„А сега ти, Допелман. Предполагам, че трябва да те наричам Мариус, макар никой да не използва това име. Ти беше Допелман и си остана Допелман, като от време на време поставяш «хер» отпред, за да покажеш, че хората ти дължат уважение.

Аз се възхищавах много от теб, Допелман, защото бях просто човек, който знае как да прави пари, докато ти беше гений. Дали това е някакво извинение за случилото се? Мисля, че не. Разбира се, аз с радост щях да ти дам пари, ако ти имаше нужда от тях. Ти обаче нямаше нужда. Само причина. Жена. А тази «причина» и преди теб е унищожавала много мъже.

Имах своите връзки по коридорите на властта и чух разни клюки. Опитах се да не им обръщам внимание, но в сърцето си знаех, че отговарят на истината. И все пак не направих нищо, защото нямах доказателство. После един човек дойде при мен с две наистина обезпокоителни истории за тайна среща в парка «Джорджтаун» и за съобщения, предавани тайно в разни кафенета… Човек не трябваше да е гений, Допелман, за да се досети, че те вербуват, за да предадеш Съединените щати, страната, която ти беше дала достъп до тайните си. А ти се канеше да ги предадеш в ръцете на чужда сила. И всичко това — заради жена.

Сега разбирам под какво напрежение си бил и чувствата ти към тази жена, но както ти казах, когато се изправих срещу теб, да продадеш страната, която те беше направила това, което беше, далеч не е акт на доблест, както са откривали, плащайки своята цена, и други шпиони.

За щастие, аз те спрях, преди да си предприел нещо. Предложих ти избор. Да изчезнеш и никога повече да не заставаш на прага на лейди Свобода. Или да понесеш последствията. Ние всички знаем от медиите какво би означавало да хванат шпионина на местопрестъплението. Абсолютно безчестие и доживотна присъда. И само защото ти се поколеба и не предприе последната стъпка и всъщност не извърши престъплението, аз успях да намеря сили в себе си да ти предложа начин да се измъкнеш. И ти го прие — напусна Съединените щати и изчезна, без никой да знае къде си.

Аз те спасих, Допелман. Дадох ти шанс, но съм сигурен, че до края на живота си ще ме проклинаш, защото не можа да получиш онова, което искаше. И защото не можа да останеш онова, което беше. Учен. Гений. Мъж, предан и посветен на работата си. И мъж, който притежава ужасна слабост.

Ти ли ме уби, хер Допелман? Мисля, че е възможно. Но от Монтана зависи да открие истината. Ще е жалко, ако си го направил ти, защото съм на път да ти предложа на теб, и твоя гений, втори шанс.

Светът има нужда от хора като теб, от хора с твоето виждане, с твоя талант, от твоята работа и постижения, които имат голямо значение и трайни последици, от твоя ум, който е в непрекъснато търсене. Говорих за теб с хора, които познавам. Ние чувстваме, че няма рисков фактор да те приемем отново на борда, както се казва. Ще откриеш, че те чака работа в частния сектор. Твоят живот ти се поднася обратно на тепсия, Допелман, докато моят, за нещастие, приключи. Може би ще поискаш да поразмишляваш над това.

Оставям ти сумата от един милион долара в попечителски фонд, доходът, от която ще ти се изплаща всяка година. Като се добави и заплатата ти, парите ще са достатъчно, за да живееш. Само стой далеч от жените. Оставям ти и съдържанието на винарската си изба в Ню Йорк. Мисля, че ще намериш достатъчно добро «Бордо», за да бъдеш щастлив дълго, дълго време. Ако не си ме убил ти, желая ти късмет.“

Всички погледи се насочиха към Допелман, когато той стана. Държеше главата си изправена и за първи път ние видяхме човека, който някога е бил.

— Имало е моменти през изминалите години, когато мислех, че ще е добре да убия Боб Хардуик — каза Допелман със странния си съскащ глас, — но не съм го направил. Признавам, желанието за отмъщение ме изгаряше така на моменти, че не можех да мисля. Не можех да върша работата, с която бях свикнал, защото мозъкът ми беше спрял като развален часовник на деня, в който Боб се беше изправил срещу мен. Обвинявах него за падението си, макар че трябваше да обвинявам жената. Боб ме остави свободен, а ето, че сега ми дава и втори шанс. Аз се чувствам унизен и смирен пред щедростта на неговия дух. Можете да бъдете сигурни, че никога няма да направя тази грешка отново.

Глава 51.

Боб

— Розалия. — Гласът на Монтана беше нисък и нежен. Името й прозвуча като ласка от устата му. — Това е за теб от Роберто.

„Розалия, истинска моя любов. Питал съм се безброй пъти какво щеше да бъде, ако бяхме останали заедно. Липсваше ми през всеки един ден от живота ми и ще ми липсваш до края на дните ми. Такава е силата на моята любов към теб“.

Лицето на Розалия омекна. Тя хвана дъщеря си за ръката и я стисна здраво. У нея се усещаше вродено достойнство — в начина, по който държеше главата си, в дългата, елегантна шия, която говореше за миналата й красота, в благородството на държанието й. И дори след повече от четирийсет години — цял живот, прекаран без него — беше ясно, че тя все още обича Роберто.

„Все още пазя писмата, които ти писах и които ти ми върна неотворени. Дълго, много дълго време не можех да разбера къде бях сгрешил. Обичах те, ти го знаеше. Работех упорито и ти виждаше и това. Исках да ти дам всичко на света: скъпи бижута, прекрасен дом, всичко, каквото би могла да пожелаеш. И, разбира се, деца. Розалия, любов моя, толкова много исках да имаме деца с теб, че през всичките тези години мечтаех за тях и се чудех как ли биха изглеждали, ако това се беше случило. Син, който да прилича на мен? Дъщеря, която да прилича на теб? Хей, може би дори близнаци…

Истината е, обаче, че исках нещо друго дори повече от всичко това. Бях управляван от амбицията. Грешката ми беше в това, че не осъзнавах как промените в моя живот биха се отразили на теб, че не разбирах твоя страх от живота, който замислях за нас двамата. Не разбирах, че ти не би могла да се справиш с това, че раздялата е единственото разрешение на проблема, защото ти искаш животът да продължи да бъде такъв, какъвто винаги е бил.

Не разбирах, но за разлика от хората, събрани тук, във вила «Белкис», аз нямах своя втори шанс. Твоето решение беше окончателно и накрая аз бях принуден да приема този факт. Ти продължи да живееш своя живот, а аз — моя. И никога повече не се срещнахме. Досега.

Днес съм тук с теб. Нищо не би могло да ми попречи. Част от това, което не успях да ти дам в живота, ще получиш след моята смърт“.

Розалия стискаше силно ръката на дъщеря си. Зад нея, Хектор се беше навел напред и беше поставил ръка на рамото й, за да я успокои. Монтана продължи да чете.

„Аз ти оставям, Розалия Алонсо Айбара Делгадо, сумата от сто милиона долара“.

Светлината на светкавица проряза мрака в стаята, последвана от силен гръм, който разтърси прозорците на вилата. Филомена изпищя, всички нервно се огледаха. Монтана продължи да чете.

„Също така, оставям сумата от десет милиона долара на моята дъщеря, Магдалена Алонсо Айбара Делгадо Руис“.

Всички зашепнаха, изумени, всички погледи бяха приковани в Магдалена.

„Дълги години не знаех за дъщеря ни и сега се изкушавам да се реванширам за онова, което тя може би е сметнала за пренебрежение от моя страна. Ако знаех за теб, мила моя Магдалена, никога, по никакъв начин, не бих те пренебрегнал.

Парите ще бъдат в попечителски фонд за внуците, както моите, така и на Хуан Делгадо, мъжа, имал достатъчно късмет да се ожени за теб, Розалия, и да ти даде още деца. Доходът ще се изплаща годишно и моят адвокат, Арнолд Левин, както и моят приятел, Хари Монтана, ще бъдат попечители на фонда. На тези хора имам доверие и ви моля вие също да им имате доверие.

И така, моя Розалия — чувствам, че най-после мога да те нарека «моя» — това е краят на пътя. За разлика от другите, ти не си под подозрение. Не би могла да ме убиеш. Твоята чест не е под въпрос. В твоята прекрасна душа няма място за злото.

А сега искам да кажа «здравей» на дъщерята, която никога не съм виждал, както и «довиждане» на теб, моя любима. Искам да знаеш, че дори от гроба, аз продължавам да те обичам“.

Монтана остави дългия лист на бюрото и загледа как Хектор заобикаля стола и застава пред Розалия на колене. Той взе нейната ръка, както и тази на Магдалена, впери поглед в сведените им лица и доби вида на човек, който се моли.

В стаята цареше тишина. А навън вятърът разклащаше силно клоните на дърветата.

— Не заслужавам този подарък — каза тихо Розалия. — Не мога да го приема.

Хектор скочи на крака.

— Но, Розалия, Боб е толкова щедър, а и те обичаше толкова много. И освен това тези пари не са само за теб, те са, също така, за децата и внуците ти.

Тя поклати глава.

— Не знаех, че съм бременна, когато напуснах Боб — каза тя. — Целият ми живот беше объркан. Мислех, че очевидните признаци за бременност са резултат на това, че въобще не се хранех. Бях болезнено слаба, много разтревожена. Страхувах се. Когато най-после разбрах, вече бяха минали пет месеца от бременността.

— Розалия — каза много нежно Монтана, — няма нужда да ни разказваш твоята история. Тя е нещо много лично…

Розалия поклати глава.

— Не, аз имам нужда да я разкажа. Тайната си съм споделила само с трима души, но сега, заради това наследство, трябва да ви обясня защо не мога да го приема. Бях сервитьорка в малко кафене, посещавано от работници. Делгадо ми беше шеф, а също така беше и главен готвач. Храната, която сервирахме, беше проста и евтина, обичайната за Андалусия — риба, паеля, ориз с маслини. Хуан беше по-възрастен от мен, прекрасен човек, навлязъл в четирийсетте си години, никога не се беше женил. Работех за него от пет месеца и той беше забелязал, че обиколката на талията ми нараства, макар аз да се опитвах да прикрия това с прекалено голямата престилка. Имахме обичай да вечеряме заедно, след като затворим. Хуан приготвяше всичко, каквото пожелая, двамата седяхме и разговаряхме — той с чаша вино в ръка, а аз пиех само вода заради детето, което очаквах. Една вечер, беше станало много късно вече, но аз имах огромно желание да говоря, почувствах, че трябва да му разкажа за Боб и защо съм го напуснала. Плаках. Хуан ме изслуша, а после ми каза: „И какво ще правиш сега с бебето?“