Лита Моралес щеше да се измъкне. И това бе годината, в която щеше да го направи.



— О, сладурче, накъде си тръгнала така? Ама как само ти стоят тези джинси! Супер!

Лита отмина с безизразно лице, преметнала през рамо старата си раница. Облечена в джинси, получаваше толкова комплименти, колкото и в пола, а и също толкова неприятности. Хлапетата по ъглите й подвикваха и подсвиркваха, когато минаваше покрай тях. Единственото предимство на зимата бе, че тогава носеше широкото евтино синьо палто, което бе омаляло на майка й. То покриваше всичките й форми, както се изразяваше Рико Гонзалес, и й позволяваше да измине осемте преки до блока си без особени неприятности. Най-лоши бяха белите момчета. Подвикваха й думички, като гореща кифличка, мамасита и всякакви такива подмятания. Лита ги презираше. Те слагаха в един кюп всички латиноамериканци — кубинците, мексиканците, пуерториканците — всички, освен доминиканците, които смятаха за чернокожи. Глупаци. Според повечето от тези момчета, ако не си бял като сняг, не струваш пет пари. Приемаха всички испаноговорещи момичета като кукли с гореща кръв и екзотичен вид, с които могат да правят секс и после да ги забравят. Изобщо не се замисляха как ще се почувстват, ако някой подвикваше така след собствените им сестри. Да не би да си въобразяваха, че подмятанията им ще я накарат да спре и да си поприказва с тях? Лита отказваше по двайсет предложения за среща на седмица.

Имаше си нещо като гадже — Хектор Фернандес. Хектор бе амбициозен — една от причините да го харесва. През повечето време се държеше кавалерски, макар да се преструваше, че не я забелязва, когато излизаше с други момчета. Бащата на Хектор даваше под наем два апартамента и семейството му разполагаше с пари. Самият Хектор понякога караше колата на по-големия си брат — един лъскав кабриолет. На Лита й харесваше да се вози в нея, когато имаше малко време, преди да се прибере у дома, макар че Хектор се опитваше да пъхне ръка под полата й. Освен това той беше спортист, което силно ограничаваше подмятанията по неин адрес в училище. Гореше от нетърпение да разбере какво й е купил за рождения ден. Днес трябваше да се прибере направо след училище, но рано утре с Хектор щяха да се видят. Имаха среща преди училище.

В един от часовете той се бе навел към нея и поиска да се видят.

— Наистина е важно, скъпа.

Лита му се усмихна в отговор и тъмните й очи проблеснаха.

— Имаш нещо за мен?

Хектор се ухили широко — със същата лукава и небрежна усмивка, която отправяше към мажоретките, когато си мислеше, че Лита не го гледа.

— Да, точно така. Отбий се утре и си го вземи.

— Добре — обеща тя, после се обърна отново към черната дъска, преди госпожа Майър да изгони от час и двамата.

Сега Лита продължи към ъгъла на „Уилър“ и „Сюърд“ и влезе в малкия хранителен магазин.

— Лита, как си днес, скъпа? — Господин Перес, собственикът, беше приятел на майка й и понякога дори им даваше по нещо на кредит.

— Много добре.

Тя му отправи една от ослепителните си усмивки, които напоследък много го смущаваха. Хосе Перес си бе играл с Лита, когато тя беше малко бебе. Той припряно се извърна и порови в списанията на щанда си, докато момичето си избра яйца и хляб.

— Ето, искаш ли го? — Подаде й брой на списание „Вог“ с оръфани ъгълчета. — Някой е разлял кафе отгоре му. Не съм забелязал, иначе щях да го накарам да си го купи. Сега не мога да го продам.

Тя внимателно хвана за ъгълчето безценното съкровище.

— Наистина ли? Не ти ли трябва?

— Вземай, вземай! — каза той, върна й набързо рестото и я отпрати. Карлос Моралес щеше да го убие, ако можеше да прочете мислите му. — Пак ще се видим.

Лита пъхна списанието в раницата си и изтича по улицата към сградата, в която живееше. Завъртя ключа в бравата и с лекота изкачи стълбите до третия етаж. Един бърз поглед наоколо я убеди, че майка й още не се е върнала. Чико сигурно беше или на улицата с приятелите си и се чудеше как да изкара някой долар, или на строителната площадка, а баща й нямаше да се върне преди времето за вечеря. Чиниите на брат й от закуска стояха, струпани на купчина в мивката, защото той още спеше, когато Лита бе излязла. Изпита разочарование. Искаше да излезе навън и да прочете списанието, но никога не бе бягала от задълженията си, нямаше да го направи и сега. Пусна водата, изстиска мъничко препарат на един парцал и бързо разчисти мивката. След като подсуши и прибра съдовете в шкафа, помете пода, почисти масата и оправи леглото на родителите си. Стаята на Чико бе чиста — най-вече защото той рядко се задържаше там, а собствената й малка стаичка бе безукорно подредена.

Понякога й се щеше да пропусне чистенето, но никога не го правеше. Хлебарките нямаха почивен ден. Знаеше, че единствено в техния апартамент няма нашествие от буболечките — не идваха, защото Лита не им оставяше нищо за ядене. Ядоса се, че майка й е оставила мръсни съдове да стоят в мивката цели четири часа, но знаеше, че родителите й ще обвинят нея. Днес Лита бе тръгнала по-рано за училище, за да вземе извънреден час. По театрално изкуство. Баща й щеше да каже, че е трябвало вместо това да изчака у дома, за да ги измие.

Както и да е. Апартаментът вече бе чист и сега бе свободна. Отиде в стаята си, съблече се и грабна плажната хавлия, която използваха в банята, защото майка й я бе купила евтино преди пет години. Чувстваше се страхотно да е сама у дома, да може да си вземе душ, без Чико или баща й да тропат по вратата. Нямаха пари за луксозни стоки като душ гел, но това беше без значение. Тя се насапуниса, наслаждавайки се на топлата вода, и изми прахоляка на Бронкс от кожата си. Евтиният шампоан и балсамът покриха с пяна лъскавата й коса, после Лита набързо я подсуши, сложи на закачалка дрехите си за училище и избра рокля за излизане. Майка й я нямаше наблизо, така че извади червената, която държеше навътре в гардероба си и никога не обличаше пред нея. Стигаше точно под коляното й, с остро деколте, разкриващо съвсем мъничко от гънката между гърдите й. Беше тънка и недобре скроена, но прилепваше по извивките й като втора кожа, а разкроената пола се увиваше около стройните й крака. Взе и черното си вталено яке, което щеше да облече върху роклята.

Не посмя да си сложи грим; дебелата синя очна линия и изкуствените мигли, които обичаха да си слагат приятелките й, бяха абсолютно забранени за нея. Но пък издуха косата си със сешоара на мама, така че да се спуска на големи вълни около лицето й, после грабна сандалите с високи подметки, които си бе купила от разпродажба в „Дж. П. Пени“, и изтича надолу по стълбите, стиснала чантичката и списанието си. „Вог“. Обожаваше го. Понякога успяваше да прочете някой брой, донесен от приятелките й, но парите не стигаха на никого. Лита пазеше спестените долари в един чорап под скрина с дрехите си. Всеки цент отиваше там. Не вярваше на банката. Понякога пишеше домашните на някое от по-богатите момичета или пък правеше проекта на някой от по-горните класове и така изкарваше по някой долар. Ако се наложеше да се труди цяла нощ за тест на другия ден, Лита вземаше цели десет долара. Оплакваха се, но си плащаха. Нямаха избор — беше по-добре от това да ги скъсат.

В онзи чорап имаше вече над шестстотин долара, без да се броят десетте, които бе пъхнала в чантичката си. Един ден тези пари щяха да й потрябват. Надяваше се това да е скоро.

Бързо слезе по Уечестър Авеню до спирката на метрото. Купи си два билета и се качи на влака в шест. Беше мръсен, надраскан с неприлични думи и антивоенни лозунги. Не обичаше да мисли за войната. За всички млади момчета, които загиваха. Слава богу, майка й бе подкупила лекарите да напишат, че Чико е психически негоден за военна служба. С онези пари щяха да си купуват кола на старо, но беше по-добре брат й да е жив, колкото и досадно да се държеше през повечето време. Тя мразеше войната от цялото си сърце.

— Не смятате ли, че тези мъже трябва да се бият за страната си? — беше се обърнал господин Ричардс, учителят й по политически науки, към гневните си ученици. — Какво ще кажеш ти, Лита Моралес?

Знаеше, че е посочил нея, защото беше тиха и единствена в класа си имаше шанс да завърши с отличие.

— Разбира се, че трябва да се бият за страната си. Но това не е тяхната страна. — Лита изчака одобрителните възгласи да затихнат, после добави: — А и тази война е незаконна.

— Предполагам, че подкрепяш комунистите! — възмутено отбеляза господин Ричардс.

— Не, сър, подкрепям конституцията на Съединените щати. А според нея президентът няма власт да обявява война. Един-единствен орган може да го направи — щатският Конгрес. Конгресът никога не е обявявал война на Виетнам.

Из стаята се разнесоха тихи подсвирквания. Лита знаеше, че да си умен невинаги означава да си популярен сред връстниците, но за нея нямаше значение. Гледаше учителя право в очите.

— Е… чисто технически това не е война — отвърна господин Ричардс.

— Кажете го на всички момчета, които умират. На мъжете, които се връщат с болни мозъци — отговори му тя.

Класът я аплодира шумно, особено момчетата, най-сетне показали някакъв интерес към социалните науки. Съвсем скоро щяха да навършат пълнолетие и никой не искаше да го мобилизират. Някои се канеха да заминат за Канада. Други се опитваха да се освободят от военна служба, а трети се записваха в Националната гвардия. И според нея постъпваха умно. Но някои от съучениците й нямаше да се върнат по домовете си.

— Америка никога не е губила война. Именно младите хора с отношение като вашето ще са виновни, ако това е първата! — каза господин Ричардс. Над яката на ризата му се бе очертал червен кръг, сякаш кръвоносните му съдове щяха да се пръснат.

— Не, сър. Именно стари… — Замалко да каже „глупаци“, но се спря тъкмо навреме. — … мъже като президента Никсън ще са виновни, ако това се окаже първата. Той ще загуби война, която Конгресът никога не е обявявал. А сега иска да обвини за това младите.