— Здрасти — той не откъсваше поглед от маратонките си. След това се обърна към майка си с шепот, който обаче бе чут от всички: — И той ли е шарлот тан!

Тя срещна неразбиращия поглед на Етън и обясни:

— Иска да знае дали и ти си шарлатанин — гласът й стана дрезгав. — Чувал е това много пъти за баща си.

За един кратък миг Етън изглеждаше объркан, но след това бързо се окопити.

— Аз не съм шарлатанин, Едуард.

— Отец Бонър е истински свещеник, хлапенце. Честно. Той се страхува от Бога — тя срещна погледа на Етън. — Мъж, който не раздава присъди и е изпълнен със състрадание към хората, на които не им върви в живота.

Но също като брат си, отецът не отстъпваше лесно и нейния опит да го предразположи претърпя пълен провал.

— Дори и не си помисляйте да се установите отново тук, госпожо Сноупс. Не сте желана — той се обърна към Гейб: — Имам среща, трябва да се връщам в града. Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер?

Бонър посочи с глава към жената.

— Какво смяташ да правиш с тях?

Етън се поколеба за момент.

— Съжалявам, Гейб. Знаеш, че бих направил всичко за теб, но точно в този случай не мога да ти помогна. Салвейшън не се нуждае от госпожа Сноупс и аз определено няма да бъда човекът, който ще й помогне да се установи отново в града — той потупа брат си по рамото и се отправи към вратата. Гейб изглеждаше объркан.

— Етън! Чакай малко — извика той и се завтече след него.

Едуард изгледа майка си изотдолу.

— Никой не ни харесва нас, а?

Тя преглътна буцата, застанала на гърлото й.

— Ние сме най-добрите, агънцето ми, и всеки, който не може да проумее това, просто не заслужава нашето внимание.

Тя чу ругатня и на вратата отново се появи Гейб, свил устни в ядна гримаса. Той постави ръце на хълбоците си и докато я гледаше втренчено, Рейчъл все по-ясно осъзнаваше внушителните му размери. Тя бе висока към един и седемдесет, но той я караше да се чувства малка и тревожно беззащитна.

— През всичките години, през които съм познавал брат си, за първи път го виждам да откаже помощ някому.

— От личен опит знам, Бонър, че дори и най-добрите християни си имат някакъв лимит. И за много от тях, изглежда, точно аз съм този лимит.

— Не те искам тук!

— Е, това вече е новина.

Той се намръщи още повече.

— Това място не е подходящо за дете. Той не може да се мотае тук.

Дали не омекваше? Тя бързо измисли една лъжа.

— Имам къде да го оставя.

Едуард се зарови по-дълбоко в полата й.

— Дори и да те назнача, това ще бъде за не повече от два-три дни, докато намеря някой друг.

— Разбрано — тя едва успя да прикрие вълнението си.

— Добре тогава — тросна се той. — Утре в осем. И наистина се приготви да си скъсаш задника от работа.

— Така ще направя.

— И не е мое задължение да ти осигуря място за спане.

— Имам къде да спя.

Той я изгледа подозрително.

— Къде?

— Не е твоя работа. Не съм толкова безпомощна, Бонър, просто се нуждая от работа.

Телефонът на стената иззвъня. Той отиде да го вдигне и тя се заслуша в разговора, от който чуваше само едната страна и който бе във връзка с някакъв проблем по доставка.

— Ще дойда на място и ще уточним всичко — заяви в заключение господин Чаровника.

Той затвори телефона, приближи се до вратата и я отвори. Не го направи от любезност, Рейчъл го знаеше, а само колкото да се отърве от нея.

— Трябва да отида до града. Ще говорим къде ще останеш, след като се върна.

— Казах ти, това вече е уредено.

— Ще говорим, когато се върна — тросна й се той. — Чакай ме до детската площадка. И измисли какво ще правиш с хлапето си! — той бързо излезе навън.

Рейчъл нямаше намерение да стои там достатъчно дълго, за да може той да открие, че спят в колата, затова след като чу шума от отдалечаващата се кола, тя се отправи към нейната импала. Докато Едуард подремваше на задната седалка, тя се изми, а след това се захвана да изпере мръсните им дрехи в един малък приток на Френч броуд ривър, който преминаваше през горичката. След това се преоблече в опърпаните си джинси и жълтеникава тениска. Едуард се събуди и двамата започнаха да си пеят глуповати песнички и да си разказват стари вицове, докато простираха мокрото пране по клоните на дърветата, които бяха най-близо до колата.

Сенките на късния следобед все повече се уголемяваха. Не им беше останала никаква храна и не можеше повече да отлага отиването до града. Хванала Едуард за ръката, тя пое покрай пътя, докато не се отдалечиха малко от киното, след това, виждайки приближаването на един новичък парк авеню, тя вдигна ръка за автостоп.

В колата се намираше възрастна двойка от Сейнт Питърсбърг, която прекарва лятото в Салвейшън. Те започнаха сладко да си бъбрят с нея и бяха много мили с Едуард. Рейчъл ги помоли да ги оставят при супермаркета на Ингълс, в самия край на града, и те й помахаха приятелски, докато се отдалечаваха с колата. Беше много благодарна, че не бяха я разпознали като ужасната Вдовица Сноупс.

Късметът й обаче не продължи дълго. Беше в магазина само от няколко минути, когато забеляза, че един от работниците, подреждащи щандовете, се бе вторачил в нея. Тя концентрира вниманието си върху избора на круша, която да не е напълно изгнила, от щанда за намалени цени. С крайчеца на окото си видя някаква беловласа жена да шепне нещо на съпруга си.

Рейчъл се бе променила толкова много, че вече не я разпознаваха толкова често, колкото през първата година след скандала, но това тук бе Салвейшън и тези хора я бяха виждали лично, а не само на телевизионния екран. Дори и без прическа и обувки на високи токчета, те знаеха коя е. Тя бързо пое към съседния щанд.

Близо до рафта за хляб една жена на около четиридесет години с много късо подстригана и боядисана в черно коса остави пакета, който държеше в ръката си, и се втренчи в Рейчъл така, сякаш бе видяла самия дявол.

— Ти — изплю тя една-единствена дума.

Рейчъл веднага си спомни за Керъл Денис. Беше започнала като доброволка в „Храма на Спасението“ и постепенно се бе издигнала до върха, спечелвайки си позицията на човек от много ограничения кръг на лоялни последователи, които изпълняваха ролята на помощници на Дуейн. Дълбоко религиозна, Керъл го обожаваше, като същевременно се отнасяше към него с някакъв покровителствен маниер.

Когато проблемите му бяха станали обществено достояние, Керъл така и не успя да приеме факта, че човек, който с такава страст проповядваше Евангелието, би могъл да бъде покварен, затова и стовари цялата вина за падението му върху Рейчъл.

Тя бе почти неестествено слаба, с остър нос и издадена брадичка. Очите й бяха толкова черни, колкото и боядисаната й коса, а кожата й бе тънка и бледа.

— Не мога да повярвам, че си се върнала.

— Това е свободна страна — тросна й се Рейчъл.

— Как можеш да показваш лицето си тук?

Желанието й да се защитава изведнъж изчезна. Тя подаде на Едуард един малък самун хляб.

— Вземи това, моля те — и започна да се отдалечава.

Жената забеляза Едуард и лицето й омекна. Тя пристъпи напред и се наведе към него.

— Не съм те виждала откакто беше бебе. А какъв хубав млад мъж си станал вече. Сигурна съм, че много ти липсва татко ти.

Едуард и преди бе заговарян от непознати и това никак не му харесваше. Затова само сви глава между раменете си.

Рейчъл се опита да продължи, но Керъл бързо бутна количката си така, че да препречи целия проход между редовете.

— Господ ни учи, че би трябвало да обичаме грешника и да мразим греха, но в твоя случай това е изключително трудно.

— Сигурна съм, че все пак ще успееш, Керъл, толкова набожна жена като теб.

— Никога няма да научиш колко много пъти съм се молила за теб.

— Спести си молитвите за някой, който наистина ги желае.

— Ти не си желана тук, Рейчъл. Много от нас посветиха живота си на „Храма“. Ние вярвахме и страдахме по начин, който ти никога не би могла да разбереш. Нашата памет е дълга и ако си мислиш, че ще стоим безучастно и ще допуснем отново да се установиш тук, значи много грешиш.

Рейчъл знаеше, че е по-добре да не отговаря, но все пак не се стърпя да се защити.

— Аз също вярвах. Но никой от вас не успя да разбере това.

— Ти вярваше в себе си, в собствените си нужди.

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Ако беше показала някакво разкаяние, всички ние бихме могли да ти простим, но ти все още не изпитваш никакъв срам, нали, Рейчъл?

— Няма нищо, за което да се срамувам.

— Той призна греховете си, но ти никога няма да го направиш. Твоят съпруг бе човек на Бога, а ти го провали.

— Дуейн се провали единствено по негова вина… — тя бутна количката, която й препречваше пътя, и поведе Едуард напред.

Преди да успее да се отдалечи достатъчно обаче, някакъв тийнейджър излезе иззад съседния рафт, държейки в ръка няколко пакета с картофен чипс и пакет от шест кутийки с оранжада. Изглеждаше доста хилав, с мръсна русолява коса и три обеци. Джинсите му стояха като торба, а разгърдената му и измачкана риза откриваше черна тениска отдолу. Когато видя Рейчъл, той се спря на място. В първия момент лицето му не изразяваше нищо, след което на него се появи явно враждебна гримаса.

— Какво прави тая тук?

— Рейчъл се е завърнала в Салвейшън — отвърна студено Керъл.

Рейчъл си спомни, че Керъл е разведена и има син, но никога не би могла да разпознае в това момче тихото и скромно изглеждащо дете, което смътно си спомняше.

Тийнейджърът се вторачи в нея. Той в никакъв случай нямаше вид на религиозно отдаден като майка си и Рейчъл просто не можеше да проумее неговата неприкрита враждебност към нея.

Тя бързо се извърна и когато вече вървеше по съседния ред, установи, че цялата трепери. Преди да се бе отдалечила много, тя чу сърдития глас на Керъл:

— Не си въобразявай, че ще ти купя всичките тези боклуци.