Сюзън Филипс - Знойни сънища

— Да, но сега ситуацията е извънредна.

— Какво означава това?

— Означава, че той наистина е задник.

— Аха.

Тя погледна към малката будка за продажба на билети, в която се намираше телефонът. Беше наскоро боядисана в тъмножълто и лилаво, същите безвкусни цветове като на табелата, но не пристъпи към нея. Не разполагаше с пари нито за да я изтеглят, нито за да поправят колата, а кредитните й карти отдавна бяха анулирани. Не желаейки да изправя Едуард пред нов сблъсък с неприятния собственик на киното, тя го помъкна към пътя.

— Краката ми са се схванали от толкова дълго стоене в колата, затова си мисля, че една разходка ще ни се отрази добре. Какво ще кажеш?

— Добре.

Момчето повлече обутите си в маратонки нозе по прашния път и тя усещаше, че все още е уплашен. Ядът й по адрес на Задника стана още по-голям. Що за негодник трябва да си, за да се държиш по този начин пред едно дете.

Тя се пресегна през отворения прозорец на колата и взе синя пластмасова бутилка за вода, както и последните няколко очукани портокала, които беше купила от едно щандче за намалени цени. Докато водеше детето по пътя към малката горичка наблизо, тя още веднъж се наруга, задето не се бе отдала на Клайд Рорш, който бе неин шеф допреди шест дни. Вместо това го беше фраснала по главата, за да избегне изнасилването, след това бе грабнала Едуард и двамата бяха избягали завинаги от Ричмънд.

Сега съжаляваше, че не му е дала. Ако се беше съгласила да прави секс с него, сега с Едуард щяха все така да си живеят в стаята в мотела на Рорш, където си бе намерила работа като камериерка. Защо не бе затворила очи и не бе му позволила да прави с нея това, което иска? Какъв беше смисълът да бъде придирчива, след като сега синът й беше гладен и бездомен?

Беше успяла да стигне чак до Норфолк, където бе изхарчила твърде голяма част от скромните си парични ресурси за поправка на водната помпа на импалата. Знаеше, че други жени в нейното положение веднага биха подали молба за социална помощ, но за нея това не фигурираше като възможност. Принудена бе да подаде такава молба преди две години, когато заедно с Едуард живееха в Балтимор. Тогава една от социалните работнички бе шокирала Рейчъл, поставяйки под съмнение нейната способност да се грижи за Едуард. Тази жена бе споменала възможността да го настанят в дом за сираци, докато Рейчъл успее да си стъпи на краката. Може би го беше казала за доброто и на двамата, но думите й я бяха ужасили. До онзи момент тя никога дори не беше си и помисляла, че някой би могъл да се опита да й отнеме Едуард. Беше напуснала Балтимор в същия този ден и се бе зарекла никога повече да не доближава държавна служба за помощ.

Оттогава издържаше и двамата, работейки на няколко места с минималната възможна надница, изкарвайки толкова, колкото да свързват двата края, но не достатъчно, за да може да задели нещо настрани, да се запише в някой курс и да подобри професионалните си умения. Битката за осигуряване на сносно съществуване на своето дете поглъщаше мизерната й заплата и я караше да се поболява от безпокойства — едната от бавачките оставяше Едуард по цял ден да седи пред телевизора, друга пък беше изчезнала някъде, оставяйки го на грижите на приятеля си. Точно тогава се беше разболял от пневмония.

Когато го бяха изписали от болницата, тя вече бе уволнена от заведението за бързо хранене, където работеше по това време, поради самоотлъчки. Разходите покрай Едуард бяха стопили всичките пари, които имаше, и на всичкото отгоре й бяха връчили една главозамайваща сметка, която по никакъв начин не можеше да плати. Освен това сега имаше на ръцете си едно болно дете, което трябваше да бъде внимателно наблюдавано докато се възстанови, а като капак на всичко бе получила и предупреждение да опразни мизерния апартамент, в който живееха, тъй като не беше платила наема.

Беше се примолила на Клайд Рорш да й позволи да се нанесе в една от по-малките мотелски стаички, без да плаща наем, като в замяна бе обещала да работи с удвоено работно време. Но той бе искал и още нещо — секс, винаги когато му се прииска. Когато му беше отказала, бе станал агресивен и тя го бе цапардосала по главата с телефонния апарат в офиса му.

Спомняше си кръвта, която се стичаше отстрани по лицето му, и злобата в очите му, когато я бе заплашил, че ще направи така, че да я арестуват за нападение срещу него.

— Ще те видя как ще се грижиш за това твое скъпоценно хлапе, като те приберат в затвора!

Защо ли не бе престанала да се съпротивлява и не бе го оставила да прави каквото си иска… Това, което й се бе струвало немислимо преди седмица, сега съвсем не й изглеждаше толкова неприемливо. Беше жилава и все някак си щеше да го преживее. Откакто свят светува, отчаяните жени бяха използвали секса като бартер и сега й се струваше трудничко за вярване, че някога ги бе осъждала за това.

Тя намести Едуард до себе си под едно дърво, развинти капачката на шишето с вода и му го подаде. Докато белеше портокала, не можа да устои на желанието си да вдигне очи към планината.

Слънцето се отразяваше в една стена от стъкло, което означаваше, че „Храма на Спасението“ все още си беше на мястото, макар отнякъде да бе чула, че сега е собственост на един от многобройните си кредитори. Преди пет години там се помещаваше главната квартира и основното студио на Г. Дуейн Сноупс, един от най-богатите и известни телеевангелисти в страната. Рейчъл се опита да избута от съзнанието си неприятните спомени и започна да подава на Едуард резенчета портокал. А той се наслаждаваше на всяко от тях така, сякаш бяха някакви вкусни сладкиши, а не изсъхнали парченца от портокал, който сигурно щеше да бъде изхвърлен на боклука, ако не бяха го купили.

Докато му подаваше последното парченце, погледът й неочаквано се спря на един надпис до входа на киното.

Тя изведнъж застана нащрек. Как не беше го забелязала по-рано? Работа! Може би късметът й най-после щеше да проработи.

Не искаше да мисли за намусения собственик на киното. Придирчивостта бе лукс, който просто не можеше да си позволи. С очи все още приковани към надписа, тя потупа коляното на Едуард. То се бе стоплило от слънцето.

— Миличък, ще трябва да отида да поговоря отново с онзи мъж.

— Не искам да го правиш.

Тя го погледна в малкото, разтревожено лице.

— Той не е нищо повече от един обикновен грубиян. Не се страхувай. Мога да го набия дори и ако едната ми ръка е завързана зад гърба.

— Стой тук.

— Не мога, глупачето ми. Трябва ми работа.

Едуард не каза нищо повече и тя се зачуди какво да прави с него докато търси Задника. Не беше от децата, които биха заскитали нанякъде, и тя за момент си помисли дали да не го остави в колата, но тя пък беше спряна прекалено близо до пътя. Ще трябва да го вземе със себе си.

Усмихвайки му се ободрително, тя го дръпна да се изправи на крака. Докато го водеше обратно през пътя, не си направи труда да изпрати молитва за някаква намеса свише. Рейчъл вече не се молеше. Нейните запаси от вяра бяха изядени много, много отдавна от Г. Дуейн Сноупс и сега от тях не беше останало дори и едно семенце.

Пришитата каишка на сандала й се заби в големия й пръст, докато водеше Едуард надолу по тясната алея към будката за продажба на билети. Това кино за автомобилисти сигурно е било построено в тези планини още преди десетки години и най-вероятно е било изоставено поне в продължение на едно десетилетие. Сега прясно боядисаната билетна будка, както и новата ограда, очертаваща имота, свидетелстваха за обновлението му, но то все пак изглеждаше така, сякаш по него имаше да се свърши още доста работа.

Прожекционният екран беше поправен, но дворът, със своите концентрични редове от места за паркиране на коли, бе целия обрасъл в храсти. По средата имаше една двуетажна бетонна постройка, в която преди явно са се помещавали снекбарът на киното, както и стаичката за прожектиране. Фасадата й някога е била бяла, но сега беше зацапана с мръсотии и плесен. От широко отворените врати отстрани се носеше оглушителна рок музика.

Тя забеляза една изоставена детска площадка под екрана. Състоеше се от празна кутия за пясък, както и от половин дузина пластмасови делфини, окачени върху здрави пружини. Предположи, че делфините са били светлосини, но изминалите години не бяха оставили почти нищо от някогашната им окраска. Една ръждясала висилка, счупена въртележка и бетонна костенурка допълваха жалката екипировка на площадката.

— Иди да си играеш на онази костенурка, докато аз говоря с мъжа, Едуард. Няма да се бавя.

Той мълчаливо я изгледа, а в очите му се четеше молба да не го оставя сам. Тя му се усмихна и посочи към площадката.

Ако беше някое друго дете, сигурно щеше да даде изблик на гнева си в мига, в който разбереше, че няма да стане на неговото, но нормалният за повечето деца темперамент бе някак си изсмукан от сина й. Той само набърчи долната си устна и сви глава между раменете си, карайки я да се разкъсва от жалост отвътре, дотолкова, че трябваше да отстъпи.

— Добре, добре. Можеш да дойдеш с мен, ще седнеш пред вратата.

Малките му пръсти стиснаха нейните докато го водеше към бетонната сграда. Усещаше как прахът се промъква в дробовете й, слънцето прежуряше над главата й. Отвътре се чуваше силна музика, която й приличаше на някакъв предсмъртен вик.

Когато стигнаха до вратата, тя пусна ръката на Едуард и се наведе към него така, че да може да я чуе през оглушителната музика.

— Чакай тук, мъничкият ми.

Той се хвана за полата й, но тя с успокоителна усмивка го накара да отдръпне пръстите си и влезе в бетонната сграда.

Тезгяхът на снекбара, както и различните уреди зад него, бяха нови, но по мръсните панелни стени все още висяха поне десетгодишни плакати и афиши. Чифт огледални слънчеви очила бяха поставени на новия бял барплот, а до тях имаше неотворен пакет с картофен чипс, сандвич, увит в найлонова опаковка, и радио, което изстрелваше ужасната музика.