— Не знам, Грант.

— Ще действаме, както ти определиш. Няма да те притеснявам. — Сега вече я целуна. Те дълбоко и пълно се сляха в тази целувка. Той намести тялото си да прилепне към нейното и усети само лекото й тревожно потръпване, когато притисна мъжествеността си към нея. Палецът му погали топлата кожа на врата й и се притисна към пулсиращата вена.

— Ще дойдеш ли на футболния мач с мен в събота? — Въпросът бе като милувка по полуразтворените й устни. Той отново я целуна и нежно захапа долната й устна. — След мача членовете на факултета са поканени на коктейл у ректора. Със сигурност не може да си толкова жестока, че да ме накараш да изтърпя всичко това сам.

Тя си помисли, че върхът на пръста му се плъзга точно встрани от гърдата й, под мишницата, но докосването му беше толкова леко, че тя не беше сигурна. Все пак беше достатъчно, за да я остави без дъх, когато отговори:

— Предполагам, че никога не бих си простила, ако го направя.

Той отново вкуси устните й нежно, със затаена страст.

— В събота в два. — Целуна я бързо и решително и си тръгна, като затвори вратата зад себе си.



— Грант, чакай малко. Кой си мислиш, че си? Полузащитникът звезда? — Ръката й бе здраво заключена в неговата, докато той я водеше през навалицата на паркинга пред стадиона към вратите, задръстени от футболни запалянковци.

— Съжалявам — каза той и забави крачка. — Не мислех, че една такава видна мажоретка като теб би изпуснала началния удар.

Още откакто бе приела поканата му, тя се бе упреквала, че се е съгласила на тази среща. Здравият разум й подсказваше, че е трябвало да му откаже. Но всеки път, когато беше с него, здравият разум сякаш я напускаше. Ако той се чувстваше достатъчно самоуверен да я заведе в къщата на ректора на университета, защо трябва тя да се плаши толкова много.

Шели му бе отворила вратата, изпълнена с нетърпение, което се оказа оправдано. Грант изглеждаше страхотно. Тъмната му коса бе както обикновено разрошена, но блестеше под есенното слънце. Бе облечен със спортна риза и панталони, които чудесно подчертаваха слабата му, но здрава и мъжествена фигура.

— Изглеждаш чудесно — й каза той, поглеждайки към полата на райета и копринената блуза, която отиваше на очите й с цвят на облачно небе. Без непохватно да се забави, той я издърпа в прегръдката си и я целуна лакомо като умиращ от глад. След като преглътна първоначалния шок от тази безцеремонна интимност, тя обви ръце около врата му.

Когато накрая се разделиха, и двамата с разтуптени сърца и останали без дъх, Грант долепи устни до ухото й и каза:

— Може да пропуснем футболния мач и да си изиграем един мини вариант тук. Аз ще съм съдията и ще записвам резултата. От теб само се иска да играеш.

Тя се изчерви и го избута настрани, за да вземе синия вълнен блейзър и велурената си чантичка. Той още се смееше, когато я настани в елегантния черен „Датсън 280Z“. Те се споглеждаха и задяваха, докато Грант се промъкваше през натовареното движение към стадиона. За първи път се държаха спокойно и непринудено един към друг, като двама възрастни, които са забравили потискащото минало и се наслаждават на настоящето.

— Нали футболните мачове са истинско забавление? — промърмори в ухото й той.

Бяха погълнати от тълпата. За да не се загубят един друг, Грант бе застанал точно зад нея и бе обвил ръце около кръста й. Държеше я плътно до себе си, докато бавно си проправяха път към входа.

Тя отгатна какво си беше наумил. Усещаше усилващия се натиск на мъжествеността му върху ханша си. Дъхът му галеше ухото й, бузата, задната част на врата — като сладка въздушна милувка.

— Мисля, че нечестно се възползваш от ситуацията.

— И си напълно права. — Той премести ръката си съвсем малко по-нагоре, точно под гърдите й. Никой в тълпата не би забелязал. — Но можеш ли да упрекнеш мъжа, който е с най-красивата жена в университета.

— Дори по-красива от мис Цимерман? — запита Шели необичайно лукаво, споменавайки момичето, с което той бе говорил пред „При Хал“. — Тя очевидно е привлечена от теб и със сигурност има някои забележителни атрибути.

— Харесвам твоите атрибути повече.

Той помръдна ръката си достатъчно, за да повдигне леко гърдите й и да потвърди думите си ясно и открито.

— Извинявай. Настъпих ли те?

Тя поклати глава.

— Не. — Гръдният кош на Грант подскачаше от смеха му.

Намериха местата си точно навреме за началния удар и скоро бяха завладени от вълнението на мача, с който се откриваше сезонът. Бе великолепен следобед. Слънцето грееше, въпреки че лек северен ветрец поддържаше температурите доста умерени. До края на третата четвъртина на Шели й бе станало горещо с блейзъра и помоли Грант да й помогне да го свали.

След това се почувства много по-добре, но не можеше да не забележи нарастващото неспокойство на Грант. Той не можеше да седи спокойно дори и по време на затишията в играта.

— Нещо не е наред ли? — попита тя загрижено. Той не изглеждаше зле. Напротив, изглеждаше страхотно, в нейните очи той бе олицетворение на мъжествеността. В излъчването му имаше нещо диво, безотговорно, което поразяваше всяка жена, която попаднеше в неговата компания.

— Нещо не е наред ли? — повтори тя, когато видя, че той не се кани да й отговори.

— Не — отвърна й мъжът рязко. — Съвсем не. — После тихо изруга.

Отборът домакин направи едно много добро изпълнение и тълпата възторжено скочи на крака. Без да обръща внимание на мача, Шели разтревожено хвана ръката на Грант.

— Хей? — извика му тя загрижено.

Той впери в нея очите си, очи, които бяха присъствали в толкова много нейни фантазии, и попита:

— Защо трябваше да облечеш тази предизвикателна блуза?

Като поразена, тя погледна към гърдите си. Самата блуза не бе кой знае колко предизвикателна, но вятърът, измамно мек, бе прилепил коприната към пищните извивки под нея, очертавайки ясно формата им. Без да може да го погледне в очите, тя бързо нахлузи блейзъра си и после престорено се задълбочи в това, което ставаше на игрището.

Играта достигна до кулминацията си, когато отборът домакин постигна точка в последните две минути на мача. Напуснаха стадиона също толкова бавно, колкото бяха влезли. Вървяха един до друг. Той бе сложил ръка на гърба й, а бедрата им често се допираха.

— Не че се оплаквах — каза Грант и я накара да се изчерви.

— Не беше нарочно — отвърна тя намусено и спря, за да го погледне, но тълпата отново ги повлече напред.

— Не съм казал, че е било. Съжалявам, ако думите ми са те притеснили.

Искреността в гласа и очите му бе прекалено очевидна, за да я пренебрегне. Шели се усмихна прощаващо.

— И аз се извинявам, че реагирах все едно, че си ме нападнал.

Той леко стисна врата й като знак, че я разбира.

Когато най-после стигнаха колата и зачакаха в дългата редица от автомобили, които напускаха паркинга, Грант попита:

— Имаш ли нещо против да се отбием до апартамента ми. Трябва да си сменя ризата и да сложа вратовръзка.

— Добре — отвърна тя усмихната, въпреки че сърцето й се присви при мисълта да бъде отново насаме с него без защитата на тълпа свидетели. Апартаментът му бе на няколко пресечки от университета в един от многобройните нови квартали на града, място не толкова тихо и изолирано, колкото кварталът на Шели. Той отвори вратата, помогна й да излезе от ниската спортна кола и я поведе по каменната пътека към входната врата, която добре подхождаше на изчистената джорджианска фасада на къщата.

— Нямам такава уютна веранда като твоята — отбеляза той.

— Но имаш чудесен мезонет — отвърна тя, влизайки. Долното ниво се състоеше от една просторна стая с камина и големи прозорци. В дъното, зад летящи вратички като в бар, се виждаше миниатюрна кухня. Спираловидна стълба водеше към спалнята със скосен покрив. Една кръгла маса във всекидневната бе отрупана с учебници по държавно управление и право и тяхната дебелина я изплаши. По полиците бяха струпани списания и плочи. Многобройни папки бяха натъпкани в кантонерки. Беше подредено, но уютно.

— Има нещо като баня от другата страна на кухнята, ако искаш да се освежиш — предложи той, тръгвайки нагоре по стълбата.

— Добре съм. Все пак мисля, че ще пооправя грима си. — Тя зарови из чантичката си, като се молеше ръцете й да не треперят така. Накрая се отказа да търси червило и отвори кутийката на пудрата си.

Почти я изпусна, когато Грант се провикна отгоре:

— Как се справяш там долу? Тиха си като мишчица.

— Добре съм, аз… — Каквото и да се канеше да каже, то не успя да излезе от гърлото й.

Той се пошляпваше по бузите, вероятно слагайки си някакъв одеколон. Беше наведен над перилата… гол до кръста.

Тялото му бе покрито с тези красиви тъмни косъмчета, които сякаш подканваха жената да ги докосне, да ги опипа с връхчетата на пръстите си. Тя се улови, че се е взряла в косъмчетата точно над златистата катарама на колана му. Ясно си спомни усещането от допира до тях, когато го беше милвала в библиотеката. Тялото й странно как изгуби всичките си сили и Шели не можеше да откъсне очи.

— Ей сега идвам — каза той, усмихна се и изчезна от погледа й.

Като положи огромни усилия да не изтърве кутийката с пудрата, тя я затвори и я пъхна в чантичката си и затърси четката си за коса. Може би ако се съсредоточеше върху такива простички движения, нямаше да мисли за това как изглеждаше той или за това как кръвта й пулсира във вените като гъст сироп.

— По дяволите!

Сподавената ругатня дойде откъм спалнята. Тя чу суетящи се движения и още една ругатня.

— Какво става?

— Току-що ми се скъса едно копче на ризата, а нямам друга чиста, която да отива на сакото, което се канех да облека.

— Имаш ли игла и конци?

— Разбира се.

— Донеси ги тук. Ще видя какво мога да направя.

За секунди Грант се спусна по стъпалата със скорост, която можеше да я замае.