Тази вечер беше раздразнен, защото вече бе късно, а сутринта му бе изцяло запълнена със задачи. Щеше да стане както обикновено — с изгрева на слънцето. Беше човешко същество, макар мнозина да не смятаха така, и ако не заспеше скоро, утре щеше да бъде изморен. А и вечерта не бе нищо повече от загуба на време и енергия.

Влезе в Чапман Хол, придружаван от главния слуга Джейкс. Икономът Удуърд и камериерът Рейнард го чакаха. Удуърд пое черното му наметало с пурпурен кант, но той дори не забеляза.

— Желаете ли нещо, Ваша светлост?

— Лягай си, Удуърд — махна с ръка херцогът. Тази вечер все пак не беше пълна загуба на време, помпели си той. Пулсът му се ускори. Образът й на циганка се очерта като жив в съзнанието му. — Няма да имам нужда и от теб, Рейнард. Благодаря, Джейкс. Лека нощ.

Рейнард и Джейкс се изпариха, но Удуърд се покашля и херцогът, поел вече към стълбището, се спря и вдигна въпросително вежди.

— Тази вечер пристигна вдовстващата херцогиня, Ваша светлост. Не я очаквахме, но се оправихме бързо и я настанихме в синята стая в западното крило. Тя беше в най-добро състояние, Ваша светлост.

— Чудесно — каза херцогът и се заизкачва по стъпалата със сбърчено чело. Какво правеше майка му тук, за бога? Знаеше, че не става въпрос за нещо спешно, защото ако беше така, херцогинята щеше да го чака долу, независимо колко е часът. И все пак, нейните имоти бяха доста далеч оттук, в Дарбишър, а ако бе пристигнала от лондонския си дом, това значеше близо половин ден път. Не бе дошла просто да си побъбрят — касаеше се за нещо важно.

Но то трябваше да почака до утре. Утре. Усети напрежение в тялото си. Дали съблазнителната лейди Шелтън ще се „отбие“? Усмивка разчупи устните му, първата му истинска усмивка за вечерта, откъснала се чак тук, в усамотението на господарската спалня, и споделена единствено с руската хрътка, която радостно размахваше опашка за поздрав към своя господар.

Херцогът започна да се съблича. Все още бе шокиран от нейното признание, че е еднакво оригинална и в публичния, и в интимния си живот, и за стотен път си я представяше гола в леглото си, надвесена над него, поглъщаща го със своята дива, циганска страст. Кой знае защо в тези видения той самият бе някак пасивен — нещо, което не му се бе случвало никога. На всичко отгоре го възбуждаха до полуда, а той не бе човек, който живее с фантазии.

Тя бе повече от оригинална — беше дръзка, вероятно до безразсъдство. Разбира се, херцогът знаеше, че е близка на граф Драгмор, когото той познаваше и към когото изпитваше възхищение и уважение. Никълъс Шелтън много приличаше на него самия: човек, работещ усърдно и дисциплинирано, умен и сериозен. Дали му е племенница? Или може би братовчедка?

Очевидно беше омъжена, защото не бе първа младост, а и дръзките й маниери — особено смелостта да се появи без придружител и в такъв костюм — доказваха това. Херцогът бе свикнал омъжените жени да се хвърлят в краката му и да правят всичко възможно да го вкарат в леглото си. Въпреки че хазартът, алкохолът и другите разсипнически пороци не го влечаха ни най-малко, никога не бе съумявал да откаже на красива жена, нищо че сам той рядко си правеше труда да преследва някоя. Освен това, естествено, никога не оставаше без любовница, но тези връзки бързо го отегчаваха и постоянно ги заменяше с нови. Много добре знаеше, че има репутацията на безскрупулен женкар, но това не го безпокоеше — поне не беше содомит като покойния си баща.

От лейди Шелтън би излязла чудесна метреса, помисли си той. Не я познаваше добре, но го усещаше. За съжаление, тъй като бе омъжена, не можеше да става и дума да я направи своя любовница; трябваше да се задоволи само с кратка връзка. Обикновено отношенията му с омъжени жени траеха по-малко и от тези с любовниците му. Рядко имаше време за тайни срещи, каквито изискваше положението им на съпруги; една, най-много две му стигаха. Но лейди Шелтън го интригуваше доста силно и не мислеше, че една-две нощи с нея ще са достатъчни както на него, така и на нея.

Той въздъхна, раздразнен от мисълта за главоболията, които щеше да му причини всичко това.

* * *

Вдовстващата херцогиня Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл също имаше старомодния, плебейски навик да става от сън рано. Беше го придобила в първите години на брака си, когато Франсис бе влязъл във владение на наследството си след кончината на седмия херцог. Твърде скоро беше разбрала, че Франсис няма намерение да променя лекомисления си начин на живот. Когато сметките започнаха да се трупат, тя нае секретар, който да се грижи за тях. Тежък удар бе да научи, че пари почти не са останали и че именията загиват, ала това бе нищо в сравнение с жестоката болка, която представляваше целият й брак. И това бе само началото. Някой трябваше да управлява огромните имоти на херцозите Клейбъроу. Изабел бе станала този някой, и колкото по-добре се справяше, толкова по-гневно се отнасяше с нея Франсис.

Малко след шест сутринта Удуърд вече й наливаше чай от един посребрен самовар, който говореше за съдбата на предишните собственици на Чапман Хол също толкова красноречиво, колкото и запуснатите земи наоколо и изтърканите дъбови подове на къщата. Никой от познатите на вдовстващата херцогиня не използваше посребрени съдове, още по-малко — очукани и потъмнели посребрени съдове.

Въпреки ранния час Изабел беше облечена в елегантна синя шевна рокля с висока яка, широки буфан ръкави, силно пристегната талия и богато набрани отзад поли. Херцогинята беше на петдесет и четири, но имаше фигура на жена под тридесетте и усърдно се грижеше да я поддържа. Същото се отнасяше и за кожата й, която, като изключим ситните бръчици в ъгълчетата на яркосините й очи, и двете упорити линии, вдълбани край устата, бе гладка и сияйна като слонова кост. Лицето й имаше съвършена овална форма, с високи скули и патрициански черти — лице, което остава красиво и с възрастта. Все още беше хубава и привлекателна. А на млади години бе имала славата на изключителна красавица.

В тон със скъпата синя коприна на роклята, херцогинята носеше дребни сапфирени обици и широка, предизвикателна диамантена гривна, също инкрустирана със сапфири. На дясната й ръка блестеше голям сапфир, ограден с два малки рубина. Не носеше сватбените си пръстени. С огромно облекчение ги бе погребала заедно с покойния си съпруг.

— Знаех си, че вече си станала — отбеляза херцогът, като влезе в стаята, облечен в тесни панталони, ботуши и свободна бяла риза. Отиде право при нея и я целуна по бузата — Добро утро, мамо.

— Добро утро.

Той седна до нея на изтърканата махагонова маса. Изабел не сваляше очи от сина си. Погледът й бе изпълнен с гордост. Той беше единственото й дете, при това го бе заченала сравнително късно — на двадесет и четири, седем години след сватбата си. Радваха я не само изумителната му външност и мъжествената му осанка, а и всичко останало в него. Защото той бе достоен мъж, син, с който можеше да се гордее всяка жена — толкова силен, сериозен и отговорен, колкото слаб, безчестен и безотговорен бе Франсис. Разбира се, тя знаеше цялата истина и това я изпълваше и с тъга, защото в този могъщ зрял мъж все още съзираше онова сериозно малко момче, което никога не бе имало истинско детство.

— Боя се да попитам — каза херцогът, докато Удуърд му сипваше гъсто черно кафе, — но какво те води насам?

Вместо отговор Изабел на свой ред му зададе въпрос:

— Как беше снощи?

Появи се нов слуга, който донесе поднос с яйца, бекон и пушена херинга.

Херцогът се усмихна леко.

— Пълна досада, естествено.

Тя го изгледа, питайки се какво ли означава тази лека, доволна усмивка, сетне благодари учтиво на Удуърд и икономът напусна стаята. Бяха сами.

— Безпокоя се за Елизабет, Ейдриън.

При споменаването на годеницата му ръката на херцога, хванала вилицата, застина във въздуха.

— Какво има?

— Може би ако прекарваше повече време с нея, нямаше да се налага да питаш — меко отвърна майка му.

Той остави вилицата в чинията.

— Клейбъроу не може да се управлява само, мамо, и ти по-добре от всеки друг знаеш това.

— Знам го наистина. Но пътищата ви се срещат все по-рядко и по-рядко, и аз знам, че това я безпокои. Дори я наранява, бих казала.

Херцогът я погледна мрачно.

— Значи съм проявил непростима небрежност — каза след известно мълчание той. — Защото никога не бих я наранил нарочно. Тя е толкова погълната от светския живот в Лондон, че смятах, че това я прави щастлива. Никога не ми е хрумвало, че може да… ъ-ъ… да й липсвам.

— Разбира се, че е щастлива в Лондон, но ти си неин годеник. След няколко месеца ще се ожените. Хората започват да говорят.

— Това ли си дошла да ми кажеш?

— Не. Видях Елизабет онзи ден, Ейдриън, и макар да се опитва да се преструва, че всичко е наред, тя очевидно не е добре.

— Болна ли е?

— Боя се, че да. Много е отслабнала и изглежда ужасно бледа. Принудих се да я попитам директно, при това доста настоятелно — знаеш я каква е, не иска да е в тежест на никого. Но накрая ми призна, че постоянно се чувства отпаднала и че макар да яде колкото преди, е отслабнала толкова, че се наложило да стесняват всичките й рокли. Посъветвах я да отиде на лекар, но тя ми се изсмя и каза, че било само преумора и щяло да й мине.

— Е, състоянието й явно не е чак толкова тежко, мамо, иначе тя щеше да отиде на лекар. Ще бъда в Лондон след седмица-две, веднага щом приключа с работата тук. Ще проуча въпроса и ако Елизабет се нуждае от лечение, можеш да бъдеш сигурна, че ще го получи.

Изабел и за миг не се усъмни в думите му, защото той винаги осъществяваше намеренията си. Въпреки че подобно на повечето мъже синът й имаше любовница, тя знаеше, че ще бъде добър съпруг. Когато бе с Елизабет, той винаги се държеше учтиво, нежно и с уважение, и това не беше преструвка — такъв бе характерът му. Никога не отказваше на молбите на годеницата си, дори когато ставаше въпрос да присъства на някое светско събитие, въпреки своята заетост и искрената си ненавист към тези прояви. Никога не се държеше грубо с нея и пазеше пълна дискретност по отношение на връзките си.