Елизабет Адлър

Завещанието

Част І

Начало на загадката „Снийдли Хол“, Йоркшир, Англия

„Никой мъж не е толкова богат, че да откупи миналото си.“

Оскар Уайлд

Глава 1.

Дейзи Кийн

Вали сняг. Големи бели снежинки, прилични на звезди, падат върху червената ми коса, задържат се няколко секунди, подобно на тиарата на принцеса, а след това се стопяват и се стичат на ледени капки по врата ми. Майка ми, която много държи младите дами да имат подходящо поведение, би казала, че вината е изцяло моя и че би трябвало да нося шапка на погребението поне от уважение към мъртвия. Разбира се, тя щеше да бъде права, но аз не притежавам нито една шапка, поне не такава, която да е подходяща за погребение.

И ето ме сега, стоя в малката група опечалени до гроба на Робърт Уолдо Хардуик, един от магнатите на нашето време, направил и изгубил няколко състояния, носител на рицарско звание, дадено му от Нейно величество кралицата, направило го завинаги сър Робърт Хардуик.

Ние сме пред готическата църква изградена от сив камък, в селото Лоуър „Снийдли“, Йоркшир, Англия. Априлският следобед е ужасно студен, вятърът префучава през Пенайнската верига планини и смразява кръвта на онези, които са още между живите. Или поне предполагаме, че сме между живите, защото у нас вече не е останало никакво чувство. Дори кучето на Боб, малко, но набито, порода Джак Ръсел, клекнало до мен, изглежда премръзнало до смърт. То дори не премигва, а само гледа втренчено дупката в земята. Беше толкова самотно, че неволно изпитах към него жалост.

Чувството за безнадеждност отключва в съзнанието ми мисълта за бедните сестри Бронте, които са живели в ледения дом на енорийския свещеник в също толкова малко селце, немного далеч оттук. Като се замисля за техните студени нощи, осветени само от оскъдните свещи, за техните малки загрубели длани, отчаяно и бързо записващи мислите, превърнали се в известни романи, мога само да се чудя на тяхната сила и издръжливост.

Осъзнавам, че вероятно повечето от малката тълпа опечалени се питат какво правя аз, Дейзи Кийн, трийсет и няколко годишна американка, на погребението на този магнат от Йоркшир. Чувствам техните любопитни коси погледи, но успявам да задържа погледа си върху покрития с кадифе ковчег на сър Робърт и се преструвам, че слушам молитвите на викария. Защо, питам се, викарият не проведе службата в църквата, в която беше почти толкова студено? Нима не осъзнава, че духа леден вятър и че ние всички бавно замръзваме?

Чувствам сълзите, които се стичат по бузите ми. Егоизъм от моя страна, но съм толкова премръзнала, че за миг почти забравих защо съм тук. И не, не съм тук заради парите на Боб. Аз мога да работя за прехраната си и нямам нужда от подаянията на богатите. Което и казах на сър Робърт Хардуик още при първата ми среща с него, макар че по онова време това не беше точно истината.

Спомних си партито, едно от онези обществени събития в Лондон, където всеки познава всички. С изключение на мен. Аз не познавах никого. И дори още повече, като се огледах, не бях сигурна, че въобще искам да познавам някого. Мъжете бяха с костюми от „Савил Роу“, косите им бяха пригладени назад по онзи типичен английски маниер, който им придава вид на ученици. Те бяха богати и говореха за бизнес — нещо, от което можеха да станат още по-богати. А жените бяха стари, но се опитваха да изглеждат по-млади, облечени прекалено сексапилно от „Кавали“ и „Версаче“. Те разменяха клюки за жените, които отсъстваха от събитието.

„Кучки“, помислих си аз и хвърлих крадешком поглед на бялото вино и странния сандвич, върху който имаше грахова шушулка, пълна с нещо, което приличаше на месо от раци. Макар да умирах от глад, го подуших подозрително.

— Люто е — каза глас иззад лявото ми рамо. — Не ви го препоръчвам.

Обърнах се прекалено рязко и част от виното ми плисна върху предницата на костюма на най-огромния и най-грозния мъж, когото някога бях срещала. Опитах се, напразно, да попия течността със салфетката.

— Много съжалявам — извиних се.

— Стреснах ви, така че вината е моя.

— Откъде знаете, че сандвичът не е вкусен? — запитах.

Той ме изгледа с един от онези погледи, които сякаш казваха: „О, но ти си наивна като малко дете!“

— Опитвал съм ги и преди, разбира се — каза той с дълбок глас, който изразяваше раздразнението му от такъв глупав въпрос.

— Наистина беше глупаво от моя страна — признах аз. — Може да се отдаде на компанията, която ме заобикаля. Вижте ги, всички говорят за пари и секс, за това кой какво има и кой какво ще получи.

В бледите му сини очи под леко побелелите вежди се появи леко пламъче. Предположих, че не му допадна смелата ми и откровена забележка, или може би не харесваше червенокоси.

— А вие защо не говорите за пари? — запита той.

Свих рамене.

— Имам достатъчно. Не много, но не изпитвам нужда да имам повече.

Лъжех, разбира се. Имах точно петстотин долара на мое име и нямах работа. Което и беше причината да се намирам в това обкръжение и на това място, да проучвам възможностите, макар да ми беше трудно да си представя, дори на мен, вечната оптимистка, какво би могла да намери тук една бивша домакиня, получила образование в колеж и живяла до това време в американско предградие.

Втренчихме мълчаливо погледи един в друг. После той каза:

— Окей, тогава, защо не говориш за секс?

Аз го изгледах студено отдолу нагоре.

— Отговорът е същият.

Той се усмихна широко, после стисна устни.

— Това означава ли, че мразиш всичко това толкова силно, колкото го мразя аз? — Имаше акцент, който не можех да определя, смътно напомнящ този на „Бийтълс“, но не съвсем същият — произнасяше по-безизразно гласната „а“ и ритъмът на речта му беше различен.

— Искате да кажете, че сте забелязали?

— Тогава защо, по-точно, сте тук?

Свих рамене.

— Приятел ми даде поканата. Той не успя да дойде. Аз съм редактор на страница за клюки или, да го кажем по-друг начин, за събития в обществото — излъгах набързо. — Пиша за седмичното американско списание „Хора като нас“. Знаете ли нещо за него?

— Слава богу, не.

Усмихнах се, защото предположих, че е бил прицел на подобни репортери повече пъти, отколкото би му се искало. Не можех да го определя обаче. Тук бях на нова почва, не познавах все още всички подробности и тънкости от живота на британското общество, обаче ми се струваше, че този човек е грубоват и не е склонен на преструвки.

— Намираш се на грешното място — каза ми той категорично с чуждестранния си акцент. — Хората тук не дават и пет пари за американските списания. Живеят в своя собствен малък свят. За тях всичко друго е втора класа.

Това много ми звучеше като изказване, подходящо за дете, което е отхвърлено от другите в училище.

Втренчих се любопитно в него. Беше висок, може би 186 см, с едро телосложение, но не дебел, а костюмът му беше много добре скроен, но и доста измачкан. Беше в началото на шейсетте, гладко избръснат, с груби черти на лицето, широк нос, тънки устни, леко червена кожа, а косата му беше много лошо подстригана. Беше гъста и сива, но наистина не беше оформена добре. Бях сигурна, че не е ходил на бръснар от години, и бях готова да се обзаложа, че я подстригва сам. Като го гледах, си представях великана, който чакал Джак на върха на бобеното стъбло. Масивната му груба длан стискаше чашата с вино, а бледите му студени очи ме оглеждаха цялата — от върха на червената коса и лицето с лунички чак до сандалите с високи токчета и каишки, които се завързваха на глезените. „Преценява ме“, помислих си и изпитах раздразнение.

— Аз съм Боб Хардуик.

Той направи пауза — като че ли за да изчака реакцията ми. Стиснах ръката му, но запазих хладно спокойствие. Разбира се, знаех кой е той — човек, който се беше издигнал със собствени сили от безочливо, бедно и необразовано йоркширско момче до световноизвестен милиардер. Обаче не се издадох, че знам това.

— Какво ще кажеш, ако двамата с теб изчезнем оттук? Ще отидем някъде да вечеряме. Ще платя аз — каза той рязко.

Ако преследваше онова, което мислех, беше сгрешил. Аз го изгледах недоверчиво изпод мигли — поглед, който се бях упражнявала да хвърлям на мъжете през годините.

— Нямам нужда някой да плаща за храната ми — казах аз.

— Чудесно. Тогава ще платиш ти. Хайде да вървим.

Той ме хвана за лакътя и двамата тръгнахме още преди да съм успяла да реагирам по някакъв начин.

Глава 2.

Дейзи

Стоманеносиво „Бентли“ беше паркирано отпред. За моя изненада, нямаше шофьор. Вместо него, на предната седалка седеше куче, пълничък Джак Ръсел, бял, с кафява ивица над едното око.

— Това е Ретс — каза сър Робърт и побутна кучето, за да се отмести.

Ретс се настани в скута ми, макар да беше очевидно, че не търси привързаност и ласка. Не ми обръщаше никакво внимание, гледаше втренчено минаващите автомобили — като че ли бяха зайци, в чието преследване нямаше търпение да се впусне.

Сър Робърт шофираше прекалено бързо, макар и много умело. Беше очевидно, че е добър шофьор. Не каза нито една дума, отправена специално към мен, докато шофираше, макар да мърмореше много по адрес на натовареното лондонско движение и лошите шофьори, които въобще не биваше да бъдат допускани на пътя.