Поздравих ги и този път лицата им се озариха от съвсем искрени усмивки. Атмосферата беше толкова различна отпреди и знаех, че всичко е така благодарение на Боб. Джини, великолепна и блестяща в рокля от червена коприна, играеше бегамон с Брандън, който беше неустоимо привлекателен в смокинга си. Тексас беше вече захвърлила патериците и разговаряше с Мелвин, който свиреше нашите любими мелодии. Липсваха само Розалия и Магдалена, но ги очаквахме да дойдат всеки момент.

Допелман беше тук обаче, все още в своето ужасно зелено сако, но се виждаше, че се чувства много по-добре и много по-уверен в себе си.

Дейвис стоеше сам до прозореца с чаша „Перие“ в ръка и наблюдаваше сцената, като едновременно беше и не беше част от нея. Някак си знаех, че следващия път, когато Дейвис бъде на яхта, тя ще бъде негова собствена и ще бъде по-голяма и по-хубава от всяка друга.

Рег разказваше на Тексас и Мелвин, който продължаваше да свири, за „Рамс Хед“ и отпиваше от бирата си „Перони“ с вид на много щастлив човек.

Беше истинско облекчение, че не бяхме принудени повече да се виждаме с Чарли Клемънт и да търпим надменната полуусмивка, с която той гледаше жените. Питах се, с леко безпокойство, къде ли е сега Хектор. Монтана беше казал, че е невъзможно да избяга, но аз все още се тревожех. И както винаги, липсваше и самият Монтана.

Присъединих се към жените до бара и поръчах обичайния си „Космо“. Отпих малка глътка, вдигнах поглед и видях, че те и трите ме гледат.

— Какво? — Сведох поглед към деколтето на роклята си, за да видя дали случайно нещо не се е показало.

— Просто изглеждаш различна тази вечер — каза Филомена.

— Това добре ли е?

Те се засмяха.

— Изглеждаш с години по-млада — увери ме Бордоле.

— От облекчението е, защото знам, че нито една от вас не е убийца — казах, а Бордоле вдигна чашата си и каза, че трябва да пием за това.

Чукнахме чашите си — четири жени, събрани тук от Боб Хардуик, предпазливо полагащи началото на ново приятелство.

— Как е гърлото ти?

Даян ме погледна внимателно, но огърлицата покриваше перфектно отпечатъците от пръстите на Хектор.

— Какъв лош, зъл човек! — Даян потрепери. — Бедната Розалия!

От масата за бегамон долетяха доволни възгласи. Джини беше победила Брандън в играта, в която той се смяташе майстор. Той й поднасяше поздравленията си, но крайно неохотно и почти заеквайки, а тя се смееше и надаваше радостни възклицания без никакви задръжки. Това беше най-страхотното в Джини — нямаше значение кой си и колко си богат, тя се отнасяше еднакво с всички. Както и Рег. Само го погледнете сега — как подава ръка на Тексас, за да я придружи до масата за вечеря.

Излязохме на задната палуба, където щяхме да вечеряме под звездите и да се наслаждаваме на проблясващите светлини на остров Капри. А Монтана още го нямаше. Питах се дали това нямаше да е историята на моя живот.

Глава 55.

Дейзи

Заех мястото си до неговия празен стол, като се държах така, сякаш въобще не се тревожа. Само че зад усмивката си вече се задушавах от различни обезпокоителни мисли.

Нощта беше ясна след бурята, а звездите — ярки и многобройни. Наляха шампанското, сервираха хайвера и другите ордьоври. А Монтана още го нямаше. Запитах Даян какво възнамерява да направи със своя замък край Сен Тропе.

— Ще го превърна в най-добрия хотел, разбира се — каза тя като че ли това въобще не подлежеше на съмнение. — И ще взема сестра си да живее с мен там. Ще дам на Алис най-хубавите стаи с изглед към морето, за да може да гледа лодките. Толкова съжалявам за всички лоши неща, които съм казвала за Боб, както и за начина, по който държах с него. Съжалявам още, че бях груба с теб, Филомена.

Филомена каза:

— Всичко е наред. И знаеш ли, странно е, но аз винаги мислех за Боб като за човек, който прави пари и едва ли се интересува от нещо друго, освен може би от кучето си. А сега разбрах, че той е имал чувства към всички нас, че истински се е интересувал от нас. Той е разбрал коя съм аз, моята истинска същност, и ето, че сега никога вече няма да се наложи да бъда любовница на друг мъж.

Погледнах Дейвис, който отпиваше от своето „Перие“, и нищо не казах.

— А какво предрича бъдещето за теб, Дейвис? — запитах.

Той безразлично вдигна рамене.

— Успех, разбира се. Какво друго има значение?

— А хер Допелман?

Допелман се изправи. Както обикновено, той стискаше чаша „Бордо“, някакъв сорт, особено любим на Боб. Чувствах се виновна, че го бях преценила неправилно и бях поръчала виното специално за него.

— Преди няколко години аз взех едно изключително глупаво решение — каза той. — Сега, благодарение на Боб, имам своя втори шанс. Боб има вяра в мен и аз ще работя упорито, за да докажа, че е прав.

Ние вдигнахме тост за това, а Допелман отново седна. Вече бяхме приключили с ордьоврите и рибата и сервитьорите прибираха празните чинии. Донесоха салати, украсени с листенца от магданоз, както и няколко вида превъзходно сирене. Бордоле каза:

— А ти, Дейзи? Какво ще правиш с живота си сега, какви са плановете ти?

Не бях планирала нищо след залавяне убиеца на Боб. В моя объркан ум бъдещето включваше, по някакъв начин, Монтана, но очевидно това беше още една неосъществима мечта.

— Не знам — казах и се изчервих под погледа й. — Още не съм мислила. Предполагам, че ще даря доста пари на различни фондации, за да помогна на болните деца, на борбата с глада в различни изостанали държави, както и за защита на животните. Боб винаги е подкрепял тези инициативи. „Снийдли Хол“ ще бъде моят дом, макар че през лятото ще прекарвам много време във вилата.

Станах с чаша в ръка и казах:

— Искам да вдигна тост в чест на сър Робърт Уолдо Хардуик, рицар, честен и справедлив мъж. Добър човек, макар на моменти да се превръщаше в истински деспот — добавих, с което ги накарах да се засмеят.

Най-после ние вдигахме тост в чест на Боб, както той се надяваше да стане. Монтана най-после се появи с чаша „Бейкт Аляска“, друго от любимите питиета на Боб. Светлините бяха приглушени и придружени от барабанни удари, се появиха сервитьорите с блестящите сребърни чинии. И всички заръкопляскаха.

Монтана седна до мен и аз му хвърлих унищожителен кос поглед, който не му оставяше никакво съмнение, че съм наистина ядосана.

— Извинявам се, че закъснях, но бях забавен от делови обаждания — каза той на масата. — Имам новини. И, между другото, вече казах на Розалия. Шефът на полицията ме осведоми, че са обкръжили Хектор до скалите. Опитал се да избяга, но било тъмно и хлъзгаво, а той не познавал терена. Имало дълбока пукнатина в скалите, която очевидно не е видял. Намерили тялото му на скалите долу.

Настъпи тишина на изумление и шок, след това Допелман благодари на Монтана, последваха високо изказаните благодарности и на другите към човека, който, сглобил всички части на международния пъзел, беше разрешил загадката за смъртта на Боб. А Монтана се обърна и ме погледна.

— Съжалявам, че закъснях.

Аз свих рамене с безразличие и отпих поредната глътка шампанско.

— Като че ли ме интересува… — Изгледах го над ръба на чашата си.

Той се засмя, защото знаеше, че се преструвам.

— Боб ме предупреди, че имаш склонност към лъжата… от време на време — каза той. — Предполагам, че е бил прав.

Глава 56.

Дейзи

Бяхме сами на палубата. Минаваше полунощ, небето беше тъмносиньо, звездите блестяха. Водата се разделяше плавно и гладко пред носа на яхтата, а зад нас се стелеше бяла пяна, ярките звезди блещукаха като пламъчета на свещи. Стояхме един до друг, без да се докосваме, докато „Синята лодка“ се носеше към Неапол, където щяхме да слезем от борда. Плаването щеше да приключи там.

Монтана наруши дългата тишина.

— Има нещо за мен, което трябва да разбереш — каза той. — То започна, когато бях още момче. Спомняш ли си, разказах ти за кобилата, която яздех до училище всеки ден? Тя беше най-близкият ми другар и аз я обичах така, както само момче, което няма нищо друго, може да обича. Един ден, без да знам, един от каубоите я извел на пасището. То беше оградено с бодлива тел, подсилена с шипове. Тя я закачила с хълбока си и се порязала лошо. Раните били занемарени, никой не им обърнал внимание. Докато я върнат в ранчото, бяха сериозно инфектирани и кракът от тази страна се беше подул толкова, че беше увеличил размерите си два пъти. Баща ми я погледна само веднъж, сви рамене, отиде в хамбара и се върна с пушката си. Застреля я пред очите ми. Тя изцвили, когато куршумът я уцели. Гледах как краката й се огъват под нея като в забавен кадър, видях я как се катурва на една страна. Тя ме погледна, сякаш ме питаше защо, а после очите й се изцъклиха. „Отървете се от нея“, каза баща ми на един от каубоите и само за минути те я обвиха в ласата си и я повлякоха. В този миг животът ми се промени. В мислите си, аз вече не бях там. Беше въпрос на време кога ще си тръгна. И се заклех никога вече, никога, да не обичам — каквото и да било, когото и да било.

Докоснах нежно ръката му.

— Но… Сигурно си плакал — казах.

— Не си позволих да плача. Едва в нощта, в която срещнах Финеас Клаудуокър, разбрах, че няма нищо нередно в това да плачеш. Най-после разбрах, че любовта взема своя данък, когато се случи нещо лошо. И пак благодарение на него започнах да разбирам, че добрите неща също се случват от любов.