Джон Грийн

Вината в нашите звезди

Благодарности

Авторът би желал да изкаже своята благодарност на следните хора:

В тази книга болестта и нейното лечение не отговарят на действителността. Така например, медикаментът „Фаланксифор“ не съществува. Той е плод на въображението ми, но ми се иска да беше истински. Всеки, който се интересува от реалната история на рака, би трябвало да прочете „Императорът на всички болести“ от Сидхарта Мукхерджи. Задължен съм също и на „Биология на рака“ от Робърт А.? Уайнбърг, както и на Джош Сандкуист, Маршал Урист и Йонеке Холандерс заради споделеното време и професионален опит по всички медицински въпроси, които с радост пренебрегвах, когато това отговаряше на прищевките ми.

На Естър Ърл, чийто живот беше дар за мен и за мнозина други. Благодарен съм също и на семейство Ърл — Лори, Уейн, Аби, Анджи, Грант и Ейб — за тяхното великодушие и приятелство. Вдъхновени от Естър, семейство Ърл създават в нейна памет фондацията с нестопанска цел „Тази звезда няма да угасне“. Можете да научите повече на tswgo. org.

На Холандската литературна фондация за предоставените два месеца в Амстердам, за да работя по книгата. Специални благодарности на Фльор ван Копен, Жан Кристоф Боел ван Хенсбрук, Жанет де Уит, Карлайн ван Равенстейн, Марге Схепсма и на Холандското общество за борба с грубото отношение.

На редактора и издателя си Джули Строс-Гейбъл, останала твърдо зад тази история, въпреки дългите години на обрати и резки завои, същото важи и за невероятния екип на Penguin. Специални благодарности на Розан Лауър, Дебора Каплан, Лиза Каплан, Стив Мелцер, Нова Рен Сума и Ирене Вандерфорт.

На Айлин Купър, която е мой ментор и кръстница.

На агента ми, Джоди Риймър, чиито мъдри съвети ме спасиха от множество катастрофи.

На противниците на грубото отношение, които бяха страхотни.

На „Катитюд“ за това, че повече от всичко искат да превърнат света в не чак толкова гадно място.

На брат ми Ханк, който е най-добрият ми приятел и съмишленик.

На жена ми Сара, която освен жената на живота ми, е и моят първи и най-доверен читател. А също така и на бебето Хенри, на което тя даде живот. На родителите ми, Майк и Сидни Грийн, и на родителите на жена ми, Кони и Маршал Урист.

На приятелите ми, Крис и Марина Уотър, които ми помогнаха за книгата в критични моменти, също като Джойлин Хослър, Шанън Джеймс, Ви Харт, Карън Кавет с брилянтните си познания за Диаграмата на Вен, Роузиана Холс Рохас и Джон Дарнел.

Първа глава

В късната зима на седемнайсетата ми година майка ми си науми, че страдам от депресия вероятно защото рядко излизах от вкъщи, прекарвах доста време в леглото, препрочитах все една и съща книга, хранех се нередовно и посвещавах голяма част от изобилното си свободно време на мисли за смъртта.

Когато четеш брошура, уебсайт или нещо друго на тема рак, неминуемо ще срещнеш депресията в списъка на страничните ефекти. Но всъщност депресията не е страничен ефект на рака. Депресията е страничен ефект на смъртта. (Ракът също е страничен ефект на смъртта.) Всъщност това важи почти за всичко. Майка ми обаче смяташе, че се нуждая от лечение, и затова ме заведе на преглед при моя личен доктор Джим, който потвърди, че действително представлявам ясен случай на парализираща клинична депресия и следователно дозите на лекарствата ми трябвало да бъдат коригирани, а аз трябвало веднъж седмично да посещавам някаква група за взаимопомощ.

Групата за взаимопомощ включваше променлив състав от персонажи в различен стадий на причинено от тумор заболяване. Защо беше променлив съставът ли? Отново страничен ефект на смъртта.

Групата за взаимопомощ беше, разбира се, истинска депресия. Събираше се всяка сряда в мазето на една епископална църква с каменни стени, построена под формата на кръст. Всички сядахме в кръг точно в средата на този кръст — там, където би трябвало да се пресичат раменете му, където би трябвало да се намира сърцето на Исус.

Знаех това, защото Патрик, ръководителят на групата за взаимопомощ и единственият човек над осемнайсет години в стаята, на всяка проклета сбирка говореше за сърцето на Исус и за това как всички ние, млади хора, борещи се с рака, седим в самото дълбоко свещено Исусово сърце или нещо такова.

Ето как минаваше времето в Божието сърце: всеки от шестимата, седмината или десетимата влизаше или ходейки, или седейки в количка, след което всички похапвахме от жалкия асортимент от сладки с лимонада, сядахме в кръга на доверието и слушахме, докато Патрик ни разправяше за стотен път ужасно депресиращата история на живота си — как имал рак на топките и всички смятали, че ще умре, но уви, не умрял, и ето че сега стои пред нас — един напълно съзрял възрастен в мазето на една църква в 137-ия по хубост град в Америка, разведен, пристрастен към видеоигрите, почти без приятели, едва успяващ да свърже двата края, използвайки миналото си на раковоболен, домогващ се бавно към една магистърска степен, която няма да подобри изгледите му за кариера, живеещ, подобно на всички нас, в очакване Дамоклевият меч1 да му даде покоя, от който се бе изплъзвал години наред, когато ракът бе отнел и двете му топки, но бе пощадил това, което само най-великодушните биха нарекли негов живот.

„Вие също можете да извадите този късмен!“

После започвахме да се представяме. Име. Възраст. Диагноза. И как се чувстваме през този ден. Казвам се Хейзъл, започвах аз, щом стигнеха до мен. На шестнайсет. Първоначално с рак на щитовидната жлеза, а сега с внушителна колония от разсейки, настанили се отдавна в белите ми дробове. Днес се чувствам добре.

След като описвахме пълен кръг, Патрик винаги питаше дали не искаме да споделим нещо с групата. И тогава започваше истинската скука, която наричахме взаимопомощ: всеки от нас говореше за борба, за битки, за победи, за свиване и сканиране. Но трябва да призная, че Патрик ни разрешаваше да говорим също и за смъртта. Всъщност повечето от тях не бяха заплашени от смърт. Повечето дори щяха да доживеят до зряла възраст, също като Патрик.

(А това ще рече, че в групата имаше съревнование, тъй като всеки искаше не само да надвие рака, но и другите хора в стаята. Осъзнавам, че е глупаво, но когато научиш, че шансовете ти да останеш жив през следващите пет години са равни на, да речем, 20 процента, тогава е въпрос на математика да пресметнеш, че това е едно на пет… така че се оглеждаш наоколо и като всеки нормален човек си казваш: ще трябва да надживея четири от тези копелета.)

Единственото хубаво нещо в групата за взаимопомощ беше онова хлапе на име Исак — кльощаво момче с издължено лице и права руса коса, падаща над едното му око.

Тъкмо в очите му беше проблемът. Имаше някакъв фантастично невероятен рак на очите. Бяха извадили едното му око, когато бил малък, и сега носеше такива едни плътни очила, от които очите му (както истинското, така и стъкленото) изглеждаха неестествено големи, сякаш цялата му глава бе заета от едно изкуствено и едно истинско око, ококорено в теб. Съдейки по-малкото, което успях да науча в редките случаи, в които Исак споделяше с групата, оцелялото му око се намираше в смъртна опасност поради рецидив.

Двамата с Исак общувахме помежду си почти само с въздишки. Всеки път, когато някой подхващаше темата за една или друга антиракова диета, за смъркането на стрита на прах перка от акула и какво ли не още, той хвърляше поглед към мен и въздишаше едва доловимо. Аз пък отвръщах с микроскопично поклащане на главата и също въздишах.



Така че групата за взаимопомощ беше пълна скука и само след няколко седмици започнах да се инатя, вдигайки врява до бога. Всъщност в срядата, в която се запознах с Огъстъс Уотърс, положих неимоверни усилия да се отърва от групата за взаимопомощ, докато седяхме заедно с майка ми на дивана по време на третия етап от дванайсетчасов маратон на предишния сезон на „Следващият топ модел на Америка“, който, да си призная, бях гледала, но какво от това.

Аз: Няма да посещавам групата за взаимопомощ.

Мама: Един от симптомите на депресията е нежеланието за участие, в каквито и да е дейности.

Аз: Моля те, остави ме да гледам „Следващият топ модел на Америка“. Това също е дейност.

Мама: Телевизията е бездействие.

Аз: Уф, мамо, моля те.

Мама: Хейзъл, ти си тийнейджърка. Вече не си малко дете. Трябва да имаш приятели, да излизаш навън и да водиш истински живот.

Аз: Ако искаш да бъда тийнейджърка, тогава не ме карай да ходя в групата за взаимопомощ. Купи ми фалшива лична карта, за да мога да обикалям клубовете, да пия водка и да взимам марихуана.

Мама: Първо на първо, марихуаната не се взима.

Аз: Ето, видя ли? Щях да знам това, ако имах фалшива лична карта.

Мама: Продължаваш да посещаваш групата за взаимопомощ.

Аз: Уфффффффффф.

Мама: Хейзъл, заслужаваш да имаш истински живот.

Това ме накара да млъкна, въпреки че не виждах как посещенията на групата за взаимопомощ се припокриваха с определението за „живот“. Независимо от това се съгласих да продължа — но едва след като си извоювах правото да записвам епизодите от СТМА, които щях да пропускам.

Посещавах групата за взаимопомощ по същата причина, поради която навремето позволявах на медицински сестри с едно нищо и никакво осемнайсетмесечно образование да ме тровят с химикали, носещи екзотични имена: исках да зарадвам родителите си. На този свят има само едно нещо, което е по-гадно от това да умреш от рак, когато си на шестнайсет, и то е да имаш дете, което умира от рак.