Списъкът беше дълъг. По света има много починали хора. Докато Патрик продължаваше да чете монотонно списъка от лист хартия, тъй като беше прекалено дълъг, за да се наизусти, а всички останали бяха престанали да слушат, аз стоях със затворени очи, като се опитвах да се настроя молитвено, но всъщност си представях деня, в който името ми ще влезе в този списък.

Щом Патрик приключи, всички изрекохме заедно онази глупава мантра — „ДА ЖИВЕЕМ ПЪЛНОЦЕННО ДНЕС“ — което беше краят на сбирката. Огъстъс Уотърс се надигна от стола си и се приближи към мен. Походката му беше крива, също като усмивката. Той се надвеси над мен, оставайки обаче на разстояние, така че не се наложи да извивам врат, за да мога да го погледна в очите.

— Как се казваш? — попита той.

— Хейзъл.

— Не, цялото ти име.

— Ами, Хейзъл Грейс Ланкастър.

Тъкмо се канеше да добави още нещо, но тогава към нас се приближи Исак.

— Един момент — каза Огъстъс, вдигайки показалец, и се обърна към Исак: — В интерес на истината, беше по-зле, отколкото го описа.

— Казах ти, че е кофти.

— Защо изобщо си губиш времето с това?

— Не знам. Може би все пак помага.

Огъстъс се наведе към него, като смяташе, че така не го чувам.

— Тя редовно ли идва?

Не успях да чуя коментара на Исак, а само отговора на Огъстъс:

— Съгласен. — Той стисна Исак за раменете и се отдръпна на половин крачка от него. — Разкажи на Хейзъл за клиниката.

Исак се опря с ръка на сервизната маса и фокусира върху мен огромното си око.

— Значи, отивам тази сутрин в клиниката и казвам на хирурга, че предпочитам да остана глух, отколкото сляп. Тогава той ми вика: „Не става по този начин“, а аз му отговарям: „Да, знам, че не става така. Казвам само, че бих предпочел да бъда глух, отколкото сляп, ако имах право на избор, но знам, че нямам“. И тогава той ми казва: „Добрата новина е, че няма да оглушееш“, а аз му отговарям: „Хубаво е да знам, че няма да оглушея от рака на очите. Чувствам се голям късметлия, след като ще имам честта да бъда опериран от такъв интелектуален колос като вас“.

— Истински щастливец — отвърнах аз. — Ще се постарая и аз да пипна рак на очите, за да мога да се запозная с този тип.

— Желая ти успех. Е, ще тръгвам. Моника ме чака. Има много да я гледам, докато все още мога.

— „Каунтъринсърджънс“ утре? — попита Огъстъс.

— Дадено. — Исак се обърна и хукна нагоре по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.

Тогава Огъстъс се завъртя към мен.

— Буквално, а? — попита той.

— Моля? — не разбрах аз.

— Намираме се буквално в сърцето на Исус — каза той. — Мислех, че това е мазето на църквата, а то се оказа буквалното сърце на Исус.

— Някой трябва да му каже — отвърнах аз. — Все пак сигурно е опасно да държат в сърцето ти деца, болни от рак.

— Бих Му предал лично — каза Огъстъс, — но за жалост буквално съм заседнал в сърцето Му, така че едва ли ще може да ме чуе. — Аз се засмях. А той само поклати глава, вперил очи в мен.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той.

— Защо ме гледаш така?

Огъстъс се усмихна едва доловимо.

— Защото си красива. Харесва ми да съзерцавам красиви хора и неотдавна реших да не се лишавам от простите удоволствия на живота. — Последва кратка неловка тишина. Накрая Огъстъс наруши мълчанието: — Особено след като изтъкна по такъв възхитителен начин, че всичко около нас ще свърши в забвение.

В отговор на това аз се засмях, въздъхнах или пък издишах малко дрезгаво, след което казах:

— Не съм кра…

— Приличаш на една малко футуристична Натали Портман. Каквато беше във „В като вендета“.

— Не съм го гледала — отвърнах аз.

— Наистина ли? — попита той. — Страхотно момиче с обръсната глава, което изпитва ненавист към властта и което накрая се влюбва в едно момче, за което знае, че ще й навлече само неприятности. Това е твоята автобиография, струва ми се.

Всяка негова сричка издаваше флирт. Честно казано, това ме изпълваше с вълнение. А дори не знаех, че момчетата могат да ме развълнуват — не и в истинския живот.

Край нас мина едно по-малко момиче.

— Как я караш, Алиса? — попита той.

Тя се усмихна и измърмори:

— Здравей, Огъстъс.

— Позната от „Мемориъл“ — обясни той. „Мемориъл“ беше голямата болница за медицински изследвания. — А ти къде ходиш на прегледи?

— В детската — отвърнах аз доста по-тихо, отколкото очаквах. Той кимна. Изглежда, това беше краят на разговора. — Е — кимнах неопределено към стъпалата, които извеждаха вън от Буквалното сърце на Исус. Тогава хванах количката и тръгнах. Той запристъпва до мен с накуцваща походка. — Ами, ще се видим следващия път, предполагам — изрекох аз.

— Трябва да го гледаш — каза той. — Имам предвид „В като вендета“.

— Добре — отвърнах аз. — Ще го потърся.

— Не. Заедно с мен. У дома — каза той. — Сега.

В този миг спрях.

— Но аз почти не те познавам, Огъстъс Уотърс. Може да си опасен убиец.

Той кимна.

— Имаш право, Хейзъл Грейс. — Той продължи напред с рамене, изпълващи зеленото плетено поло, с изправен гръб и ритмична походка с тежест, изнесена леко надясно, като стъпваше сигурно и уверено, както предположих тогава, на заместения с протеза крак.

Поех по стъпалата и се за изкачвах бавно нагоре, изоставайки от него, тъй като стълбите бяха непосилно изпитание за белите ми дробове.

Накрая напуснахме Сърцето на Исус и излязохме на паркинга, където пролетният въздух беше съвършено студен, а светлината на късния следобед — болезнено красива.

Мама още я нямаше — нещо необичайно за нея, тъй като имаше навика да подранява. Огледах се наоколо и забелязах една висока брюнетка с пищни форми, която бе приклещила Исак към каменната стена на църквата и го целуваше доста настойчиво. Тъй като се намираха достатъчно наблизо, долавях странните звуци, които издаваха притиснатите им устни, и чувах Исак да казва:

— Завинаги.

А после и отговора на момичето:

— Завинаги.

Неочаквано застаналият до мен Огъстъс подхвърли полушепнешком:

— Двамата са горещи привърженици на джобните компютри.

— Защо все повтарят „завинаги“?

Долитащото от тях мляскане се засили.

— „Завинаги“ е нещо като тяхна парола. Двамата завинаги ще се обичат и така нататък. По моя скромна преценка през миналата година са си разменили четири милиона есемеса с текст „завинаги“.

Пристигнаха още две коли, които отведоха Майкъл и Алиса. Накрая останахме само двамата с Огъстъс, вперили погледи в Исак и Моника, които продължаваха с разгорещеното си занимание, сякаш сградата, на която се облягаха, не беше никаква църква. Той посегна към едната й гърда през блузата и я стисна — движение, при което участваха само пръстите му, докато дланта му оставаше неподвижна. Запитах се дали усещането е приятно. Не изглеждаше да е така, но все пак реших да простя на Исак поради факта, че щеше да остане сляп. Докато все още има глад, сетивата трябва да пируват, или нещо такова.

— Представи си как шофираш за последно на път за болницата — обадих се тихо аз. — Последният път, когато караш кола.

Без да ме поглежда, Огъстъс отвърна:

— Хейзъл Грейс, разваляш ми удоволствието. Опитвам се да наблюдавам една млада любов в нейната невероятно прелестна непохватност.

— Мисля, че от това гърдата я боли — отбелязах аз.

— Да, трудно е да се прецени дали се опитва да я възбуди, или да извърши медицински преглед на гърдите й. — Тогава Огъстъс Уотърс бръкна с ръка в джоба си и извади оттам не какво да е, а пакет цигари. Повдигна капачето с палец и пъхна една цигара в устата си.

— Ама ти сериозно ли? — попитах аз. — Смяташ, че е много яко ли? Боже, наистина успя всичко да развалиш.

— Кое всичко? — попита той, обръщайки се към мен. Цигарата висеше незапалена от устата му.

— Всичко, което може да се случи, когато едно момче, на което не му липсва привлекателност, интелект или пък нещо друго, първо ме зяпа втренчено, а после отбелязва неправилната употреба на буквализма, сравнява ме с разни актриси и ме кани в дома си, за да гледаме заедно някакъв филм. Но, разбира се, всеки си има своята хамартия и, божичко, ето каква е твоята, ИМАЛ си такъв ужасен рак и въпреки това даваш пари на една компания в замяна на шанса да се сдобиеш с С ОЩЕ ЕДИН ВИД РАК. Боже. Знаеш ли какво е да не можеш да дишаш? ГАДОСТ. Пълна отврат. Наистина пълна.

— Хамартия ли? — попита той, все още с цигара в устата. Заради нея беше стиснал челюсти. За беда, формата на челюстта му беше страхотна.

— Фатален недостатък — обясних аз и му обърнах гръб. Пристъпих към тротоара, изоставяйки Огъстъс Уотърс сам, и тогава чух да се пали моторът на една кола надолу по улицата. Това беше мама. Чакала с настрани, за да мога да се сприятеля.

Тогава усетих вътре в мен да се надига онази странна смесица от разочарование и гняв. Дори не знам какво беше това чувство, а само, че беше силно и че ми идеше да зашлевя шамар на Огъстъс Уотърс и да подменя белите си дробове с други, на които не им е писнало да бъдат бели дробове. Бях застанала на ръба на бордюра с моите кецове „Чък Тейлър“ и кислородната бутилка, която ме държеше прикована към количката до мен, но точно когато мама спираше, усетих, че някой ме хваща за ръката.