Не подозирах, че той знае за моята бременност, погледнах го в очите и видях в тях само истинска загриженост. Отговорих, че никога няма да кажа на Боб, защото тогава ще бъда принудена да живея живот, който би ме унищожил. Но няма ли да помислиш за детето си?, запита той. То никога няма да види баща си. Аз обаче отговорих, че така трябва да бъде. Че сама ще се грижа за детето си. Хуан ми призна, че се е влюбил в мен, че иска да се оженим и че ще приеме детето ми. Аз също го обичах, нежно, без да искам нищо в замяна на тази обич. Ние бяхме приятели, колеги и съюзници в живота, а ето, че сега щяхме да бъдем и родители. За да запази името и честта ми, Хуан не обяви раждането на Магдалена навреме. Той я регистрира шест месеца по-късно от рождената й дата. По този начин, каза той, Боб никога няма да заподозре, че е баща на Магдалена. И все пак — добави тя с горчива усмивка, — Боб е успял някак си да разбере. Аз мислех, че само Хуан знае. Казах на Магдалена истината, когато тя порасна достатъчно, защото не бих могла да живея в лъжа. А много по-късно казах и на Хектор, защото той е добър мой приятел и нямам тайни от него. Сега знам, разбира се, че съм сгрешила. Трябваше да кажа на Боб за детето му. Излъгах го, лиших го от удоволствието да бъде с дъщеря си, но толкова много се страхувах да не изгубя детето си, страхувах се, че Боб ще ми я отнеме. Човек, който има толкова много пари, има власт да получи всичко, което пожелае. И поради тази причина не мога да приема подаръка на Боб, макар че, разбира се, дъщерята трябва да приеме това, което баща й е така щедър да й даде.

Розалия седна. Всички я гледаха. Тя наведе глава и заплака тихо, защото това беше краят на нейната любов.

Глава 52.

Дейзи

Беше мой ред. Погледнах Монтана, когато той започна да чете, като нервно се питах какви ли тайни е изровил Боб за мен.

„Моя Дейзи, оставих те последна, защото ти си най-близо до мен. Ти се съобразява с мен и ме търпя през последните години, много по-дълго от всяка друга жена, живя много близо до мен, споделяше с мен моето добро настроение, както и лошото, макар че ти можеш да бъдеш много по-свадлива и по-непоносима от всяка друга жена, която познавам, каквато те помня и от нашата първа «среща» в моя любим лондонски ресторант. От онази евтина брошка, която носеше тогава, ми остана белег за цял живот. Затова искам да отидеш да си купиш нова. Истинска този път. Отиди в «Аспрей» в Лондон, те ще имат точно онова, което искаш. Нека я запишат на моята сметка — о, всъщност не, вече не, нека я запишат на твоята сметка, момичето ми, защото ти вече ще имаш пари.

Наистина ли си помисли, че бих оставил «Снийдли Хол» на някой друг? Всъщност това е домът на Ретс, а ти просто ще си там, за да се грижиш за него. Ха, ха, само се шегувам, разбира се. Не, момиче, «Снийдли Хол» е твой. Зная, че го обичаш също толкова, колкото и аз. Обичам да си представям как седиш до камината в зимна вечер с Ретс в скута си или пък в летен следобед — как раздаваш наградите на карнавала, докато оркестърът свири «Йерусалим» под стогодишния кестен. Всичко това е твое, Дейзи, само запомни да изпиеш една пинта бира и за мен следващия път, когато си в «Рамс Хед» с Ретс, Рег и Джини.

А сега — за вила «Белкис». Аз никога не съм я виждал, но много пъти съм се възхищавал на онези снимки и се чувствам така, сякаш я познавам много добре. Знам със сигурност, че е красива. Тя е различна, необикновена, драматична и има своя история. Звучи така, сякаш ще отива много на твоя характер, любима моя. Така че вилата също е твоя. Обичам да си представям как седиш в някоя от стаите й или в градината, как отпиваш от чашата вино и може би мислиш за мен.

След като са уредени другите неща, оставям ти, Дейзи Кийн, цялото си състояние. «Защо?», можеш да запиташ. Защото не мога да се сетя за друг човек, който да го заслужава повече. Ти беше мой предан спътник и в добро, и в лошо. Ти понасяше моите променливи настроения точно толкова, колкото и аз — твоите. Ти си ме виждала в лоши моменти и в болест, както и в цветущо здраве. Всъщност не знам защо, по дяволите, не сме женени, освен да, зная, че ти не ме обичаш, поне не по този начин. Ти си най-добрият ми приятел, Дейзи, и винаги ще бъдеш. Обичам те и винаги ще те обичам и ще се грижа за теб — дори от гроба. Така че вземи онова, което ти давам, и се справи в живота така, както само ти можеш.

И така, мое малко момиче, това е твоят втори шанс. Това няма да са последните думи, които чуваш от мен. Помни, има още едно писмо, което те чака и трябва да го прочетеш, когато се върнеш в «Снийдли».

Мисли за мен тогава, Дейзи, защото аз мисля за теб. И благославям деня, в който те открих на онова ужасно парти, когато се опита да ме излъжеш, че си репортер от жълтата преса, а погледът ти издаваше, че почти умираш от глад. Винаги помни, че аз бях мъжът, който те спаси от онези ужасни сандвичи, които предлагаха на партито. Споменът от онази вечер обаче не е лош. Обичам те“.

Всички ме гледаха и чакаха да чуят какво ще кажа, след като така неочаквано и изведнъж бях наследила милиарди. Срещнах погледа на Монтана. Той ми се усмихна и каза тихо, така че само аз го чух:

— Така искаше Боб. Не се тревожи за нищо.

Той разбираше, че вече усещам тежестта на наследството, оставено ми от Боб, и дори повече от това — неговата липса. Не исках парите, просто исках Боб да се върне. Изправих се и огледах лицата на хората, събрани в стаята, изразяващи техните различни реакции — изумление, гняв, радост, завист. Но дори да бях сляпа, пак бих разпознала коя реакция на кого принадлежи.

— Обичах Боб — казах. — Някои от вас също са го обичали. Аз бях близо до дъното, емоционално и финансово, когато го срещнах. Той ме спаси, даде ми работа. А ето, че сега ми дава втори шанс, дава ми дом, „Снийдли Хол“, както и тази прекрасна вила. Ще направя всичко възможно да ги запазя такива, каквито ги искаше той. Ще обичам и ще пазя Ретс — точно така, както би го направил сам.

Седнах рязко и неочаквано, почти избухнала в сълзи, а в стаята се разнесоха тихи ръкопляскания.

Но не всичко беше приключило още. Беше ред на Монтана.

Глава 53.

Монтана

Монтана седеше зад елегантното абаносово бюро, на което Василий Белкис беше написал мемоарите си, разкривайки тайните си така, както ги бяха разкрили преди малко и заподозрените. Той изглеждаше напълно спокоен, владееше ситуацията. Вратите бяха затворени, двамата души охрана стояха със скръстени ръце, нащрек, наблюдаваха и слушаха. Напрежението се усещаше в стаята, а навън черните облаци бяха надвиснали толкова ниско, че почти опираха в покрива на вилата. Изведнъж по терасата започнаха да удрят дъждовни капки, големи колкото еднодоларови монети, а ярки светкавици прорязаха небето и потънаха в черното море. Дейзи броеше секундите… една, две, три, четири, пет… А после ужасен гръм разтърси вилата — сякаш Господ се беше разсърдил и удряше със своя могъщ жезъл. Монтана каза:

— А сега искам да ви разкажа как точно е умрял Боб Хардуик.

Събраните в стаята отново зашепнаха, шокирани, седяха с изправен гръб и го гледаха.

— Боб пътувал с автомобила си към един планински курорт, където щяла да се проведе конференция. Тя била уредена още преди няколко месеца, шофирал той, защото Дейзи била болна от грип. Към двигателя на колата му е бил прикрепен експлозив, а под седалката му е закрепен мобилен телефон, оставен на вибрация, който, когато номерът бъде набран, ще предизвика експлозия. Дори не е било необходимо убиецът да е наблизо. Трябвало е само да набере телефонния номер и автомобилът да експлодира.

Тишината беше почти осезаема. Магдалена отново взе ръката на майка си и я стисна здраво. Даян се облегна назад със затворени очи, пребледняла. Филомена, шокирана, закри устата си с длан, по бузите й се стичаха сълзи и капеха от брадичката й върху блузата. Допелман гледаше с празен поглед право напред — като човек, който гледа безмълвно космоса. Дейвис, с ръце, скръстени на гърдите, и с полузатворени очи, гледаше в пода, а Рег и Джини се споглеждаха тревожно. Монтана каза:

— Разбира се, въпросът не е в това, как точно е умрял Боб, а защо. Боб дойде при мен няколко дни преди смъртта си и ми каза, че се тревожи заради съобщенията, които напоследък получава в електронната си поща. За мен, те звучаха като начало на внимателно планирано изнудване, но знаех, че животът на Боб е достоен за подражание и той няма за какво да бъде изнудван. Разбира се, нито един човек не е съвършен и аз можеше и да греша, но интуицията ми в този случай беше много силна. В тази история имаше нещо повече от очевидното. Боб ми даде списък с имената на шестима души, които таяха недотам добри чувства към него — всъщност той каза, че те таят чувства, достатъчно лоши, за да се опитат да го убият. А за да бъде убит Боб, е било необходимо само едно телефонно обаждане. — Той се обърна и погледна Розалия. — Обаждането е било направено от Андалусия.

Лицето на Розалия силно пребледня и тя изведнъж остаря с години. След малко се изправи бавно. Гласът й беше изгубил цялата си нежност и чар, когато каза:

— Аз убих Боб Хардуик. — Обърна се и изгледа Хектор. — И ме помоли да го направя човекът, когото наричам свой приятел. Хектор беше в Ню Йорк в онзи ден, той ме помоли да му се обадя в точно определен час, на определен номер. И аз се обадих. Той ме е принудил да убия мъжа, когото обичах, бащата на детето ми…

Хектор вече беше скочил на крака.

— Тя лъже! — извика той така, че надвика дори мощния гръм. — Бях в Ню Йорк по работа. Розалия цял живот беше хранила лоши чувства към Боб, казвала ми го е неведнъж. Казвала ми е, че го мрази, защото я е изоставил — бременна и без никакви пари. Казваше също, че някой ден ще му го върне. Тя го е убила, а сега ме използва, за да избегне последиците.