Настъпи тишина на изумление, после Дейвис се изправи. С ръце в джобовете, той се огледа нехайно наоколо.

— Разбира се, мислил съм да убия Боб — каза той. — Но съм човек на бизнеса, не убиец. Практически, не съм откраднал дори пени. Аз просто умно прехвърлях парите така, както ми беше угодно, и винаги печелех. Просто си проправях пътя към могъществото на корпорациите, исках да стана милиардер и ръководител на компания от онези, които пълнят джобовете си от пенсионните фондове и организират партита за милиони долари с пари, на акционерите. Боб ме разкри и ме застави да се махна от света, в който се опитвах да се вмъкна по този начин. Животът ми се промени. Бях започнал бавно да се връщам отново на финансовата арена, преди Боб да намери смъртта си, вече имах свободата да тръгна оттам, докъдето бях спрял, когато той ми посочи верния изход. Изпитвам истинско съчувствие към лишените от граждански права. Нека не забравяме, че благодарение на Боб, аз бях един от тях в продължение на няколко години. Но аз не съм такъв в същността си, а и няма още дълго да бъда филантроп. Не искам петдесетте милиона на Боб. И не искам да основа и да управлявам фондация. О, не, аз искам да бъда следващият Боб Хардуик и вярвайте ми, мои приятели заподозрени — чудя се кой от вас е убил Боб — ще стигна там, закъдето съм тръгнал. Забравете за Гордън Геко. Аз не съм убиец, но като него аз съм „убиецът по улиците“ и вие всекидневно ще виждате името ми в „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“. И ще използвам всяка клетка от мозъка си, за да съм сигурен, че ще остана там, на върха. Този път Боб е сгрешил, Монтана — добави той. — Той може да задържи своите петдесет милиона. Намерете някой друг да оглави фондацията. И знаете ли какво друго трябва да кажа на Боб Хардуик? „Забрави ли, Боб, аз съм човек, който сам се грижи да има своя втори шанс. Нямам нужда от твоя“.

Той седна.

— Имаш трийсет дни да преосмисляш решението си — каза Монтана.

Дейвис сви рамене.

— Нямам нужда от тези пари. Знам какво искам и този път нищо няма да ме спре.

Монтана се обърна към Филомена.

— А сега е твой ред — каза той.

Тя нервно захапа долната си устна.

— Аз не съм убила Боб! — изплака. — Никога не бих направила нещо като това…

— Чакай — каза Монтана. — Чуй онова, което ти е написал Боб.

Тя седеше в края на стола, с наведена глава, кършеше нервно ръце и въобще — представляваше олицетворение на вината.

„Филомена, моя прекрасна Филомена. Как отчаяно исках да ме обичаш. Истински да ме обичаш. Аз попадах в отражението на твоята красота, бедният грозен и възрастен мъж, какъвто бях, търсех нещо, което никога не бях имал и никога нямаше да имам, ако не беше моята необикновена способност да правя купища пари.

Разбира се, аз исках прекалено много. Онова, което съществуваше между нас, беше просто форма на размяна. Ти плащаше твоята цена, аз плащах моята. Което не означава, че не те обичах. Обичах те, по свой собствен начин. Обичах по-късата ти горна устна, извивката на устните ти, тяхната лека нацупеност. Обичах красотата ти — може би беше забелязала, че не можех да откъсна поглед от теб. Но аз направих грешка, Филомена. Ти беше младо момиче, а аз бях мъж с опит. Възползвах се от младостта ти и оттогава непрекъснато се срамувам. Опитах се да ти се реванширам, но това никога не ми се виждаше достатъчно, а и ти започна да превръщаш живота ми в ад.

Като мисля за това сега, съм принуден да се питам какъв би могъл да бъде животът ти, ако не ме беше срещнала. Дали просто нямаше да бъде някой друг богат мъж? Или ти щеше да намериш пътя си вън от «капана на красотата» и да постигнеш нещо?

Чудя се дали някога си си задавала тези въпроси, моя скъпа Филомена? Питала ли си се какво е останало в живота за теб? Два са възможните отговора: «Бъдещето е неясно и тъжно» или: «Очакват ме още хубави неща».

Купих ти бутик на най-добрата търговска улица тук, на остров Капри. И малка къща, много красива — виждал съм нейни снимки — която най-после ще можеш да превърнеш в свой собствен истински дом, защото ти съчетаваш две личности — веща търговка и старомодна домакиня, привързана към дома. Просто те виждам как приготвяш макарони в своята красива италианска кухня.

Ще имаш достатъчно пари да започнеш своя бизнес и да можеш да го развиваш. Просто за да съм сигурен в това, оставям в попечителски фонд сумата от десет милиона долара. Доходът от този капитал ще се влива годишно в твоята сметка. Осигурена си за цял живот, Филомена, и ти желая късмет. И, разбира се, ти не си ме убила. Защото така можеше да съсипеш роклята си“.

В стаята се разнесе приглушен смях. Филомена се изправи.

— Боб е прав — каза тя, като продължаваше да кърши нервно ръце. — По душа и сърце, аз съм търговец. Разбирам единствено от дрехи и мода и знам как да превърна бутика си в печеливш. — Тя плесна ръце, най-после осъзнала, че мечтата й се превръща в реалност. — Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам. Боб не само ми подарява магазин, но ми е купил и къща! Повече никакви влажни стаи под наем в бедни сгради във Венеция. Ще имам свой собствен дом. Ще мога да каня семейството си и те ще се гордеят с мен. Боб ми дава не само материални облаги, той възвръща моята гордост. И аз съм му много благодарна за това, да, това е моят втори шанс.

Тя се огледа несигурно, после, сякаш взела решение, бързо каза:

— Никога не бих признала това преди, но сега, когато Боб ме е поставил в положението да се ползвам от попечителски фонд, аз също трябва да направя своето признание. Крадях от бутика, в който работех. Малки неща, които бяха върнати или определени за разпродажба. Лъжех. Казвах, че има клиенти, които крадат. Има и такива, нали знаете, макар бутикът да беше малък. Но сега обещавам, че ще върна всичко до последния цент. Няма да започна своя собствен бизнес с такава вина. Не искам това да ми тежи на съвестта.

Краят на нейната кратка реч беше заглушен от силен гръм. Все още не валеше, но черните облаци бяха толкова гъсти, че бяха превърнали деня в нощ. Градината беше умърлушена и смълчана, птиците не пееха, щурците не цвъртяха.

— Чарлс Клемънт, твой ред е — каза Монтана.

„Е, Чарлс, мисля, че мога да нарека това провал. Дадох ти твоя шанс. Затворих твоя бизнес с момичета на повикване, но поне не те пратих в затвора, както заслужаваше. Ти обаче не се промени към по-добро. Дори стана по-лош“.

Чарли скочи на крака.

— Престанете с тези глупости! — изкрещя той. — Веднага престанете! Искам адвоката си.

— Седни — каза Монтана с леденостуден глас и Чарли се подчини, макар да продължаваше тихо да мърмори.

„Аз ти дадох шанс, Чарли, дори след като ти доведе онова бедно малко момиче в «Снийдли» като подарък за мен, което, както чух по-късно, било твой обичаен метод да започнеш бизнес с някого. Тогава обаче ти направи грешка. Сериозно сгреши в преценката на моя характер. Но като затворих твоя бизнес, аз ти дадох шанс, а ти го пропиля. Вярвам, че просто си преместил бизнеса си с малолетни в чужбина…“

Чарли отново скочи на крака с почервеняло от гняв лице.

— Боб Хардуик лъже. Той беше педофил, караше ме да му намирам момичета, девет — или десетгодишни, понякога дори по-млади… Вие не познавате истинския Хардуик, този лъжец, който непрекъснато гледаше детски порнографски снимки…

Монтана беше излязъл иззад бюрото. Със свити в юмруци ръце, сега той стоеше пред Чарли.

— Още една дума и с най-голямо удоволствие ще ти хвърля най-жестокия пердах, който си ял в живота си — каза той с тих глас, но пълен със заплаха. — И докато говорим за това, нека ти кажа, че „Екол дьо Нюи“ — очарователно име, нали, като се има предвид, че става въпрос за бедни малки деца, които са сексуални робини — в момента е затворено от Отдела за борба с порока в парижката полиция. С теб е свършено, Чарли.

Чарли бутна стола си назад. Понечи да побегне, спъна се в крака на Рег и избута грубо Джини от пътя си. Рег обаче нямаше задръжките на Монтана — той заби юмрука си в носа на Чарли и от него шурна кръв. Монтана сграбчи Рег и му попречи да започне да налага здравата Чарли.

— Никой не може да говори така за Боб Хардуик! — изсъска Рег. — И особено негодник като този тук!

Той ритна силно Чарли в коленете и дори изсумтя от удоволствие, когато ударът попадна право в целта. Като накуцваше, а кръвта от носа му капеше по предницата на много скъпата му риза, Чарли се втурна към вратата. Всички глави се извърнаха към Монтана, когато той извика след него.

— Между другото, Чарли, Боб мислеше, че е много възможно ти да го убиеш. „Човек никога не знае с такъв негодник“, така се изрази той.

Без да му обърне внимание, Чарли изгледа предпазливо охраната, готов за още проблеми. За негова изненада, те се отдръпнаха встрани и дори му отвориха вратата.

Той излезе навън и се поздрави с това, че отново е свободен човек. И попадна право в ръцете на двама много едри италиански полицаи. Казаха му, че имат заповед за задържане, подписана от международната полиция, след което му сложиха белезници, прочетоха му правата, натикаха го на задната седалка на полицейската кола и го откараха.

— Как се осмелява той да говори така за Боб? — каза ядосано Джини. — Винаги съм знаела, че е негодник.

Рег разтри ожулените си от удара кокалчета на пръстите. Изражението на лицето му показваше какви точно са мислите му по отношение на Чарли. Останалите си разменяха шепнешком забележки, шокирани. Монтана привлече отново вниманието им към завещанието на Боб. Този път беше ред на Допелман да се гърчи като червей.