— Имаме късмет. Тук има малко син конец — каза той, вадейки от шивашката кутийка едно картонче с няколко цвята конци, навити на него. Върху картончето беше забодена и една тънка игла.

Тя взе иглата и конците от него, благодарна, че има занимание и не трябва да го поглежда. Той бе оставил ризата разкопчана и близката гледка на хубавите му мъжествени гърди бе още по-смущаваща, отколкото от разстояние.

— Къде е копчето?

— Ето го. — Той й подаде малкото бяло копче.

— Ще… ще… ще се съблечеш ли?

— Не можеш ли да зашиеш копчето така?

Шели преглътна.

— Разбира се — каза тя със самоувереност, каквато съвсем не изпитваше. Някак си, въпреки разтрепераните си пръсти, успя да вдене бледосиния конец в иглата.

— Да седнем ли? — попита Грант.

— Не. Така е добре.

Копчето беше третото отгоре, което означаваше, че се пада точно по средата на гърдите му. Опитвайки се да се отърси от връхлетелите я чувства, тя хвана тънкия плат между пръстите си, стисна го здраво и пъхайки другата си ръка отдолу, издърпа иглата.

Шиеше възможно най-бързо, без да заплита конеца. Постоянно усещаше гърдите му точно под пръстите си и се опитваше да не го докосва. Косъмчетата обаче непрестанно я гъделичкаха и тя усещаше топлината на кожата под ръката си. Имаше моменти, в които той сякаш спираше да диша. Когато изпуснеше дъха си, Шели го усещаше върху челото и страните си. Можеше да се закълне, че приглушеното туптене, което чуваше, бе биенето на сърцето му, но може и да беше нейното. Докато успя да завърже възела, главата й се бе замаяла напълно.

— Ножица? — попита тя дрезгаво.

Пета глава

— Ножица? — Той повтори думата няколко пъти все едно никога преди не я беше чувал. Очите му бяха втренчени в нейните, преодолявайки пласт след пласт от нейната защитна стена, докато накрая достигна до душата й. — Не знам къде е — каза най-после.

— Няма значение. — Без да се замисля повече, с едничкото желание това влудяващо занимание да свърши, тя се наведе, задържа дъха си и откъсна конеца със зъби. До този миг не си бе дала сметка, че устните й са само на милиметри от гърдите му. Дъхът й разроши косъмчетата, които го покриваха.

— Шели — въздъхна той.

Ръцете му докоснаха косата й с трескаво движение. Тя не можеше да се отдръпне. Разумът й диктуваше да отстъпи, да избяга, да се махне, но тялото й отказваше да се подчини. Вместо това се поддаде на съблазънта на мига. Дори не се опита да се пребори с подтика, който я привлече към него с необратимостта на прилив. Тя сладко потърка нос в тялото му.

— Пак, Шели, пак. Моля те.

Очевидно мъжът бе също толкова замаян от това, което се случваше, колкото и тя. Гласът му бе неравен и изтънял, загубил обичайната си звънливост. Той допря палците си до слепоочията й и обхвана главата й с тънките си, но силни пръсти.

Шели затвори очи. Отначало, когато устните й го докоснаха, бяха несигурни. Но недвусмислената реакция на тялото му я насърчи. Тя го целуна отново, бавно, с отмерени целувки, които описаха пътека по ширината на гърдите му.

Когато устните й попаднаха на едното му зърно, тя леко повдигна глава. Секундите се проточиха в цяла вечност. Хипнотичното движение на ръцете му бе замряло. Той чакаше.

— Трябва ли? Искаш ли да го направя?

— Ти искаш ли?

Тя подсъзнателно взе решението си. Преди да осъзнае пълното значение на действието си, езикът й се изплъзна от устните и докосна зърното. После продължи да го дразни с нежни движения.

Грант леко извика, преди да я вземе в обятията си.

— О, господи, колко си сладка. Толкова си сладка.

Тя повдигна главата си и той сведе устни към нейните. Сляха се в жадна целувка. Като внимаваше заради иглата, която още държеше, Шели обви ръка около врата му и го придърпа надолу, още по-близо до себе си. Другата й ръка се отпусна на гърдите му, разроши гората от косъмчета, опипа твърдите мускули.

Гърдите й преливаха от връхлетелите я чувства. Той се отдръпна достатъчно, за да спусне ръката си надолу и да ги докосне. Кокалчетата на пръстите му нежно галеха зърната й и те се втвърдяваха все повече под коприната. Той я милваше толкова изкусно, че тя промълви името му.

— Шели, някога фантазирала ли си си, че това се случва? Да те докосвам по този начин?

— Да, да.

— И аз. Да ме прости Бог, но го правех, и то когато беше прекалено малка, за да си те представям с такава фантазия. — Устните му се движеха напред-назад по нейните. — Можем да направим така, че да се сбъднат всичките ни фантазии — продължи Грант.

Шели леко се отпусна към него. Искаше й се да се предаде, но знаеше, че това не е разумно. Тя го обичаше. В някой момент през последните десет години бе стигнала до това неоспоримо заключение. Той вече не бе просто неин идол, обект на юношеските й мечти. Той беше мъжът, създаден за любовта й, и тя искаше тази любов да се осъществи.

Но за него тя може би беше просто нещо ново. Докато тя бе живяла нещастния си живот, бе копняла по него, бе мислила за него непрестанно, бе мечтала за невъзможни неща, бе фантазирала за романтични преживявания, които никога не биха се случили, той бе живял динамичен, бурен живот във Вашингтон. Наистина ли бе мислил за нея тогава или просто подходът му да я вкара в леглото си бе по-изтънчен от този на Даръл?

Шели си бе изградила нов живот, бе превъзмогнала останките от разбития си брак. Плановете й за бъдещето бяха грижливо обмислени и следваха своя график. Трябваше ли да позволи на Грант Чапмън да се намеси в живота й, той можеше да разстрои този график, дори да провали изобщо плановете й за бъдещето.

Болката да напусне прегръдката му сигурно бе по-остра, отколкото да забият нож в сърцето й, но постепенно тя се отблъсна от него, докато той отстъпи и я пусна. Младата жена се извърна и тръгна към прозореца, като се взря в настъпващия сумрак на вечерта. Чу звука на ципа му, когато Грант го разкопча, за да запаше ризата си, и после отново го закопча. Ушите й доловиха приглушените му стъпки по дебелия килим, когато той се приближи и застана до нея.

— Никога не съм бил любовник на Миси Ланкастър.

Той не беше я докоснал, но думите му я накараха да се завърти, а очите й се разтвориха широко.

— Грант — каза тя тъжно, — това няма нищо общо с нас. Аз не искам да… да… да спим заедно, не заради това, което се е случило между теб и онова момиче във Вашингтон.

Бръчките от двете страни на устата му се поотпуснаха, което показваше, че й вярва. Но очите му си останаха все така напрегнати.

— Радвам се, защото между Миси и мен нямаше нищо. Поне не това, което всички си мислеха. Ако трябваше да кажа голата истина, щях да наруша една тайна, която бях обещал да пазя. — Ръката му сграбчи рамото й. — Повярвай ми, Шели. Не те лъжа. — Очите й напрегнато изучаваха лицето му. Тревогата му очевидно не бе престорена.

— Вярвам ти, Грант.

Той въздъхна и отпусна рамото й.

— Благодаря ти за това. — Леко целуна устните й и добави: — Ще тръгваме ли? Не мога да застраша позициите си във факултета, като закъснея за партито на ректора.

Малко по-късно напуснаха апартамента му. Той бе донесъл сакото си от спалнята и си бе завързал вратовръзка. Шели се бе върнала в банята, за да освежи грима си — което бе особено наложително сега — и да среше косата си.

Ректорът живееше в едно имение, собственост на университета. Разположена върху един хълм, къщата бе внушителна постройка в колониален стил с шест бели колони отпред. Грант паркира датсъна в подножието на хълма и те тръгнаха нагоре пеша.

С измамно небрежен глас той попита:

— Ако не е заради онова във Вашингтон, тогава защо ме спря, Шели?

Стъпките й се забавиха по покритата с чакъл алея. Грант прихвана лакътя й и я поведе напред.

— Трябва ми повече време — отвърна тя с нисък глас. — Искам да разбера дали това, което изпитвам сега, е истинско или просто реакция от това, което изпитвах преди десет години.

Това бе лъжа. Тя знаеше, че го обича, винаги го бе обичала. Но още не искаше той да разбере.

— Не съм сигурна, че искам да се обвързвам с някого точно сега. Беше ми много трудно да се оправя с объркания си живот. Сега тъкмо изглежда, че може и да успея да направя нещо, страхувам се да рискувам.

Спря и се обърна с лице към него.

— Не съм се променила много от училище досега. Поне що се отнася до възгледите ми за морала. За мен сексът не е случайно забавление. Не мога една нощ да спя с някого и на другия ден да си продължа по пътя, сякаш нищо не се е случило.

В очите му пламна някакъв вътрешен огън, който се отрази и в нейните.

— Радвам се, че мислиш по този начин. Защото, когато спя с теб, съмнявам се, че ще мога да те пусна да си отидеш.

Удивена от това, което бе изрекъл, и от искрения начин, по който го бе казал, тя остана като хипнотизирана от очите му. Накрая, преборвайки се с този транс, добави:

— Освен това сме все още преподавател и студентка.

Той отметна глава и се засмя.

— Винаги можеш да разчиташ на този довод, нали?

Тя отвърна на усмивката му, докато Грант я водеше по стъпалата към входа.

— Измисли си по-добро извинение, Шели. Това пък кого ли го засяга, по дяволите!

Ректорът Мартин го засягаше.

Коктейлът — или по-скоро партито с вино — бе скучно и потискащо, както бе предвидил Грант. Всички бяха церемониално приветствани веднага щом икономът ги въвеждаше вътре. Външността на ректора Мартин перфектно подхождаше на академичната му кариера. Бе строг, с посивяла коса, високо чело и доста висок на ръст. Той достатъчно учтиво прие запознанството с Шели, но тя усети, че проницателните му сини очи я преценяваха.

Жена му, дама със здраво телосложение и сива коса с малко по-синкав оттенък от този на съпруга си, заговори Грант и Шели с неискрена усмивка, която сякаш бе изсечена на лицето й. Изглеждаше по-заинтересувана от това да намести отрупаната с диаманти брошка, забодена на пищната си гръд, отколкото от самите тях.