Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Огъстъс Уотърс шофираше ужасяващо. Независимо от това дали спираше, или тръгваше, всяко действие беше съпроводено от страховито друсане. Всеки път щом натискаше спирачките, политах напред, опъвайки предпазния колан на неговия джип „Тойота“, а всеки път щом настъпваше газта, вратът ми се извиваше назад. Сигурно съм била нервна — все пак седях в колата на едно напълно непознато момче на път за дома му, давайки си ясна сметка, че скапаните ми бели дробове възпрепятстват усилията ми да отблъсквам всякакви нежелани аванси — ала шофирането му беше толкова невъобразимо зле, че не можех да мисля за нищо друго.

След като изминахме повече от километър в неловко мълчание, накрая Огъстъс каза:

— Три пъти ме късаха на шофьорския изпит.

— Без майтап?

Той се засмя и кимна утвърдително.

— Не усещам никакъв натиск със старата протеза и още не мога да свикна да шофирам с левия крак.

Лекарите ми казват, че повечето хора с ампутации шофират безпроблемно, обаче… не и аз. Но както и да е, когато се явих за четвърти път на изпит, всичко вървеше постарому, също като сега. — На половин километър пред нас светофарът светна в червено. Тогава Огъстъс скочи на спирачките, запращайки ме в триъгълната прегръдка на предпазния колан. — Съжалявам. Кълна се, че се старая да бъда внимателен. И така, към края на изпита, когато бях напълно убеден, че пак ще ме скъсат, инструкторът ми каза: „Шофирането ти не е никак приятно, но от техническа гледна точка е безопасно“.

— Не съм сигурна в това — отвърнах аз. — Подозирам, че става дума за болнични облаги.

Болничните облаги са дребните неща, които децата, болни от рак, получават, за разлика от обикновените деца: баскетболни топки с автограф от спортни знаменитости, отстъпки за закъснели домашни, незаслужени шофьорски книжки и много други.

— Сигурно — отвърна той. Светофарът светна в зелено. Хванах се здраво. Огъстъс натисна рязко педала за газта.

— Нали знаеш, че има ръчни лостове за хора, които не могат да използват краката си? — изтъкнах аз.

— Да — отвърна той. — Може би някой ден. — Начинът, по който въздъхна, ме накара да се замисля дали не се съмнява в съществуването на този някой ден. Знаех, че остеосаркомът до голяма степен е лечим, и все пак.

Има редица начини да разбереш в общи линии какви очаквания за оцеляването си храни един човек, без да се налага да го питаш. Реших да използвам класическия.

— Ходиш ли на училище? — В повечето случи родителите спират детето от училище, когато положението е безнадеждно.

— Да — отвърна той. — Уча в „Норт Сентръл“. Въпреки че изоставам с една година — в девети клас съм. Ами ти?

Замислих се дали да не излъжа. Все пак никой няма да си падне по един жив труп. Но накрая му казах истината.

— Нашите ме спряха от училище преди три години.

— Три години ли? — възкликна тон учудено.

Разказах на Огъстъс в общи линии историята на моята драма: на тринайсет бях диагностицирана с рак на щитовидната жлеза в четвърти стадий. (Не му казах обаче, че научих диагнозата три месеца след първия си цикъл. Беше нещо такова: „Честито! Вече си жена. А сега умри“.) Обясниха ни, че болестта е нелечима.

Направиха ми операция, наречена радикална шийна дисекция, която е толкова приятна, колкото и звучи. После облъчване. След това опитаха с химиотерапия заради туморите в белите ми дробове. Туморите първо се свиха, а после нараснаха отново. Тогава бях на четиринайсет. Белите ми дробове започнаха да се пълнят с вода. Приличах на жив труп — ръцете и краката ми бяха силно отекли, кожата ми беше напукана, а устните ми бяха перманентно сини. Тогава измислиха онова лекарство, което ти помага да се чувстваш не чак толкова ужасен от факта, че не можеш да дишаш, и от което ми вляха в огромно количество през един ПВЦК4, както и повече от дузина други лекарства. И все пак има известна непривлекателност в чувството за давене, особено предвид факта, че се повтаря на всеки няколко месеца. Помня, че накрая се озовах в Интензивното отделение заедно с майка ми, която, коленичила до леглото, ме попита: „Добре ли си, скъпа?“, при което аз й отвърнах, че съм готова, а баща ми не спираше да повтаря, че ме обича, с глас, който беше не просто сподавен, а направо задавен, и аз също му казвах, че го обичам; всички се държахме за ръце, а аз просто не можех да си поема дъх, белите ми дробове се бореха отчаяно, задъхвах се, надигах се в леглото, опитвайки се да заема такова положение, при което да мога да си поема поне малко въздух, бях смутена от това отчаяно упорство, от отказа им да се предадат, и помня, че тогава мама ми каза, че всичко било наред, че всичко с мен било и щяло да бъде наред, а баща ми се стараеше с все сили да не изхлипа, но когато не успяваше да се овладее, което се случваше доста често, чувството беше, сякаш става земетресение. Помня също, че не исках да съм будна.

Всички смятаха, че с мен е свършено, но тогава онкологът ми, доктор Мария, успя да изтегли част от течността в белите ми дробове и скоро след това антибиотиците, които пиех за пневмонията, дадоха ефект.

Накрая дойдох в съзнание и скоро след това бях подложена на едно от онези експериментални лечения, известни в Републиката на раковоболните като неефикасни. Лекарството се нарича „Фаланксифор“ — молекула, създадена по такъв начин, че да се прикрепя към раковите клетки и да забавя растежа им. Не действаше при 70 процента от пациентите. Но при мен подейства. Туморите се свиха.

И запазиха размерите си. Ура, „Фаланксифор“! През последните осемнайсет месеца метастазите почти не бяха нараснали, в резултат на което разполагах с бели дробове, на които, вярно, беше им писнало да се държат като такива, но поне даваха най-доброто от себе си с помощта на вливания кислород и ежедневните дози „Фаланксифор“.

Но както може да се очаква, това Чудо успя да ми спечели само още малко време. (Все още не знаех колко точно беше това малко.) Когато разказвах на Огъстъс Уотърс за него, обрисувах нещата в най-розови краски, разкрасявайки допълнително чудодейните аспекти на моето чудо.

— Значи, тръгваш пак на училище — предположи той.

— Не, всъщност не мога — отвърнах аз, — защото вече имам диплома за основно образование. В момента посещавам лекции в МКК — това беше нашият държавен колеж.

— Колежанка, значи — подхвърли той, кимайки с глава. — Това обяснява аурата на най-висша изтънченост. — Той се ухили. А аз го цапнах закачливо по горната част на ръката. Усетих мускула под кожата, толкова стегнат и удивителен.

Взехме завоя със свистящи гуми и навлязохме в един квартал с триметрови стени, покрити с декоративна мазилка. Неговата къща беше първата отляво. Двуетажна, в колониален стил. Спряхме рязко на алеята.

Последвах го вътре. В преддверието на дървена табелка бяха гравирани с наклонен шрифт думите „Домът е там, където е сърцето“, а после открих, че цялата къща е окичена с подобни сентенции. „Трудно е да намериш добри приятели и невъзможно — да ги забравиш“, гласеше една илюстрация над закачалката. „Истинската любов се ражда в трудни времена“, пишеше на една бродирана възглавничка в обзаведената със старинна мебелировка дневна стая. Огъстъс забеляза, че чета надписа.

— Нашите им викат лозунги за кураж — обясни той. — Има ги из цялата къща.

Родителите му го наричаха Гас. Те приготвяха енчилади5 в кухнята (на парче рисувано стъкло до умивалника пишеше „Семейството е завинаги“). Майка му поставяше пилешко върху тортилите, а баща му ги завиваше и нареждаше в стъклена тавичка. Не изглеждаха особено изненадани от появата ми, в което нямаше нищо чудно: това, че Огъстъс ме караше да се чувствам специална, не ме правеше непременно такава. Може би всяка вечер водеше вкъщи различно момиче, за да й покаже някой филм и да й пуска ръце.

— Това е Хейзъл Грейс — представи ме той.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Как я караш, Хейзъл? — попита баща му, който беше висок почти колкото Гас и кльощав по един твърде нетипичен за родителите на възраст начин.

— Добре — отвърнах аз.

— Как беше в групата за взаимопомощ на Исак?

— Просто невероятно — отвърна Гас.

— Такова мрънкало си — каза майка му. — Хейзъл, на теб харесва ли ти?

Замислих се за момент, опитвайки се да реша дали отговорът ми трябва да е такъв, че да се хареса на Огъстъс, или на родителите му.