Усещаше дъха му върху корема си, докато той издърпа полата и свали чорапогащника й. Той го проклинаше, както и собствената си непохватност. За да не я ужаси със силата на желанието си, Грант се принуди да поспре и да се поуспокои, но нетърпеливите й ръце върху раменете му бяха трескави и настоятелни. Той долепи устни до нейните, а пръстите му само потвърдиха това, което бе предположил. Тя бе готова за него, отстъпчива и влажна.

Той забързано се освободи от дрехите си и се намести върху нея. Обхвана с длани лицето й и потърси очите й.

— Мислиш ли, че ще позволя на едно глупаво момиче да застане помежду ни? След десет нещастни години и за двама ни, мислиш ли, че ще позволя на нещо или на някого да ни лиши от това щастие?

Тя поклати глава, сълзи от любов се стичаха по бузите й и намокриха ръцете му.

— Нали ти казах, че ако си моя за една нощ, няма да мога да те пусна да си отидеш — продължи той. — Но ще си тръгна, ако ме помолиш. Ще си тръгна. Сега. Но ти трябва да ме помолиш.

Пръстите й се сплетоха зад главата му и тя го придърпа надолу. Прошепна:

— Не, Грант. Не тръгвай.

— За вечерята. Нямах предвид това, което казах…

— Нито пък аз. Беше глупаво да го кажа.

— Аз бях груб. Аз те нараних.

— Не, не — прошепна тя. — Но сега ме люби.

Тялото му потъна в нейното, твърдо и решително, и запълни празнината, която отсъствието му бе създало и която само той можеше да запълни. Когато жизнената му сила започна да пулсира в нея, той каза:

— Нищо вече няма да ни раздели.

И тя му повярва.



Събуди се в неговата прегръдка. Усещаше полъха от равномерното дишане на Грант в косата си и разбра, че той спи дълбоко. Леко се измъкна, зави го и отиде до дрешника, за да наметне една вълнена роба.

Обви се в нея и тихо се придвижи към кухнята с намерението да направи кафе и да му го занесе, когато се събуди. Разсъждавайки над съблазнителните перспективи за това какво ще се случи, след като кофеинът ги съживи, тя не осъзна веднага, че на входната врата се чука. Озадачена кой може да идва толкова рано сутринта, отиде да провери.

Надникна през малкото прозорче отстрани на вратата и сърцето й се качи в гърлото.

— Даръл — прошепна тя отчаяно.

Осма глава

Той отново почука, този път по-настоятелно. Само за да спре настойчивото му тропане, тя отключи вратата и отвори.

Дълго двамата се гледаха втренчено през прага. Шели се наслаждаваше на пълното безразличие, което изпитваше при вида му. По-рано, скоро след развода им, сърцето й щеше да изскочи, когато го видеше. Ставаше нервна и притеснена. Преди той притежаваше силата да я кара да се чувства незначителна. Вече не.

Като знак на новопридобитата й увереност, тя го накара пръв да заговори.

— Шели — изрече той студено и покровителствено. Още бе запазил момчешката си хубост с трапчинките на бузите. — Събудих ли те?

— Да — излъга тя.

Даваше й чувство за превъзходство и фактът, че е гола под робата си и че той не може да възбуди тялото й, никога не бе могъл. Копнееше да му изкрещи това в лицето, да размаха провала му като знаме, да го унижи и обиди така, както той бе постъпил с нея вечерта, когато безчувствено я бе информирал, че не я иска вече в живота си.

— Може ли да вляза?

Тя повдигна рамене и се отдръпна настрани. Даръл забързано се промъкна покрай нея и едва сега тя забеляза гнева му, който пречеше на трапчинките му да се покажат. Нещо го бе вбесило. Той рядко си позволяваше да му личи, че е разстроен.

Обърна към нея чак след като бързо обходи с поглед стаята.

— Седни! — заповяда Даръл, извивайки пръсти върху бедрата си, което бе още един знак за нервността му.

— Не — отвърна Шели и кръстоса ръце на гърдите си.

Не можеше да си представи какво го е довело чак от Оклахома, толкова рано в неделя сутрин, но нямаше намерение да се подчинява на заповедите му както някога. Единственото чувство, което той пораждаше в нея, бе любопитство. Но тя нямаше да му достави удоволствието да го попита какво иска. Само го погледна хладно.

Челюстта му се стегна. Той скърцаше със зъби — навик, с който се опитваше да се пребори от години. Пак заогъва пръсти.

— Искам да знам какво по дяволите си мислиш, че правиш?

Тя примигна няколко пъти и се засмя.

— Канех се да правя кафе.

Той заплашително пристъпи към нея.

— Не ми се прави на остроумна, по дяволите. Знаеш за какво говоря. Онзи Чапмън. Виждаш ли се с него?

Шели разсеяно се зачуди как думите минаваха през устните му, без да личи те да се движат.

— Да — отговори тя просто. — Посещавам неговите лекции по политически науки два пъти седмично.

— Много повече от това е — изръмжа Даръл, внезапно давайки воля на трудно сдържания си гняв. — Един мой приятел ви е видял заедно на футболния мач и после в къщата на ректора. Ходела си в апартамента му вечер. Какво по дяволите си мислиш, че правиш? — запита той отново.

— Това изобщо не е твоя работа — отвърна тя и отметна глава назад по такъв предизвикателен начин, какъвто той никога не бе виждал и който веднага го порази. Бурята, която се надигаше в очите й, също бе нещо ново за него.

Когато Даръл се осъзна, изсъска.

— Как ли пък не. Ти си моя…

— Бивша жена, д-р Робинс. И то по твоя воля, ако си спомняш. Не знам защо си тук и никак не ме е грижа, но сега ти казвам да си тръгваш.

Той не й обърна внимание.

— Винаги си си мечтала за него, нали? — ухили се ехидно. — Не знам дали си даваше сметка колко често споменаваше името му. Боже мой, седем години, осем години след училище, кой по дяволите си спомня учителите. Не и ти. „Мистър Чапмън това, мистър Чапмън онова.“ Мислех, че си като омагьосана, защото е във Вашингтон. Но сега ми се изяснява, нали? При неговата лоша репутация бих предположил, че юношеското ти влюбване ще се поохлади. Или онова, което е направил с момичето във Вашингтон, само го прави още по-неотразим?

Тя нямаше намерение да защитава Грант пред този палячо. Обърна му гръб, отиде до вратата и я отвори.

— Не си прави труда да идваш пак, Даръл. Сбогом!

Той прекоси стаята и затръшна вратата. Сграбчи я за раменете и я разтърси грубо.

— Спиш ли с него?

— Да — отвърна натъртено тя и го погледна триумфиращо. — И се наслаждавам на всяка минута.

— Кучка. — Той избухна и Шели разбра, че го е наранила по възможно най-болезнения начин. Бе засегнала егото му, което от години имаше нужда от отрезвяване. Той не можа да го понесе. — Знаеш ли, че ставал за посмешище? Знаеш ли?

Той я разтърси още по-силно, но тя не реагира.

— Правя теб за посмешище, Даръл, и точно заради това си ядосан. Какво направи приятелят ти? Върна се в града и разказа на всички, че безличната ти срамежлива женичка вече не изглежда толкова безлична и срамежлива? Той разказа ли на всички, че тя не се нуждае от теб в крайна сметка? Че е по-щастлива всеки час от живота си без теб, отколкото ти си успял да я направиш щастлива за пет години? Ако е казал така, бил е прав.

— Млъкни — изкрещя Даръл. — Не давам и пукната пара какво правиш с живота си, но ме засяга как това влияе на моя. Създал съм си име. Ще се женя за дъщерята на главния лекар. Можеш ли да си представиш какво би означавала една такава партия за моята кариера? Но ако се разчуе и дума за евтината ти историйка с твоя професор, това ще запрати всичките ми планове за кариера на боклука. Ще прекратиш тази смешна връзка незабавно. Поне докато не се оженя повторно.

Тя му се изсмя в лицето и го вбеси още повече.

— Твоето име, твоята женитба, твоята кариера. Мислиш ли, че ме е грижа за всичко това?

— Никога не те е било грижа.

— О, и още как. — Думите й сами се изстрелваха. — Достатъчно ме бе грижа, когато работех дълги усилни часове, за да те издържам да завършиш медицина. Достатъчно ме бе грижа, за да ти правя проучванията и да печатам изнурителните ти, безкрайни курсови работи. Но когато завърши трети по успех, не ми се отблагодари с ваканция и дори не ме заведе на ресторант. Ти отиде на тридневна екскурзия до Мексико с двама състуденти.

— Заслужавах малко почивка.

— И аз!

— Значи малкия спектакъл, който разиграваш сега, е за да ми отмъстиш за неправдите, който съм струпал на главата ти, така ли?

Шели поклати глава невярващо.

— Твоето его никога не престава да ме изненадва — разсмя се тя. — Не бих пропилявала такава ценна енергия заради теб. Може да станеш най-известният лекар на света или може да гориш в ада, не ми пука, Даръл Робинс. Ти ме отряза от живота си и това бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Той се наведе към нея.

— Беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало и на мен. Като си помисля, че се отказах от свободата си, за да се оженя за такъв айсберг като теб. Гаден номер ми изигра, миличка. Накара ме да те желая толкова, че да се оженя за теб, само за да открия, че си направена от камък. Предполагам, че твоят професор е бил малко шокиран, нали? Или ти бе достатъчно добра да го предупредиш, че да го прави с теб, ще е горе-долу толкова възбуждащо, колкото да го прави с труп.

Тя пребледня, поразена от унизителните му думи. Но преди да успее да му отвърне, той бе изблъскан настрани от нея и притиснат към стената. Ръката на Грант бе стиснала врата на Даръл като стоманени клещи.

Гол до кръста, явно бе имал време само да нахлузи дънките си, той бе подивял от ярост. Косата му заплашително падаше върху челото. Той бе небръснат и челюстта му се очертаваше в още по-решителна линия. Очите му хвърляха искри в лицето на Даръл с първобитна жажда за кръв.

— Ако някога пак й говориш така, ще размажа хубавата ти усмивчица, на която толкова разчиташ — изръмжа Грант.

Даръл нервно преглътна. Неуспешно се опита да прояви мъжество.

— Само ще прибавиш физическа саморазправа към другите си престъпления.