Мама спря на кръглата алея пред църквата в 4,56. За да убия времето, се престорих, че оправям кислородната си бутилка.

— Искаш ли аз да я нося?

— Не, няма нужда — отвърнах аз. Зеленият резервоар с цилиндрична форма тежеше само около два-три килограма и освен това разполагах с една малка стоманена количка, която ми позволяваше да го влача навсякъде подире си. Резервоарът подаваше по два литра кислород на минута посредством канюла — прозрачна тръбичка, която се разделяше на две точно под брадичката ми, извиваше се зад ушите ми и накрая се събираше отново в ноздрите ми.

Тази машинария ми беше необходима, тъй като белите ми дробове не ги биваше особено в това да си вършат работата.

— Обичам те — каза ми тя, щом слязох от колата.

— И аз те обичам, мамо. Ще се видим в шест.

— Да си намериш приятели! — додаде тя през спуснатия прозорец, докато се отдалечавах.

Не исках да използвам асансьора, тъй като в групата за взаимопомощ използването на асансьора се смяташе за мярка, към която прибягваш едва в Последните дни, така че се качих по стълбите. После си взех бисквитка, сипах си лимонада в една хартиена чаша и се обърнах.

Едно момче се взираше втренчено в мен.

Сигурна бях, че никога досега не съм го виждала. Под високото му, жилаво и мускулесто тяло пластмасовото детско столче, на което седеше, изглеждаше миниатюрно. Коса с цвят на махагон, права и къса. На възраст беше колкото мен, вероятно с една година по-голям, и седеше, опрял опашната си кост на ръба на стола, с ужасно неправилна стойка, пъхнал ръка в джоба на тъмните си джинси.

Извърнах очи от него, внезапно дала си сметка за собствените си неизчерпаеми несъвършенства. Носех стари джинси, преди време стегнати, но сега провиснали на най-различни странни места, а също и жълта тениска с името на група, която вече дори не харесвах. А и тази моя коса: бях с прическа тип паница, дори не си бях направила труда да се среша. Освен това бузите ми бяха нелепо издути като на катерица — страничен ефект от лечението. Имах тяло с нормални пропорции, което обаче завършваше с балон вместо глава. Да не говорим за дебелите ми глезени. При все това, когато хвърлих поглед към него, очите му бяха все така приковани в мен.

Тогава ми хрумна защо се наричаше контакт с очи.

Пристъпих в кръга и седнах до Исак, на две места от момчето. Отново се обърнах към него. Продължаваше да ме гледа.

Е, ще го кажа направо: беше готин. Когато някое неготино момче се взира неумолимо в теб, в най-добрия случай е просто неловко, а в най-лошия — форма на обида. Но когато момчето е готино… хм.

Извадих телефона си и кликнах, за да се покаже часът: 4,59. Кръгът се изпълни със злощастните тийнейджъри и тогава Патрик откри сбирката с молитвата за смирение: „Боже, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да различавам едните от другите“2. Момчето продължаваше да ме зяпа. Усетих, че се изчервявам.

Накрая реших, че най-правилната стратегия ще бъде да отвърна на втренчения му поглед. Все пак момчетата нямат монопол върху зяпането. Така че аз се обърнах към него и докато Патрик разказваше за пореден път как се е простил с топките си, взирането премина в състезание по надзяпване. След известно време момчето се усмихна и отмести встрани сините си очи. А щом ме погледна отново, аз повдигнах вежди с изражението „Печеля!“.

Той сви рамене. Патрик продължаваше да говори, но накрая дойде време всички да се представим.

— Исак, може би днес искаш да започнем с теб. Знам, че се намираш в труден период.

— Да — отвърна Исак. — Казвам се Исак. На седемнайсет. И както изглежда, след няколко седмици ми предстои операция, след която ще остана напълно сляп. Не искам да се оплаквам, защото знам, че мнозина от нас са в много по-тежко положение, но все пак да останеш сляп, е доста гадничко. Въпреки че имам подкрепата на гаджето си. И на приятели като Огъстъс. — Той кимна към момчето, което вече имаше име. — Така че — продължи Исак, вперил поглед в ръцете си, които държеше свити една в друга, подобно на върха на индианска шатра. — Няма какво да се прави.

— Ние сме с теб, Исак — отвърна Патрик. — Хайде, нека го чуе от всички ни.

— Ние сме с теб, Исак — повторихме ние с монотонен глас.

После дойде ред на Майкъл. Той беше на дванайсет. Имаше левкемия. Винаги е имал левкемия. И се чувстваше добре. (Или поне на думи. Беше използвал асансьора.)

Лайда беше на шестнайсет и достатъчно хубава, за да привлече вниманието на готиното момче. Тя беше от редовните членове на групата и се намираше в дълъг период на ремисия от рак на апендикса, какъвто преди време дори не знаех, че съществува. Като всеки друг път, откакто посещавах групата за взаимопомощ, тя додаде, че се чувствала силна — което ми прозвуча като перчене, докато накрайниците, през които се процеждаше кислородът, гъделичкаха ноздрите ми.

Изслушахме още пет деца, преди да стигнем до него. Той се усмихна едва-едва, щом редът му дойде. Гласът му беше нисък, дрезгав и адски секси.

Казвам се Огъстъс Уотърс — каза той. — На седемнайсет. Преди година и половина прекарах остеосарком3 в лека форма, но сега съм тук по молба на Исак.

— И как се чувстваш? — попита Патрик.

— О, жестоко. — Огъстъс Уотърс се усмихна накриво. — Друже, возя се на скоростно влакче, което върви само нагоре.

Щом дойде моят ред, аз казах:

— Казвам се Хейзъл. На шестнайсет. Рак на щитовидната жлеза с метастази в белите дробове. Чувствам се добре.

Часът измина бързо: изброени бяха победите — спечелените битки в разгара на обречени на провал войни; надеждата беше сграбчена; семействата бяха възхвалявани и осъждани; постигнато беше всеобщо съгласие, че приятелите просто нищо не разбират; предложена беше утеха. Но ние двамата с Огъстъс Уотърс не обелихме нито дума, докато Патрик не каза:

— Огъстъс, сигурно искаш да споделиш страховете си с групата.

— Страхове ли?

— Да.

— Страх ме е да не бъда забравен — отвърна той без никакво колебание. — Както слепецът се страхува от тъмното.

— И това ще стане скоро — обади се Исак с нервна усмивка.

— Безчувствено ли прозвучах? — попита Огъстъс. — Понякога съм напълно сляп за чувствата на другите.

Исак се засмя, но Патрик вдигна предупредително показалец и каза:

— Огъстъс, моля те. Сега говорим за теб и за твоите битки. Спомена, че се боиш да не бъдеш забравен?

— Точно така — отвърна Огъстъс.

— Някой, ъъъ, някой иска ли да говори за това? — попита объркано Патрик.

От три години не съм била на училище в пълния смисъл на думата. Най-добрите ми приятели бяха родителите ми. Както и един писател, който не знаеше за моето съществуване. Така че бях доста срамежлива — и определено не бях от хората, които ще вдигнат ръка.

Въпреки това този път реших да говоря. Вдигнах неуверено ръка и Патрик ме подкани с нескрито задоволство:

— Хейзъл! — Сигурно смяташе, че излизам от черупката си. Че съм на път да стана част от групата.

Тогава се обърнах към Огъстъс Уотърс, който също отвърна на погледа ми. Очите му бяха толкова сини, че беше почти възможно да надникнеш през тях.

— Ще дойде момент — започнах аз, — когато всички ще бъдем мъртви. Всички ние. Ще дойде момент, когато на земята няма да има човешки същества, които да си спомнят за нечие съществуване и че видът ни изобщо е постигнал нещо. Няма да има кой да си спомня за Аристотел и Клеопатра, какво остава за теб. Всичко направено, построено, написано, измислено и открито ще бъде забравено, а всичко това — описах широк жест с ръка — ще отиде на вятъра. Този момент може да настъпи съвсем скоро или след милиони години, но дори да оцелеем след унищожаването на нашето слънце, човечеството пак няма да живее вечно. Както е имало време, преди организмите да развият разум, така ще има време и след това. И ако неизбежността на човешката забрава те тревожи, съветвам те да го преодолееш. Както правят всички останали.

Научила бях това от третия си най-добър приятел, Питър ван Хутен, отчуждения автор на „Всевластна скръб“ — книгата, която повече от всички други се бе превърнала в моя библия. Скромният ми опит показваше, че Питър ван Хутен е единственият човек, който очевидно: а) разбира какво значи да умираш; и б) не е мъртъв.

Когато приключих, настъпи дълга тишина и тогава забелязах, че на лицето на Огъстъс плъзва усмивка — но не кривата усмивка на момчето, което се стараеше да изглежда секси, докато ме зяпаше, а истинската му усмивка, прекалено голяма за лицето му.

— Дявол да го вземе — изрече тихо Огъстъс. — Май не си като другите.

През останалото време и двамата не обелихме нито дума повече. Накрая всички се хванахме за ръце и Патрик ни поведе в молитва.

— Исус Христос, събрали сме се тук, в Твоето сърце, буквално в Твоето сърце, защото се борим с рака. Само Ти и никой друг не ни познава така, както се познаваме самите ние. Посочи ни пътя в тези трудни времена на изпитание. Отправяме молитва за очите на Исак, за кръвта на Майкъл и Джейми, за костите на Огъстъс, за белите дробове на Хейзъл, за гърлото на Джеймс. Молим те за изцерение, да ни дариш с Твоята любов и Твоя мир, които никой ум не може да обозре. В сърцата ни завинаги ще останат запечатани онези, които познавахме и обичахме и които прибра обратно при себе си: Мария и Кейт, Джоузеф и Хейли, Абигейл и Анджелина, Тейлър и Габриел…