъчно, за да отложи отиването в колеж за няколко години, дори да си купи къща…

Но с Хектор имаше и още някой. Момиче. О, господи!…

— Хектор? — Лита прекоси тичешком пътя и погледна объркано Мелиса Менес, която си бе сложила повече от обичайния фон дьо тен и носеше малки златни обеци на ушите си. — Какво става? Донесе ли ми подаръка за рождения ден?

Мелиса избухна в смях:

— Рожден ден ли имаш?

— Беше вчера. — Лита я изгледа втренчено. — Какво правиш тук, Мелиса?

— Дойдох да почакам с гаджето си.

Лита отвори широко очи. Хектор зяпаше обувките си.

— Твоето гадже?

— Точно така. Хектор не иска да те вижда повече. — Мелиса го блъсна с лакът в ребрата. — Нали така, скъпи?

— Ти не ми даваше нищо — измърмори Хектор.

Лита поклати глава:

— Мислех, че между нас има нещо.

— Е, не е било така. — Очите на Мелиса проблясваха тържествуващо под русите й кичури.

— Ти провали всичко, Хектор. — Лита примигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й. — Казах ти, че можем заедно да се измъкнем оттук.

— Това винаги са били празни приказки, Лита. — Той я погледна начумерено. — Тук си е много хубаво за мен.

— И за мен — отекна Мелиса.

Лита сви рамене:

— Но не и за мен. Всичко хубаво и на двама ви!

Обърна се кръгом и си тръгна.

Трета глава

— Хиляда — каза младата жена.

Ричард Дженър, президентът на „Уиминс Магазийнс“, се вторачи безпомощно в модела. Потърси с поглед подкрепа от Бил Фишър, но агентът само безпомощно сви рамене. От моделите не се очакваше сами да договарят хонорарите си. Те трябваше само да се появят, да мълчат и да се усмихват. Но всички бяха чували за Розалита Моралес. Тя обръщаше всичко наопаки. Никога не се бе появявала на корица, никога не бе украсявала първата страница на „Космо“ или „Глемър“, но пък се държеше, сякаш е Али Макгроу. Някак си се бе добрала до информацията колко струва редовен ангажимент като този и настояваше да получи цели петнайсет процента над обичайния хонорар. Заместниците му го бяха предупредили, че с нея не може да се преговаря, но той мислеше, че ще може да я придума.

Оказа се, че е сбъркал.

— Това е малко висока сума, нали, Розалита?

Тя присви красивите си тъмни очи.

— Вашият тираж е половин милион на брой. Можете да си го позволите.

Би настръхнал от гняв, ако друга жена си позволеше да му говори така. Но какво можеше да стори сега? Тя стоеше пред него със сребриста минипола, сякаш нарисувана върху нея, разкриваща дългите й златисти бедра, и с мрежесто потниче върху разкошните й гърди, които прикриваше само една тясна лента плат. Трудно бе да й се разсърди човек. Дженър се стараеше да не загуби професионалното си хладнокръвие. Носеше и кремави, стигащи до средата на бедрото ботуши на много високи токове, така че високомерното й лице се намираше на едно ниво с неговото. Лек блестящорозов грим на клепачите, бял молив за очи, за да изпъкнат повече ирисите й, малко блясък на устните — и бе готова за снимки. Той не си спомняше кога друг модел е правил снимки за редакционната статия на „Сити Уомън“ с толкова малко грим по себе си.

Каква бе тайната на това момиче? Дискретни източници от „Моделс Сикс“ го уверяваха, че не търгува с тялото си. Моделите, не стигнали до върха, обикновено бяха много податливи. Трябваше само да спомене името на Сай Нюхаус, да подхвърли за „Конде Нает“, да увери, че ще й помогне за така жадуваната корица на „Вог“. Ако това не свършеше работа, тогава обикновено някакво бижу се оказваше достатъчно, за да види как се смъкват миниатюрните дантелени бикини. Това бе страхотно предимство на работата в модния бизнес. Дженър си позволи да хвърли бегъл поглед към тези дразнещо прикрити гърди, които потръпваха, докато тя се задъхваше от гняв. Усети как се възбужда.

„Никога няма да успее в кариерата на модел — помисли си той. — Дори и ако продава тялото си.“ Беше жена, която се харесва на мъжете. С всичките си закръглени форми. Нисичка и сочна. Но пък в Средна Америка не се възхищаваха толкова на тънките като вейки модели. Той се замисли с пренебрежение за собствените си читателки. Продаваше изданията си на фермерски дъщери в различни забутани градчета.

— И става дума за госпожица Моралес, господин Дженър.

„Високомерна малка беднячка“, каза си той, а слабините му пулсираха. Щеше да се наложи да извика някоя от русите стажантки в апартамента си на дванайсетия етаж, за да го задоволи. Нямаше да е същото като с тази латино мацка, но имаше нужда да получи нещо.

— Има много други модели.

— А също и много други списания. Мисля, че Бил е казал сумата на вашите хора. Ако е прекалено висока, да си пожелаем приятен ден и си тръгваме.

Бадемовите й очи го гледаха така студено, че усети как ерекцията му спада.

— Платете й! — гневно се обърна той към помощника си. После изхвърча от студиото.

Закле се никога повече да не използва тази нахална глупачка. Но знаеше, че не може да го направи. Последните два пъти, когато имаше публикувани нейни снимки — в плътно прилепнали джинси и във вечерна рокля с гол гръб — продажбите се бяха вдигнали с десет процента. Представянето й с този цвят на кожата като кафе с мляко, големи гърди и стегнато дупе редом с всички останали скелетоподобни модели, които живееха на хероин, придаваше на списанието му определено еротично предизвикателство, а на читателките — фигура, с която могат да се идентифицират.

Когато използваше Розалита, продажбите се вдигаха. И шефовете му оставаха доволни.

За Дженър всичко се свеждаше до парите.



— Трябва да внимаваш — отбеляза Бил Фишър, щом излязоха с Лита от сградата на „Сити Уомън“.

Тя беше с тесни черни панталони, златист колан, ниски обувки и черна копринена блуза с паднал ръкав. Сребристият тоалет бе грижливо прибран в черната кожена чанта, която тя носеше при всеки свой ангажимент. В добавка към повечето пари, Лита настояваше да запази тоалета от всеки фотосеанс. Това бе нечувано, но щом искаха Лита, трябваше да се съгласят. Дори и ако я снимаха в „Шанел“.

— Ако продължаваш с това надуто държане, скъпа, може и да спрат да те използват.

— Няма. Продажбите се вдигат. — Лита изгледа агента си с цялата увереност, която на него му липсваше. — Освен това тук винаги ми създават трудности, но пък винаги се връщат за още.

Бил отказа да спори. От Лита той получаваше по-високи комисиони, отколкото от което и да е от другите момичета от средната категория, а тя водеше сама всички преговори. След две седмици бе разбрал, че е време да престане да й дава съвети, а да почне да се вслушва в нейните. Най-доброто, което можеше да направи агенцията, бе да я държи в течение относно тиражите на списанията и тарифите. Никога не бе срещал момиче, което да се интересува от тези неща. Повечето искаха да знаят единствено кой от фотографите е хетеросексуален, за да опитат да му смъкнат панталоните и евентуално да си уредят по-хубави снимки, по-добро осветление или връзки в голямо списание. Моралес живееше в собствения си малък свят. Тя дори проверяваше рекламодателите. Знаеше, че поради латиноамериканския си произход вероятно няма да успее да пробие в големите кампании, но това явно не я тревожеше. Приемаше всеки ангажимент, за който плащаха исканата от нея цена, и гледаше тя непрекъснато да се вдига. Събираше квитанции за всичко. Той си мислеше, че сигурно пази и билетите от метрото. Когато дойдеше време да се плащат данъци, тя щеше да изцеди и последния цент от правителството.