Тя се върна при Едуард и го накара да се изправи.

— Вземи си пакета с чипс, партньоре, и да вървим. Връщаме се обратно в киното. Време е да се захващам за работа.

— Намери ли си работа?

— Да кажем, че съм на пробен период — тя отново го поведе към пътя.

— Какво означава това?

— Ами в смисъл, че трябва да покажа какво мога. А докато работя, ти можеш да довършиш обяда си на онази детска площадка, щастливецо.

— Ела да ядеш с мен.

— В момента въобще не съм гладна — това беше почти вярно.

Беше минало толкова време откакто не бе яла истинска храна, че вече бе забравила какво означава да изпитва глад.

Докато настаняваше Едуард до бетонната костенурка, тя се оглеждаше наоколо, опитвайки се да реши коя работа не би изисквала някакви специални инструменти, като в същото време би направила впечатление. Почистването на двора от някой от най-избуялите плевели изглежда бе най-добрата възможност. Тя реши да започне от средата, тъй като там резултатът от работата й щеше да се види най-добре.

Започна да работи под лъчите на прежурящото слънце. Полите на роклята й я спъваха, а между каишките на скъсаните й сандали започна да прониква мръсотия, оцветявайки краката й в кафяво. Големият й пръст отново започна да кърви под нескопосно зашитата каишка.

Искаше й се да е обута в джинсите си. Беше й останал само един чифт, бяха много стари и изтъркани, с голяма дупка на коляното и още една по-малка на хълбока.

Горната част на роклята й скоро беше мокра от пот. Влажната й коса се спускаше на ивици покрай бузите и шията. Тя убоде пръста си на един трън, но ръцете й бяха прекалено мръсни, за да засмуче раната.

Когато натрупа голяма купчина, тя хвърли всичко в една кофа за боклук, след което я примъкна към мястото за смет зад снекбара. След това възобнови работата си с някаква мрачна решителност. „Гордостта на Каролина“ представляваше наистина последния й шанс и тя трябваше да покаже на Бонър, че може да работи по-усърдно дори и от дузина мъже.

Следобедът ставаше все по-горещ и главата й все повече натежаваше, но тя не си позволи нито за миг да намали темпото на работа. Издърпа още един товар с плевели до предишния, след това отново продължи. Докато изкореняваше поредния плевел, пред очите й започнаха да играят сребърни точици. Ръцете й кървяха от дълбоки драскотини, оставени от бодлите на няколкото боровинкови храста. Между гърдите й вече се стичаха цели поточета от пот.

Тя забеляза, че Едуард също бе започнал да изкоренява плевели малко зад нея и за кой ли път се наруга, че не се е отдала на Клайд Рорш. Чувстваше главата си така, сякаш бе обгърната от огън, а сребърните точици се движеха все по-бързо пред очите й. Трябваше да седне и да си почине, но нямаше време за това.

Сребърните точици изведнъж се превърнаха в експлозия на фойерверки и земята под нея започна да се движи. Опита се да запази равновесие, но не й се удаде. Главата й клюмна и коленете й се подкосиха. Фойерверките преминаха в някаква мастилена чернилка.

Десет минути по-късно, когато Гейб Бонър се върна в киното, той завари момчето свито на земята, пазещо безжизненото тяло на майка си.

Втора глава

— Събуди се.

Нещо влажно се разля по лицето на Рейчъл. Потрепервайки с клепачи, тя отвори очи и видя над себе си частици от някаква синьо-бяла светлина. Опита се да ги прогони, примигвайки с очи, след това изведнъж я обзе паника.

— Едуард?

— Мамо.

Изведнъж всичко нахлу в съзнанието й. Колата. Киното. Опита се да фокусира погледа си. Светлината идваше от неоновата лампа на тавана на снекбара. А тя лежеше на бетонния под.

Гейб Бонър бе приклекнал на коляно до нея, а Едуард стоеше точно зад него. На малкото му момчешко личице беше изписана огромна тревога.

— О, миличкият ми, съжалявам… — тя се опита да се надигне и да седне. Нещо в стомаха й се надигна и тя разбра, че ще повърне.

Бонър бутна една пластмасова чаша към устните й и тя усети, че по езика й се разлива вода. Мъчейки се да се пребори с гаденето, тя направи опит да се извърне от чашата, но той не й позволяваше. Водата се разля по брадичката й и потече по шията. Преглътна една малка част от нея и веднага усети, че стомахът й се стабилизира. Погълна още малко вода и този път дори почувства едва забележим вкус на кафе, което явно е било пито преди това от чашата.

Едва успя да се изправи в седнало положение, а ръцете й трепереха, докато се опитваше да вземе термосната чаша от ръката му. Той я пусна в момента, в който пръстите им се докоснаха.

— Откога не си яла? — зададе въпроса без в гласа му да се усеща някакъв интерес към отговора й, като в същото време се изправи на крака.

Още няколко глътки вода и две-три дълбоки вдишвания й помогнаха да се окопити дотолкова, че дори да му отговори предизвикателно.

— А, снощи изядох една огромна пържола.

Без да каже нищо, той напъха едно парче кейк в ръката й, шоколадов, с бял крем по средата. Тя отхапа от него, а след това някак си автоматично го подаде на Едуард.

— Изяж го, скъпи. Аз не съм гладна.

— Изяж го! — заповед. Кратка, тросната, нетърпяща възражение.

Искаше й се да го фрасне с кейка по лицето, но нямаше необходимата сила. Вместо това се насили да го изяде, помагайки си с глътки вода, и установи, че се чувства значително по-добре.

— Това ще ми е за урок друг път да не обикалям дискотеките по цяла нощ — успя да избъбри тя. — Този последният танц явно е изцедил всичките ми сили.

Той, разбира се, не вярваше на нито една нейна дума.

— Защо все още си тук?

Никак не й харесваше начинът, по който се беше извисил над нея, затова се напрегна и се изправи, но моментално осъзна, че въобще не може да разчита на краката си. Затова се отпусна в един изцапан с боя сгъваем метален стол.

— Случайно да си забелязал… колко работа съм свършила преди… неизвестно защо да загубя съзнание?

— Забелязах. И ти казах, че няма да те наема.

— Но аз искам да работя тук.

— Съжалявам — с лениво движение той отвори един пакет с чипс и й го подаде.

— Аз трябва да работя тук.

— Съмнявам се.

— Не, наистина. Няма да съжаляваш, че си ме наел, уверявам те… — тя сложи парченце чипс в устата си и направи болезнена гримаса, когато солта от него влезе в съприкосновение с порязаните й на множество места пръсти.

На Бонър явно нищо не му убягваше. Хвана я за китките, след това обърна мръсните й ръце, за да разгледа разранените й длани и още по-големите одрасквания по горната част на ръцете й, чак до лактите. Раните явно не го разтревожиха особено много.

— Изненадан съм, че такава отворнячка като теб не се е сетила да си сложи ръкавици.

— Защото ги забравих в крайбрежната си вила — тя се изправи. — Ще отида до тоалетната, за да измия тази мръсотия.

Не беше изненадана, когато той не се опита да я спре. Едуард я последва до задната част на сградата, където тя се сблъска със заключената врата на дамската тоалетна. За сметка на това вратата към съседната, мъжка тоалетна, бе широко отворена. Като цяло помещението беше доста неугледно, но тя все пак забеляза една купчинка от книжни кърпи и почти неизползван сапун.

Изми се дотолкова, доколкото това бе възможно в момента, и това в комбинация със студената вода, която беше изпила, и храната, която бе погълнала, наистина я накара да се почувства добре. Но тя все още изглеждаше като корабокрушенец. Роклята й бе цялата изпоцапана, а лицето й имаше пепеляв цвят. Започна да реши сплъстената си коса с пръсти, като в същото време се опитваше да измисли как би могла да се оправи със ситуацията.

Когато се върна в снекбара, Бонър тъкмо привършваше с поставянето на пластмасовия капак на неоновата лампа. Тя успя да се усмихне широко, докато го гледаше как подпира сгъваемата стълба до стената.

— Какво ще кажеш да изстържа тези стени и след това да ги боядисам? Това място ще стане поне два пъти по-приветливо, когато свърша.

Сърцето й почти спря, когато той се извърна към нея със своето невъзмутимо и кухо изражение.

— Откажи се, Рейчъл. Няма да те наема. След като не си пожелала да си заминеш с колата на пътната помощ, сега се обадих на един човек, който ще дойде да те вземе. Иди и чакай на пътя.

Въобще не му пукаше за нея. В него просто нямаше нищо човешко.

Едуард стоеше до нея, стискаше я здраво за полата, а на лицето му бе изписана тревога като при възрастен човек. Тя почувства, че нещо в нея сякаш се счупва. Би жертвала всичко, абсолютно всичко, само за да му осигури безопасност.

Когато проговори, гласът й звучеше дрезгаво и глухо.

— Моля те, Бонър. Имам нужда от работа — тя замълча, мразейки се за това, че се моли. — Бих направила всичко за теб.

Той бавно вдигна глава и докато светло сребристите му очи я оглеждаха, си даде сметка за разрошената си коса и мръсната си рокля. Но почувства и още нещо — много ясно усещане за него като за мъж. Почувства се така, сякаш се връща обратно в мотел „Доминион“. Точно както се бе чувствала преди шест дни.

Гласът му този път беше приглушен, едва се чуваше.

— Много сериозно се съмнявам в това.

Това беше мъж, на когото не му пука от нищо, и въпреки това нещо горещо и опасно изпълваше въздуха. В погледа, с който я оглеждаше, не се забелязваше похот, но в същото време някаква примитивна бдителност в начина, по който я наблюдаваше й подсказа, че не е съвсем права. Всъщност явно имаше поне едно нещо, от което се интересуваше.

Завладя я чувство за някаква неизбежност, чувство, че всичките битки, които бе водила досега, в крайна сметка я бяха довели до този момент. Сърцето й се блъскаше в гърдите, а устата си чувстваше като направена от памук. Беше се борила със съдбата достатъчно дълго. Време бе да се откаже.

Прокара език по изсъхналите си устни, като в същото време не отделяше поглед от Гейбриъл Бонър.