Помежду им се възцари напрегнато мълчание. Тръгнаха по брега на потока. Херцогът бе взел юздите от ръката й и водеше и двата коня. Никол беше останала без думи, сърцето й биеше като обезумяло. Никога досега не се бе чувствала така. Но трябваше да каже нещо. Иначе той щеше да я сметне просто за една глупава, влюбена идиотка.

Херцогът навярно бе усетил обзелия я смут, защото заговори пръв. Гласът му наруши покоя на тихия следобед.

— Изглежда, че си добра ездачка…

Беше много повече от добра, но за една дама скромността бе висша добродетел.

— Да — съгласи се тя, като отчаяно затърси какво друго да каже. В крайна сметка, ако и за коне не можеше да говори, за какво изобщо би могла? — Аз… аз много обичам да яздя.

Той я стрелна с поглед.

— Аз също много обичам да яздя.

Тонът му се беше променил. Никол преглътна. Имаше чувството, че думите му имат някакъв друг, скрит смисъл.

— Яздя почти всеки ден.

Херцогът я гледаше изпитателно.

— Каква езда предпочиташ, Никол — кротка или опасна? — гласът му бе съвсем тих.

Тя замига объркано. Разбира се, че предпочиташе да препуска с главоломна скорост по ловните пътеки.

— Опасна. — Нямаше представа накъде води този разговор.

— Опасна — бавно повтори херцогът. Беше спрял и тя заедно с него, защото той все още стискаше ръката й. — Колко опасна?

— Н-не знам. — Погледът му я смущаваше. Тонът му също.

— Опасността възбужда ли те?

Нямаше нищо по-възбуждащо от един скок с коня при пълна скорост.

— Да — прошепна тя.

Ръката му бе започнала да я стиска по-здраво. За миг изглеждаше неспособен да проговори.

— Ти си толкова различна от останалите. Никога досега не съм срещал жена, която да признае, че опасността я привлича.

Никол отново премигна смаяно. Това беше комплимент, или поне тя го помисли за комплимент, въпреки че й бе почти невъзможно да мисли.

— Ще продължим ли? — прошепна тя.

— Като партньори в ездата? — попита на свой ред той.

— П-партньори в ездата? — заекна тя, неспособна да повярва на късмета си. — И т-ти ли обичаш лова?

Херцогът пристъпи към нея и хвана и другата й ръка. Очите й се разшириха. Стискаше я здраво, толкова здраво, че и да искаше, не можеше да се отдръпне от него. Но тя и не искаше.

— До днес — не — подрезгавяло каза той. — Колко добра ездачка си, Никол?

Никол вече не можеше да мисли. Херцогът я придърпваше в обятията си и тя знаеше — просто знаеше, — че ще я целуне.

— М-много добра — прошепна тя.

— Предполагам, че си превъзходна — каза той. Ръцете му се плъзнаха към лактите й. Телата им се докоснаха.

Никол не знаеше какво е целувка. Всъщност, никога не бе смятала, че може да има нещо приятно в това един мъж да покрива устните й със своите — поне до снощи. Снощи беше мечтала за неговите целувки, беше се питала безкрайно и безсрамно какво представляват, а сега, божичко, сега щеше да разбере.

— Времето за преструвки свърши — каза той. — Искам те, Никол. Искам те много силно.

Никол не можеше да повярва на ушите си. Бедрата им се допряха, гърдите им също. А после устните му докоснаха нейните в бавна, нежна, внимателна целувка.

Безумен копнеж завладя Никол, когато устните му се впиха в нея — възбуждащи, съблазняващи. Тя се притисна към него с естествен, дори невинен плам. Ръцете му веднага я обгърнаха още по-здраво, почти болезнено. Устните му внезапно промениха натиска си, започнаха да я поглъщат.

Никол изстена, притисна се към него с цялото си тяло, пленена в обятията му. Целуваше я яростно, почти брутално, с очевидното намерение да я завладее бързо и изцяло. Тя разтвори устни и езикът му се плъзна между тях. Желанието му я зашемети. Изпълнена, с внезапен, отчаян копнеж, Никол докосна езика му със своя. Реакцията му бе мигновена. Той изстена, а ръцете му се плъзнаха към хълбоците й, сграбчиха ги силно и я притиснаха към изпъкналата му корава мъжественост. Разтреперана от жажда, тя впи пръсти в диплите на ризата му, притискайки се на свой ред още по-силно към него.

Внезапно той я вдигна, положи я на тревата до потока и се отпусна върху нея. Докато силното му тяло се наместваше върху нейното, а огромният му член — между бедрата й, от устните й се изтръгна вик на неземна наслада. Усети как ръцете му вдигат полите й и тялото й се изопна като дъга към него.

— Скоро, Никол — дрезгаво промълви той, — скоро, обещавам ти. Ще ти дам всичко, което искаш; ще яздим заедно така, както никога не си яздила…

Никол вече бе напълно неспособна да разсъждава. Ръката му се плъзна под полата и фустата й, по коляното, сетне по бедрото. Устните му обсипваха с целувки шията й. Тя изопна глава назад със стон и някакъв остър камък се заби в тила й. Очите й се отвориха рязко, изведнъж се опомни. Лежеше по гръб, върху тревата и пръстта, а херцог Клейбъроу правеше с нея неща, които не биваше да се правят с никоя дама.

Не искаше той да спира. Въпреки отчаяните предупреждения на здравия й разум, ръцете й сграбчиха гъстите, дълги коси на тила му. Знаеше, че не бива да продължава, но пръстите му обсипваха с огнени ласки бедрата й, все по-нагоре и по-нагоре, и тя стенеше и се мяташе под него като обезумяла. После ръцете му се вдигнаха и започнаха да разкопчават жакета й. Това е херцог Клейбъроу, изкрещя с отчаяно усилие разумът й, и ти искаш не просто да му направиш добро впечатление, а да бъдеш негова съпруга!

Това желание бе по-силно от всяко друго. Тя стисна китките му, за да го спре, и извика:

— Не, моля те! Не така!

За миг той застина неподвижно, ала този миг бе достатъчен на Никол да се опомни напълно, въпреки сладостната агония, в която се мяташе тялото й, въпреки огненото желание, кипящо във вените й. Знаеше, не изпитваше и капчица съмнение, че е отишла твърде далеч. Нито една дама не би направила това, което направи току-що, не би допуснеш това, което допусна. Изпълни я ужас, който погълна всичко останало, освен копнежа й по този мъж.

Той рязко се отмести от нея и седна на тревата, без да я погледне.

— Права си. Съжалявам.

Никол затвори за миг очи с облекчение. Молеше се това извинение да означава, че той няма да я заклейми като неморална жена. Когато отново отвори очи, херцогът вече стоеше прав и се взираше в нея с каменно изражение, което му придаваше по-заплашителен вид от когато и да било. Опита се да разчете погледа му, но очите му бяха потъмнели и неразгадаеми.

Протегна й ръка и Никол изчервена я пое. Той рязко я изправи на крака.

Тя се зае да изтупва полите си с прекалено усърдие, само и само да не среща отново погледа му. Боеше се да узнае истинските му мисли, боеше се, че се е сринала в неговите очи. Как бе допуснала това да се случи? Тя, която никога не бе давала и пет пари какво впечатление може да остави у мъжете, се беше подготвяла с часове за тази среща… само за да провали всичко накрая със своята необузданост.

— Вината не е твоя — каза, като тръсна силно полите си. Имаше чувството, че ще се разплаче.

— Не мисля така — спокойно заяви той, без да откъсва очи от нея. — Нито една дама не заслужава да бъде въргаляна в калта като някоя слугиня.

Слисана, Никол вдигна поглед към него. Изражението му отново беше напълно неразгадаемо. Но в гърдите й трепна искрица надежда.

— С-сърдиш ли ми се?

Стори й се, че в зениците му за миг припламна весело огънче.

— Не ти се сърдя. — Той замълча за момент. — Кой мъж би могъл да се разсърди на толкова красива жена?

Никол едва не припадна от облекчение. Беше толкова замаяна, че не долови особената нотка в гласа му.

— Мислиш… че съм красива?

На лицето му се изписа внезапно объркване. После той се усмихна, но тази усмивка нямаше нищо общо с предишната му усмивка. Беше сардонична.

— Разбира се, че те смятам за красива, скъпа моя. Ако не знаех как стоят нещата, щях да си помисля, че си неуверена в себе си. — Той се засмя. — Щом настояваш да бъдеш ухажвана, ще се подчиня на волята ти.

Нещо се бе случило, ала Никол не знаеше какво. Виждаше циничния блясък в очите му. Запита се дали е искрен, но си припомни как я бе целувал. В това нямаше и помен от неискреност.

— Ела в Чапман Хол утре. — Това не беше молба. — Следобед. Ще те чакам.

Никол кимна разтреперана, с ококорени очи, едновременно ужасена и ликуваща.

— Ще дойда.

Той я целуна лекичко по устата.

— А сега най-добре се връщай в Драгмор. Ще те изпратя.

Тя отново кимна. Беше толкова зашеметена, че не можеше да стори нищо повече от това да се съгласи.

Когато се върна в Чапман Хол херцог Клейбъроу се владееше напълно, за разлика от мига, в който на практика почти бе изнасилил Никол Шелтън. Но беше обезпокоен, даже разтревожен. Защото не можеше да си затваря очите пред това, което се бе случило. Винаги се бе гордял със способността си да се владее, а ето че преди малко си беше загубил ума, заедно с целия си железен самоконтрол. Едва не бе обладал лейди Шелтън, и то направо на тревата. Тя го бе накарала да се самозабрави и това никак не му се нравеше. И най-лошото бе, че очакваше с нетърпение следващата си среща с нея.

А херцогът нямаше навика да се отдава на блянове по жени, пък и по каквото и да било друго.

При все това вече бе взел решение да прекрати връзката си със своята настояща метреса, мис Холанд Дюбоа, още щом се върне в Лондон. Беше се отегчил от нея през последния месец; посетил я бе едва шест пъти. За да й помогне да понесе по-леко раздялата, ще я обсипе с пари и бижута. Перспективата не го радваше особено, защото досегашните му любовници неизменно бяха изпадали в ярост, когато решеше да скъса с тях. Но тя без проблеми щеше да си намери нов покровител, защото бе много красива, много отзивчива и много опитна.