Сюзън Филипс - Знойни сънища

Собственикът на киното се беше качил на една стълба и монтираше неонова лампа на тавана. Той беше с гръб към нея, което й даде възможността да огледа най-новото препятствие, което се беше изправило пред нея по пътя към оцеляването й.

Видя чифт изцапани с боя кафяви работни ботуши и позахабени джинси, под които се очертаваха дълги и силни крака. Раменете му бяха широки, а мускулите на гърба му мърдаха под ризата, докато придържаше лампата към тавана с една ръка и я прикрепяше с отвертка с другата. Навитите ръкави на ризата откриваха добре загорели ръце, силни китки и широки длани, завършващи с изненадващо елегантни пръсти. Тъмнокафявата му коса, не особено добре подстригана, падаше покрай яката на ризата към гърба. Беше права и тук-там се забелязваха поизбелели кичури, макар мъжът да изглеждаше на не повече от тридесет и пет години.

Тя се приближи до радиото и намали звука. Някой с по-слаби нерви би могъл да се стресне и дори да изпусне отвертката или пък да издаде някакво учудено възклицание, но този мъж не направи нищо подобно. Той просто извърна глава и се втренчи в нея.

Видя две светло сребристи очи и й се прииска той отново да си сложи огледалните слънчеви очила. В очите му нямаше никакъв живот. Бяха твърди и някак си мъртви. Дори и сега, в най-голямото си отчаяние, тя не искаше да повярва, че нейните очи биха могли да изглеждат по този начин — толкова безчувствени, толкова лишени от всякаква надежда.

— Какво искаш?

Звукът на равния му, безчувствен глас я накара да потрепери, но тя все пак успя да изкриви устните си в безгрижна усмивка.

— Радвам се да се запознаем. Казвам се Рейчъл Стоун. Онова петгодишно хлапе, което се опита да тероризираш, е моят син, Едуард, а заекът, който винаги носи със себе си, се нарича Хорс2. И моля те, не ме питай, защо го е нарекъл така.

Ако се бе надявала да го накара да се усмихне, провалът й беше пълен. Никак не й беше лесно да си представи, че тази уста някога се усмихва.

— Мисля вече ти казах да стоиш настрани от моята собственост.

Абсолютно всичко в него я дразнеше, факт, който с огромно усилие се опита да скрие зад невинното си изражение.

— О, вярно. Май съм забравила.

— Слушай сега, мадам…

— Рейчъл. Или пък госпожа Стоун, ако искаш да се обърнеш по-официално. Знаеш ли, днес май е щастливият ти ден. За твой късмет аз никак не съм злопаметна и съм готова да ти простя ужасното държание към мен и моя син. И така, откъде да започвам?

— За какво говориш?

— За онзи надпис, който видях пред киното. Аз съм помощницата, която търсиш. Според мен трябва първо да се заемем с детската площадка. Знаеш ли в какви съдебни процеси можеш да се забъркаш с целия този скапан инвентар?

— Няма да те наема.

— Разбира се, че ще ме наемеш.

— Защо е всичко това? — попита той без в гласа му да се чувства особен интерес.

— Защото ти очевидно си интелигентен човек, въпреки ужасните ти обноски, а всеки, който притежава някаква интелигентност, може да разбере, че аз съм чудесен работник.

— Това, което знам, е, че се нуждая от мъж.

Тя му се усмихна подкупващо.

— А не е ли така с всички нас?

Той не изглеждаше развеселен, но явно не беше и ядосан на начина, по който му говореше. Просто нямаше никаква реакция.

— Ще назнача мъж.

— Аз пък ще се престоря, че не съм го чула, това последното, тъй като половата дискриминация е незаконна в тази страна.

— Ами съди ме тогава…

Някоя друга жена сигурно би се отказала на този етап, но Рейчъл имаше по-малко от десет долара в портмонето си, гладно дете и кола, която не искаше да помръдне от мястото си.

— Правиш голяма грешка. Подобна възможност няма да ти се предложи всеки ден.

— Не знам как да ти го кажа по-ясно, мадам. Нямам намерение да те наемам — той постави отвертката на барплота, след това бръкна в задния джоб на панталона си и извади портфейл, който се беше огънал по формата на бедрото му. — Ето ти двадесет долара. Вземай ги и се разкарай оттук.

Тя се нуждаеше от двадесет долара, но това, от което се нуждаеше още повече, бе работа, затова поклати глава.

— Задръж си благотворителността, господин Рокфелер. Аз искам постоянна работа.

— Тогава потърси я на някое друго място. Това, което трябва да се свърши тук, изисква тежък физически труд. Целият двор трябва да се изчисти, сградата иска боядисване, а покривът — ремонт. И ще назнача мъж, който може да се справи с всичко това.

— Аз съм по-силна, отколкото изглеждам, и ще работя по-усърдно от който и да било мъж. Освен това бих могла да ти помогна и с психологични консултации във връзка с психичното разстройство на личността, което определено се наблюдава при теб.

В момента, в който изрече тези думи, тя бе готова да си отхапе езика, тъй като неговото изражение стана още по-празно.

Устните му едва се помръднаха и в този момент тя се помисли за самоубиец, който мрази живота до дъното на душата си.

— Някой да ти е казвал, че имаш голяма уста?

— Тя върви в комплект с мозъка ми.

— Мамо?

Собственикът на киното замръзна на мястото си. Тя се извърна, за да види стоящия на вратата Едуард. Хорс се полюшваше в ръката му, а лицето му бе сбърчено от тревожна гримаса.

— Мамо, трябва да те питам нещо — докато говореше, той не откъсваше очи от мъжа.

Тя се приближи към него.

— Какво има?

Той сниши гласа си до шепот, който обаче можеше спокойно да бъде чут от мъжа.

— Сигурна ли си, че няма да умрем?

Сърцето й се сви.

— Да, сигурна съм.

Тя отново се наруга за глупостта, която беше извършила, решавайки да тръгнат за насам. Как щеше да издържа и двамата, докато намереше това, което търсеше? Никой, който знаеше коя е, нямаше да й даде работа, което означаваше, че единственият й шанс е да попадне на човек, който е дошъл да живее тук наскоро. И това отново я изправяше пред собственика на киносалона за автомобилисти „Гордостта на Каролина“.

Той се приближи към един стар телефонен апарат, закачен на стената. Рейчъл се извърна, за да види какво има намерение да прави новият й познат, и видя един опърпан аленикав афиш, закачен близо до нея. Понакъсаните му краища не можеха да скрият красивото лице на Г. Дуейн Сноупс, мъртвия телеевангелист.

— Дийли, обажда се Гейб Бонър. На една жена й се счупи колата наблизо и й трябва някой да я изтегли.

Две неща едновременно пронизаха мозъка й — фактът, че не искаше никой да я изтегля, и името на мъжа. Гейбриъл Бонър. Защо един от членовете на най-известното семейство в град Салвейшън сега се подвизаваше като собственик на кино?

Доколкото си спомняше, братята Бонър бяха трима, но само най-младият, отец Етън Бонър, живееше в Салвейшън, когато тя бе тук. Кал, най-големият, беше професионален футболист. Макар да знаеше, че си идва често, тя никога не се бе срещала с него, но знаеше как изглежда, тъй като го беше виждала на снимка. Техният баща, доктор Джим Бонър, беше най-уважаваният лекар в областта, а майка им, Лин, бе един от социалните лидери в града. Пръстите й инстинктивно стиснаха рамото на Едуард при мисълта, че беше дошла в земята на своите врагове.

— … и изпрати сметката на мен. А, Дийли, след това заведи жената и детето при Етън. Кажи му да ги настани някъде за през нощта.

След като избъбри още няколко думи, той затвори телефона и отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Чакай при колата. Дийли ще изпрати някого веднага след като се върне камионетката му.

Той се приближи към вратата и сложи ръка на дръжката й. Имаше вид на човек, който е направил всичко, което зависи от него. Тя мразеше всичко в него: неговото високомерие, неговото безразличие, а най-много от всичко мразеше това силно мъжко тяло, което му даваше възможност да се справя с препятствията в живота, едно предимство, което тя не притежаваше. Не искаше благотворителни жестове. Всичко, от което се нуждаеше, бе работа. И това, че той бе уредил да й изтеглят колата на буксир, означаваше много повече от лишаването й от транспортно средство. Защото импалата беше техният дом.

Тя грабна сандвича и пакета с чипс, които бяха оставени на тезгяха, и хвана Едуард за ръката.

— Благодаря за обяда, Бонър — тя профуча покрай него без дори да го погледне повече.

Едуард заподтичва покрай нея по обратния път. Тя го хвана по-здраво за ръката, докато пресичаха пътя. Когато двамата отново седнаха под дървото, под което бяха и преди, Рейчъл започна с всички сили да се опитва да потисне отчаянието си. Не, нямаше намерение да се предаде толкова бързо.

Тъкмо се бяха настанили под дървото, когато един прашен черен пикап с Гейбриъл Бонър зад кормилото изскочи от входа на киното, излезе на пътя и изчезна от погледа им. Тя разопакова сандвича и започна да изследва съдържанието му: пуешко бяло месо, швейцарско сирене и горчица. Едуард не обичаше горчица и затова тя отстрани колкото бе възможно от нея, преди да му подаде сандвича. Той започна да яде, като едва забележимо се поколеба в началото. Беше прекалено гладен, за да проявява претенции.

Камионетката на пътна помощ пристигна още преди да беше свършил със сандвича и от нея слезе един висок и слаб тийнейджър. Тя остави Едуард под дървото и пресече пътя, махайки приятелски с ръка към новодошлия.

— Оказа се, че няма да има нужда да ме теглите. Само ако може малко да ме бутнете, а? Гейб каза да оставя колата зад ей онези дървета — тя посочи към една горичка недалеч от мястото, където седеше Едуард.

Тийнейджърът я изгледа подозрително, но явно не беше от най-умните, затова на Рейчъл не й бе необходимо дълго време, за да го убеди да й помогне. Когато момчето си тръгваше, нейната импала вече бе добре скрита зад дърветата.

За момента това бе най-доброто, което можеше да направи. Те се нуждаеха от колата, за да спят в нея, а не биха могли да я използват, ако я бяха закарали в някое гробище за автомобили. Фактът, че автомобила повече не можеше да бъде каран, я оставяше с единствената възможност да убеди Гейб Бонър да й даде работа. Но как? Изведнъж й хрумна, че човек, който до такава степен е лишен от чувства, най-добре би могъл да бъде убеден като види някакви готови резултати.