Имаше ужасното предчувствие, че ще съжалява за тази вечер. Ако имах малко разум в главата си, каза си тя, щях да забравя за Стейси Уъртингтън и да си стоя в къщи, както подобава на една благопристойна млада дама.

Но вече е твърде късно, помисли си тя, като прокара пръсти по лъскавата оранжева фуста и яркорозовата пола под пелерината. Никога не се бе държала благопристойно, поне не в общоприетия смисъл. У нея имаше нещо диво, винаги го бе имало. Наследила го бе от бащиния си род, или поне така казваше майка й, въпреки настояванията на графа, че незачитането на правилата било черта на семейство Баркли. На двадесет и три Никол бе вече достатъчно зряла и честна пред себе си, за да признава чудатостта на характера си и да я приема. Тъкмо тази дива част от нея беше приела предизвикателството на Стейси и в момента я тласкаше напред въпреки здравия й разум.

Винаги бе мразила правилата и условностите, които оковаваха съвременните жени. За щастие не беше сама във възгледите си, макар да се числеше към едно доста радикално малцинство, водено от боркини за права на жените като Елизабет Кейди Стантън и собствената й леля Грейс Браг. От жените се очакваше единствено да се отдават на нежни женски занимания като подреждане на цветя и рисуване на акварели. Когато възпитателката й се опита да я научи на тези изкуства, осемнадесетгодишната тогава Никол изпадна в ярост. По цял ден да рисува рози, докато Чад, Ед и баща й кръстосват Драгмор с конете си и наглеждат арендаторите, фермите и добитъка? Никога!

Разбира се, беше принудена да изучи споменатите занимания, което тя стори с огромно отвращение, но в свободното си време не оставяше на мира мъжете в семейството, докато накрая й позволиха след часовете си да ги придружава — свобода, немислима за една благовъзпитана млада дама. През детството и пубертета Никол безкрайно съжаляваше, че не е момче. Не беше ли на седлото заедно с братята и баща си, можеха да я открият да чете — четеше всичко, от чувствената Байронова поезия до „Правата на жените“ на Джон Стюарт Мил. Семейството й не обръщаше голямо внимание на момчешките й наклонности, докато изведнъж тя не се превърна в жена, а дори тогава правеха всичко възможно да пренебрегват необичайното й поведение.

Щяха да умрат, ако знаеха какво върши в момента, да не говорим ако я видеха.

Имаше на разположение само три дни, за да намери костюм за бала, но успя да разреши проблема, като прерови огромния таван на къщата. Майка й, Джейн Баркли, на времето бе популярна театрална актриса, въпреки че няколко години след женитбата си беше изоставила своята кариера, за да се посвети на децата, на съпруга си и на Драгмор. Актьорството бе в кръвта й, защото Джейн бе истинска дъщеря на майка си — прочутата и несравнима Сандра Баркли. Затова на тавана имаше цели сандъци, пълни с прекрасни костюми.

Никол избра костюм на циганка. Не можеше да не признае, че с тази коса и очи изглежда напълно автентична в ярките, пъстри дрехи. Разбира се, костюмът беше дързък. И не беше съвсем благоприличен. Блузата разгалваше раменете й доста предизвикателно, а полите стигаха едва до коленете. Но циганките, както я увери тринайсетгодишната Ани, ходели боси и с къси поли. На Никол не й пукаше. Щом Стейси Уъртингтън и малката й приятелка я видеха, щяха просто да припаднат! Сигурна бе, че те изобщо не очакват да дойде.

Тя се усмихна и се облегна на плюшената седалка в голямата черна карета на рода Драгмор, теглена от шест сиви коня и съпровождана от четирима слуги в ливреи. Не само че отиваше на маскен бал облечена в напълно автентичен костюм, а и започваше да изпитва истинско вълнение. От векове не се бе появявала в обществото, да не говорим откога не бе ходила на бал с маски.

Алеята пред тухлената джорджианска къща вече беше пълна с файтони и карета. Една карета, двойно по-голяма от тази на Драгмор, зави по алеята току пред тях. Тази карета също беше черна и толкова лъскава, че блестеше на лунната светлина. Гербът на двете врати сияеше ярко, осветен от фенерите на каретата, така че беше напълно невъзможно да остане незабелязан. Два лъва, единият червен, а другият златен, изправени на задните си крака на фона на щит в черно, червено и златисто, над който имаше трети, ръмжащ лъв. Под щита се извиваше сребърна панделка с девиз, който гласеше просто „Честта над всичко.“ Подобен герб можеше да принадлежи само на херцог Клейбъроу.

Осем великолепни черни жребци теглеха каретата, а от юздите им се вееха златни пера. Отзад стояха четирима слуга с разкошни униформи в червено, черно и златно. Ескортът на херцога се състоеше от дузина ездачи, възседнали гордо еднакви коне и облечени в ливреи със същите цветове. Изобщо, каретата бе достойна за кралска особа, каквато — Никол знаеше това — херцогът не беше.

Каретата й спря на алеята зад неговата и Никол напрегна взор, за да види знатния почетен гост. Успя обаче да зърне само една висока фигура в лъскав черен фрак и развято черно наметало с пурпурен кант. Предпочел е да не идва с костюм, отбеляза тя, освен това не мъкне със себе си херцогиня.

Никол слезе от каретата и забърза по стъпалата на ярко осветеното имение. Входната врата беше разтворена. Един слуга в ливрея пое пелерината й, без дори да трепне при вида на облеклото й. Тя последва един лакей до входа на балния салон. Сърцето й започваше да бие силно. Когато я попитаха за името й, го произнесе напълно машинално.

За един кратък миг в паметта й изникнаха спомени за твърде много такива вечери и за твърде много провали. За един кратък миг дързостта й отстъпи място на страха.

Спря се зад херцога, докато обявяваха пристигането му. Той се оказа дори по-висок, отколкото бе предположила, близо педя по-висок от нея и изключително широкоплещест. Косата му бе твърде дълга за да е модерна, сякаш беше прекалено зает и нямаше време за фризьори. Имаше тъмнокестеняв цвят, но дори на изкуственото осветление се виждаха силно изсветлели от слънцето кичури, които създаваха впечатлението, че херцогът прекарва по-голямата част от времето си на открито.

— Ейдриън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу — обяви икономът. Последва дълъг списък на останалите титли.

Херцогът бе застанал нетърпеливо на прага и едва дочака икономът да свърши с представянето, за да се спусне по стъпалата към салона. Никол пристъпи напред, без да сваля очи от него и от разкошно облечената жена — очевидно домакинята, — която отиде да го поздрави с добре дошъл.

— Лейди Никол Браг Шелтън — казваше в този момент икономът.

Никол не го чу. Сърцето й се беше качило в гърлото. Изпитваше внезапно смущение от голите си крака и босите си ходила. Имаше чувството, че цялата тълпа се е вторачила в нея, което, естествено, беше вярно, защото току-що бяха съобщили името й, при това веднага след името на херцога. Сред присъстващите се възцари тишина. Молеше се това да се дължи на херцога, а не на собствената й поява.

Но и той се обърна и се взря в нея.

Никол вирна глава. Боса като истинска циганка, с дрънчащи гривни по ръцете, с разпуснати до кръста коси и разлюлени над прасците пали тя слезе грациозно по стъпалата. Хората започнаха да шушукат. Имаше ужасното усещане, че говорят за нея.

Беше права — не биваше да идва. Никой не бе забравил, а и костюмът й бе твърде предизвикателен дори за бал с маски.

За нещастие в този миг съзря Стейси Уъртингтън, която стоеше пред тълпата, облечена в бяла рокля от епохата на Регентството — един напълно благоприличен костюм. Стейси не беше припаднала. Напротив, усмихваше се победоносно.

Никол обаче веднага забрави за Стейси Уъртингтън, защото херцогът я гледаше. Дъхът й секна. Все пак успя някак си да се приближи до домакинята без да се строполи на пода в несвяст.

— Лейди Адърли — измърмори тя с реверанс.

Виконтесата премига объркано. Никол усещаше как погледът на херцога я изгаря.

— О, да, лейди Шелтън, колко мило, че дойдохте. И колко… очарователен… костюм.

Никол не можа да се усмихне, все още не можеше и да си поеме дъх. Но не бе сигурна дали това е защото стотици хора продължаваха да я зяпат втренчено или защото той стоеше толкова близо до нея, че почти усещаше топлината на силното му тяло.

— Благодаря — промълви тя.

— Великолепен костюм — каза херцогът. В гласа му не личеше каквото и да било усилие.

Никол се завъртя и срещна погледа му. Подът под краката й сякаш пропадна.

Той беше красив. Зашеметяващо красив, зашеметяващо мъжествен. Почувства се малка като джудже. Тъмните му очи подчиняваха нейните, омагьосваха я със силата си.

— Вие сте уникална, лейди Шелтън — рязко каза той, а погледът му се плъзна надолу по тялото й. — И аз поне намирам това за очарователно.

Сетне също толкова рязко й обърна гръб, кимна на домакинята и се отдалечи, оставяйки двете жени сами.

— Уникална — промълви лейди Адърли, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Сърцето на Никол затуптя отново. Обзе я лудо вълнение. Думите му очевидно бяха комплимент. Божичко, този зашеметяващ мъж й беше направил комплимент!

Имаше чувството, че не върви, а се носи сред тълпата. Хората продължаваха да я зяпат, но сега тя не забелязваше никого, защото думите му още звучаха в главата и. „Великолепен костюм… Вие сте уникална, лейди Шелтън…“

В ръката й неусетно се бе озовала чаша шампанско. Сърцето й пулсираше лудо, беше и някак твърде горещо. Погледът й обходи залата. Видя го веднага. За нейно смайване, той я гледаше втренчено.

Разделяше ги огромно разстояние. Не можеше да види ясно очите му, но имаше чувството, че я изгарят. Виждаше и напрегнатото му лице. Не бе способна да отклони поглед от него, не и докато той не вдигна собствената си чаша шампанско, сякаш за тост и нейна чест… или в тяхна чест.

Никол бързо му обърна гръб. Херцог Клейбъроу. Колко дълго ще остане в Чапман Хол? Женен ли е? И какво става с нея? Беше се превърнала в кълбо от нерви и не можеше да откъсне очи от него! Ето, отново се бе вторачила в него.