— Повечето от хората са наистина мили — отвърнах накрая аз.

— Такива бяха и другите семейства в „Мемориъл“, когато бяхме в най-тежкия период от лечението на Гас — каза баща му. — Всички бяха толкова мили. И силни. В моменти на големи изпитания Господ те събира с най-добрите хора.

— Бързо, някой да ми даде декоративна възглавничка и конец, защото това заслужава да бъде превърнато в лозунг за кураж — каза Огъстъс, с което ядоса баща си, но тогава Гас уви дългата си ръка около врата му и додаде: — Шегувам се, татко. Дори харесвам проклетите лозунги. Наистина ги харесвам. Но не мога да го призная, защото съм тийнейджър. — Баща му подбели очи.

— Ще останеш за вечеря, нали? — попита майка му. Тя беше дребна брюнетка с леко миши черти.

— Предполагам — отвърнах аз. — Но трябва да се прибера до десет. Освен това аз, ъъъ, не ям месо.

— Няма проблем. Ще направим част от енчиладите вегетариански — каза тя.

— Животните са прекалено сладки, затова ли? — попита Гас.

— Искам да сведа до минимум броя на убийствата по моя вина — отвърнах аз.

Гас понечи да каже нещо, но се отказа.

Тогава майка му запълни настъпилото мълчание:

— Мисля, че това е чудесно.

Известно време разговаряха с мен за това, че енчиладите всъщност били „Известните енчилади на семейство. Уотърс“ и не били за изпускане, че вечерният час на Гас също бил десет и че нямали никаква вяра на хора, които давали на децата си вечерен час, различен от десет, за това дали ходя на училище („Тя учи в колеж“, подхвърли Огъстъс), за това, че времето било напълно и невероятно изумително за месец март, как през пролетта всичко се възраждало, и нито веднъж не ме попитаха за кислорода и за диагнозата, което беше странно и чудесно, а накрая Огъстъс каза:

— С Хейзъл ще гледаме „В като вендета“, за да може да види филмовата си двойничка, Натали Портман от бъдещето.

— Телевизорът в дневната е на ваше разположение — отвърна баща му весело.

— Всъщност мислех да го гледаме в мазето.

— Добър опит — засмя се баща му. — В дневната.

— Искам да покажа на Хейзъл Грейс мазето — възрази Огъстъс.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Добре, нека Просто Хейзъл да разгледа мазето — отвърна баща му, — след което ще се качите горе и ще гледате филма в дневната.

Огъстъс изпуфтя силно, пренесе тежестта на крака си и се завъртя, пристъпвайки напред с протезата.

— Добре — измърмори той.

Последвах го надолу по застланото с килим стълбище в просторна спалня на приземния етаж на къщата. На нивото на очите ми имаше рафт, който опасваше цялата стая и беше претъпкан с баскетболни трофеи: дузини награди с човечета от златиста пластмаса, застинали по време на стрелба, дрибъл или изпълнение на забивка в невидим кош. Имаше също и много топки с автографи и маратонки.

— Преди време играех баскетбол — обясни той.

— Явно си бил доста добър.

— Не бях зле, но всички тези обувки и топки са болнични облаги. — Той се отправи към телевизора, където имаше цял куп с дивидита и видеоигри, подредени в нещо, което смътно напомняше за пирамида. Наведе се напред и издърпа от камарата „В като вендета“. — Представлявах първообраза на белокожия баскетболист — продължи той. — Давах всичко от себе си, за да възкреся забравеното изкуство на средно добрия скачач, но един ден, както се упражнявах в свободна стрелба — просто стоях на фал линията в салона на „Норт Сентръл“ и хвърлях топка след топка. Изведнъж се запитах какво ме караше така методично да мятам един сферичен предмет в друг с формата на окръжност. Стори ми се, че няма нищо по-глупаво от това.

Замислих се как малките деца могат да провират месеци наред един цилиндър през кръгла дупка, преди да си дадат сметка за това, и тогава осъзнах, че баскетболът е просто един малко по-аеробен вариант на същото това упражнение. Така че продължих да хвърлям топката — никога не съм го правил толкова дълго. Вкарах осемдесет последователни коша — най-доброто ми постижение, — но с всяко следващо хвърляне се чувствах все повече и повече като двегодишен. И тогава по някаква причина се сетих за хърделистите. Добре ли си?

Приседнала бях на ъгъла на неоправеното му легло. Но в това нямаше нищо непристойно; просто се изморявам, когато се налага да стоя дълго на крак. Първо стоенето в дневната, после стълбите и накрая още стоене — цялото това стоене беше прекалено много за мен и освен това се страхувах да не припадна. Имах склонност към губене на съзнание също като дамите от Викторианската епоха.

— Добре съм — казах му аз. — Просто слушах. Сетил си се за хърделистите?

— Точно така. Не знам защо. Представях си ги как се надбягват по време на техните хърделистки състезания и прескачат онези напълно произволни предмети, поставени предварително на пътя им. Чудех се дали не си казват понякога: „Ще става много по-бързо, ако се отървем от препятствията“.

— Това, преди да ти поставят диагнозата ли беше? — попитах аз.

— Да, това също го имаше. — Той се усмихна накриво. — Денят на свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл, по-чиста случайност беше и последният ден на съществуването ми като двукрако същество. От момента, в който насрочиха ампутацията, до нейното осъществяване имаше само един уикенд. Моят личен скромен опит в това, което Исак преживява сега.

Кимнах. Огъстъс Уотърс ми харесваше. Наистина, наистина, наистина ми харесваше. Хареса ми как завърши разказа си, споменавайки някой друг. Харесвах гласа му. Харесваше ми идеята за свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл. Харесваше ми това, че беше щатен професор в Катедрата по-криви усмивки с паралелна служба в Катедрата на надарените с глас, който караше кожата ми да се чувства почти като истинска кожа. Харесваше ми и това, че имаше две имена. Винаги съм харесвала хората с две имена, защото трябва да направиш избор как да ги наричаш: Гас или Огъстъс? Ами аз, аз винаги съм била просто Хейзъл, едновалентната Хейзъл.

— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз.

— Какво? — отвърна той разсеяно.

— Спомена нещо за играещи хлапета.

— Да, вярно. Но имам само племенници от полусестрите ми. Те са по-големи от мен. Нещо като: Татко, на колко години са Джули и Марта?

— На двайсет и осем!

— Наистина изглеждат на толкова. Живеят в Чикаго. И двете са омъжени за преуспели адвокати. Или бяха банкери. Не си спомням. Ами ти, имаш ли братя и сестри?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, каква е твоята история? — попита той, сядайки на леглото на безопасно разстояние от мен.

— Вече ти я разказах. Поставиха ми диагнозата, когато…

— Не, нямам предвид историята на болестта ти. А твоята лична история. Интереси, хобита, страсти, смахнати фетиши и прочее.

— Ами… — затрудних се аз.

— Не ми казвай, че си от хората, които се отъждествяват с болестта си. Познавам много такива. Толкова е депресиращо. Сякаш ракът е завладял целия ти живот. Но ти едва ли си му позволила да направи кариера от това.

А може би бях позволила, помислих си аз. Чудех се каква точно самореклама да си направя и кои свои страсти да изтъкна пред Огъстъс Уотърс, но в последвалата тишина изведнъж ми хрумна, че не бях особено интересен човек.

— Аз съм напълно обикновена.

— Отказвам да го повярвам. Помисли какво обичаш да правиш. Кое е първото, което ти хрумва?

— Ами, да чета.

— Какво четеш?

— Всичко. От ужасни романтични истории до претенциозна литература и поезия. Каквото и да е.

— Ами ти пишеш ли поезия?

— Не, не пиша.

— Ето, видя ли! — почти изкрещя той. — Хейзъл Грейс, та ти си единствената тийнейджърка в Америка, която предпочита да чете поезия пред това да я пише. Това говори толкова много за теб. Четеш много велики книги с главно В, нали?

— Така мисля.

— Коя с любимата ти?

— Ами — запънах се аз.

Любимата ми книга без всякакво съмнение беше „Всевластна скръб“, но не обичах да споделям това с други хора. Понякога четеш някоя книга и тя те изпълва с такова едно странно божествено чувство, че накрая стигаш до убеждението, че разбитият на парчета свят никога няма да върне целостта си, докато всяко живо човешко същество не прочете тази книга. От друга страна обаче, има книги като „Всевластна скръб“, за които не можеш да споделиш с никого — книги, толкова специални, необикновени и твои, че да обявиш пред някого увлечението си, би било равносилно на предателство.

Не че книгата беше чак толкова добра. Въпросът беше в това, че авторът, Питър ван Хутен, изглежда, ме разбираше по един толкова странен и невероятен начин. „Всевластна скръб“ беше моята книга, така както тялото и мислите ми бяха моето тяло и моите мисли.

Въпреки това споделих с Огъстъс Уотърс.

— Предполагам, че любимата ми книга е „Всевластна скръб“ — казах аз.

— В нея има ли зомбита? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

— Ами клонинги?

Поклатих отрицателно глава.

— Не е такава книга.

Той се усмихна.