Тя се завъртя към вцепенения Грант, преди да забележи Шели, която се сви в ъгъла на канапето, подви крака под себе си и забързано закопча ризата си, въпреки че платът се бе увил около бедрата й доста многозначително.

Грант не бе успял да закопчае ризата си и Пру предизвикателно прекара пръсти нагоре и надолу по линията на илиците, докато казваше:

— Отбих се да попитам за някои допълнителни материали за четене. Не се представих на теста така добре, както очаквах.

Шели не можеше да повярва, че момичето е толкова безцеремонно. Гърдите й очевидно не бяха стегнати от сутиен и зърната й ясно прозираха през плетения пуловер. Тя се доближи до Грант с олюляване и изви главата си по начин, който явно смяташе за неустоим. Когато ръката й се плъзна в отворената му риза, Шели изпита дива ревност и ядосано извика.

В същото време пръстите на Грант се стегнаха като менгеме около китката на момичето и яростно избутаха ръката й.

Пру рязко се извърна и срещна гневните сини очи на Шели. Тя забеляза, че е не съвсем облечена от пръв поглед. Устните й се разтеглиха в тънка ивица от яд и раздразнение, а очите й се присвиха преценяващо.

— Мис Цимерман, най-учтиво ви моля повече да не идвате тук и да не се обаждате. Всичко, което се наложи да обсъдите с мен, може да бъде обсъдено в учебната зала. — Грант се държеше строго. Шели предположи, че ако той се изпуснеше от контрол, щеше да удуши младата жена.

— Не бъдете смешен, мистър Чапмън. Знаете много добре защо съм тук.

— В такъв случай намирам поведението ви не само грубо, но и обидно. Не е необходимо да ви напомням, че сте само моя студентка, нищо повече.

— Точно като нея — изпищя Пру и посочи с обвиняващ пръст Шели, която едва се сдържаше да не се втурне към момичето и да му издере очите. С радост би я удушила, защото бе докоснала Грант по този начин. — Какво прави тя тук разсъблечена, удобно полегнала на кушетката ви?

— Това изобщо не е твоя работа — разгорещено отвърна Грант. Той я сграбчи за рамото и я повлече към вратата. Отвори с една ръка, а с другата я избута навън.

— Добре, аз ще се погрижа ректорът Мартин да научи, че спите с една от студентките си — заплаши тя, преди Грант да затръшне вратата и решително да заключи.

— Вярваш ли й? — извика Грант, като нервно прокара ръка през разбърканата си коса. — Аз… Шели?

Той се обърна и видя пребледнялото и напрегнато лице. Вместо да трепери от гняв, както преди секунди, тя се бе свила уплашено.

— Какво има? — втурна се той към нея.

Тя преглътна.

— Нищо, Грант. Мисля, че трябва да ме откараш у дома. — Тя започна да се надига, но ръцете му я възпряха.

Той повдигна главата й, за да я накара да го погледне в очите.

— Погледни ме — настоя, когато тя се опита да извърне глава. — Защо? Защо искаш да те отведа вкъщи? Защо, по дяволите?

— Защото… защото… тя е права, Грант. Аз не би трябвало бъда съм тук. Хората ще си помислят…

— Изобщо не ми пука какво ще си помислят хората — изръмжа той.

— На мен пък ми пука — извика тя в отговор.

— Шели… — Ръцете му обгърнаха раменете й така здраво, че тя изохка. Той леко отпусна хватката си.

— Научил съм, че независимо колко предпазлив си, хората няма да пропуснат шанса да те посочат с пръст. Хората обичат да заклеймяват другите, защото това им дава усещане за морално превъзходство. До никъде не стигаш, ако се опитваш да угодиш на всички. Безполезно е, невъзможно е. Трябва да се съобразяваш само със себе си.

— Не, Грант. Много отдавна са ме научили, че трябва да живеем според правилата, независимо дали ни харесва или не. Ние с теб нарушаваме правилата. Аз съм живяла по един начин двадесет и седем години. Не мога сега да започна да се променям. — С цялото усилие на волята си тя го погледна и добави: — Ако не ме закараш до университета да си прибера колата, ще отида пеша.

Той ядосано изруга.

— Добре. Качи се горе и се облечи.

Тръгнаха след минути. Грант излезе заедно с нея навън, заключи зад себе си, без да обръща внимание на дъжда, помогна й да се качи в колата и даде назад по алеята.

— Колата ми е паркирана зад Хейууд Хол — обясни тя, когато той подкара в посока, противоположна на университета.

— Гладен съм. Бях планирал да те изведа на вечеря днес.

— Защо? Като възнаграждение за услугите ми?

Мъжът рязко извърна глава и тя уплашено се сви под гневните искри, които изскачаха от очите му.

— Приемай го, както искаш — изръмжа той.

Шели предпочиташе да й бе ударил плесница. Тогава поне щеше да я боли само бузата. Сълзите замъглиха погледа й точно като дъжда, който трополеше по предното стъкло. Тя извърна глава, за да не види той ефекта от словесния дуел, и гордо стегна рамене.

Той караше към покрайнините на града, към един ресторант, където предлагаха вкусни пържоли. Очертанията на сградата, построена в селски стил, се появиха в далечината, през размазания воал на дъжда.

— Надявам се, че обичаш пържоли?

— Върви по дяволите — отвърна Шели, рязко отвори вратата и се втурна през дъжда към вратата на ресторанта. Ако той си мислеше, че трябва да следва етикета и да я заведе на ресторант, тя искаше само това да стане по-бързо, така че да може да се прибере вкъщи и да ближе раните си.

Шели още повече се затвори в себе си, щом видя буреносното изражение на лицето му, когато той дойде при нея на закритата веранда и отвори вратата. Ръката му се движеше рязко като пружина.

— Влизай — каза й напрегнато.

Тя му отвърна с един яростен поглед, преди да премине покрай него.

Една сервитьорка ги настани на маса близо до камината.

— Да ви предложа нещо от бара? — попита тя.

— Не. Да — отвърнаха те едновременно.

— За мен нищо — заяви Шели с подчертано достойнство.

— Наливна бира, моля — каза Грант.

Сервитьорката остави менютата и Шели се задълбочи в своето, докато жената се върна с бирата на Грант, за да им вземе поръчката.

— Шели? — попита той учтиво.

— Само салата. Със сос винегрет.

— И една пържола за нея. Средно препечено филе. И печен картоф с всички гарнитури. За мен ребърца, средно препечени и печени картофи. Сос „Хиляда острова“. — Той затвори менюто, подаде го на озадачената сервитьорка, а очите му предизвикваха Шели да му се противопостави.

Тя само повдигна рамене, извърна глава и се взря в огъня. Решително остана мълчалива през цялото време, като учтиво отговаряше на въпросите му, но не подхвана никакъв разговор. Ако това не бе нищо повече от отплата, проклета да е, ако му позволи да се забавлява.

Когато се върнаха в колата, той включи на скорост и потегли по излъсканото от дъжда шосе. Нарастващият му гняв само подхранваше нейния. Нежният любовник от предишната нощ бе изчезнал, на негово място беше един сърдит, огорчен мъж, когото тя не познаваше.

На няколко пресечки от университета той зави по нейната улица.

— Колата ми…

— Знам. При Хейууд Хол е. Не искам да караш в това време.

— Мога да се погрижа за себе си — извика тя.

— Сигурен съм, че можеш — отвърна й той на висок глас. — Използвай ме!

Пред къщата й Грант настъпи спирачките и хвана ръката й, преди тя да отвори вратата.

— Недей — само промълви той, но и тази едничка дума бе достатъчна. Само с малко безразличие и доста повече страх Шели му се подчини и го изчака да заобиколи колата и да й отвори.

— Благодаря ти за всичко — каза тя престорено мило, вкара ключа в ключалката на вратата и го превъртя.

— Не бързай толкова! — Той задържа с крак вратата отворена и бързо влезе след нея. — Няма да те пусна сама в празна къща, след като не си била тук предната нощ. Не ме интересува колко добре можеш да се грижиш за себе си. — Грант затвори вратата и светна.

Внимателно провери цялата къща, докато тя продължаваше да стои изправена и изпитваше нарастващо раздразнение. Когато той се върна в стаята, очевидно никак не бързаше да си тръгне — бе съблякъл якето си и го държеше с един пръст, преметнато през рамо. Тя кратко изрече:

— Лека нощ.

С лукава усмивка Грант остави якето си на един стол.

— Пожеланията за лека нощ обикновено се правят в спалнята, Шели.

Тя стоеше няма и недоумяваща, когато той се приближи и я прегърна, обвивайки едната си ръка около кръста й като стоманен обръч. Другата му ръка се зарови в косата й.

— И обикновено се придружават от целувка.

— Не — едва успя да изрече Шели, преди устните му да се долепят до нейните. Целуваше я безмилостно, като варварин. Тя се бореше и извиваше, но той с лекота я повдигна и я понесе към спалнята, макар че Шели продължаваше да рита.

Така я стовари върху леглото, че й излезе въздухът. Грант я последва незабавно, като я притисна под себе си.

— Пусни ме. — Сълзи от безсилие и отчаяние се смесиха, докато тя безполезно го налагаше с юмруци по гърдите.

— Нямаш никакви шансове. — Той стисна двете й ръце в юмрука си. После преодоля съпротивата и на копчетата на блузата й и за втори път в това денонощие издърпа сребристото комбинезонче и оголи гърдите й. — Кажи ми, че не ти харесва това. Че не го искаш. Че нямаш нужда от него. — Със свободната си ръка той я галеше. Докосваше я нежно, напълно противоположно на силата, с която я държеше неподвижна.

— Не, моля те, недей — изстена тя, когато тя почувства бунтовната реакция на собственото си тяло. Главата й се мяташе по възглавницата, но битката бе загубена и Шели го знаеше. Усилията й да се откъсне не стихваха, но вече не бяха толкова решителни. Протестите й се сведоха до накъсани молби, когато езикът му се плъзна по кожата й. Преминаваше от едната й гърда към другата с милувка като докосване от крилата на пеперуда.

При първите признаци на съгласие от нейна страна, Грант пусна ръцете й. Те се заровиха в косата му и трескаво го притиснаха, сега уплашени, че той може да пожелае да си тръгне.

— Шели, Шели.