— Това е Клара — отвърна Лиам и въздъхна с облекчение. — Някой ден ще се запознаеш с нея.
— Надявам се — каза глухо детето. — Изглежда щастлива, че вижда мама.
— Така е — съгласи се той. Погледна още веднъж към Лили, която вече стискаше Клара в прегръдките си и пищеше по-силно и от нея, натисна газта и потегли към Лонг Айланд.
Втора глава
— Не мога да повярвам на очите си! Сигурно ми се привижда!
Клара се откъсна от прегръдките на Лили и я огледа, за да се увери, че пред нея не стои призрак.
— Аз съм, Клара — извика младата жена. — Прибрах се вкъщи.
— Ох, миличка! — проплака старицата и я притегли към себе си. Лили отново се почувства като малко дете. Клара беше лелята, която тя никога не беше имала. Двете с Мийви бяха наистина като сестри.
— Кажи ми за баба! — нетърпеливо заразпитва тя.
— Не знам откъде да започна… — поколеба се Клара. — Ох, мила, имам толкова въпроси! Какво се случи с теб? Къде беше цели девет години? Кога си дойде?
— Един приятел имаше работа насам и ме докара. Ще ти разкажа всичко, но първо трябва да я видя.
— Тя е в Окръжната болница.
— Разбрах. Ще ме откараш ли дотам? Не мога да намеря ключовете за колата й.
— Чантата й е у мен. Взех я, когато я приеха в болницата. Ела, ще те закарам.
Лили въздъхна облекчено. Първото препятствие беше преодоляно. Без да губи повече време, тя се втурна в къщата, грабна чантата си и хлопна вратата. Опипа джоба на панталона си и се увери, че мобилният телефон е там. Сега той беше жизненоважен за нея, единствената й връзка с Лиам и Роуз. Клара вече беше изкарала стария син крайслер на пътя. Тя се настани до нея и двете потеглиха към града.
Колата напредваше бавно по тесните улички на Хабърд Пойнт и тя се загледа в познатите сгради. Всичко си беше постарому и в същото време, някак променено. Навсякъде се виждаха нови строежи. Повечето къщи все още пазеха провинциалния си чар, ала тук-там между тях се мъдреха безформени творения на съвременната архитектурна мисъл. Когато минаха покрай двора на Лангтри, тя извика:
— Какво става тук?!
— Ох, скъпа! Всеки ден изникват такива чудовища. Хората от Лонг Айланд купуват къщи по крайбрежието и постепенно превръщат Хабърд Пойнт в модерен курорт. Нали знаеш, матирано стъкло, алуминий… такива неща. Как успяват да преобразят хубавите ни къщи в такива погребални домове като този тук, и аз не знам.
— Мога да си представя как ги кълне баба.
— Нарича ги „новобогаташки паметници на глупостта“ — засмя се Клара. — Да знаеш колко ми липсва тя! Никой не може да ме разсмива като нея.
„Не може“! Лили се хвана за думите като удавник за сламка. Щом Клара говори за Мийви в сегашно време, може би нещата не бяха безнадеждни.
— Какво казват лекарите?
— Объркани са. Говорят за някакъв „неврологичен синдром“. Това би разсмяло Мийви. Знаеш колко ги обича тия измислени, „високо научни“ термини.
— Но каква е причината за този неврологичен синдром?
— Още не се знае. Резултатите от изследванията не са готови.
— Клара, защо сте я завели в Окръжната болница? Трябваше да се потърсят специалисти…
— Беше въпрос на живот и смърт, мила. Трябваше й спешна помощ. И какво толкова имаш против тази болница. Ти си родена там, баща ти — също. Дядо ти почина там.
— Но сега става дума за тестове и изследвания. Има специализирани клиники със съвременна апаратура…
— Баба ти е в добри ръце, момиче! Разбери ме, не знаех какво да правя. — Клара замлъкна за миг и понижи глас: — Тя страдаше много, Мара. През цялото време мислеше за теб. Твоето изчезване я съсипа.
Лили усети, че трепери, и стисна зъби, за да не се издаде. За пръв път осъзна ясно последиците от постъпката си. През всичките тези години страдаше за дома и за баба си, но какво костваше тази раздяла на Мийви?
— Напоследък като че ли усещаше — замисли се Клара. Зави по крайбрежната улица и отново насочи вниманието си към Лили. Погледна я подозрително и поясни: — Сякаш знаеше, че ще се прибереш.
В отговор тя промърмори нещо.
— Мара? Баба ти знаеше ли нещо? — настоя старицата.
— Вече не съм Мара — измърмори тя. — Сега съм Лили. Лили Малоун.
— Лили? Ох, чакай, че се обърках! — смая се Клара. — Ще ми трябва време да свикна. А сега ще ми кажеш ли къде беше през всичките тези години?
— Бягах, Клара. От Едуард.
— Мислехме, че те е убил.
— Знам.
— Отвратително е да караш баба ти да преживява всичко това.
За пръв път Лили долови укор в гласа на старата жена.
— Има много неща, които не знаеш — каза меко тя. Зачуди се как ли ще се почувства Клара, като разбере, че Мийви е била в течение на събитията и не е споделила нищо с нея — с най-добрата си приятелка.
— Ами да беше ми казала — наежи се Клара. — А и на баба си. Тя трябваше да знае. Мъката разклати здравето й, Мар… Лили, де. Но откакто Едуард се появи, тя съвсем се промени.
— Едуард е идвал?
Старата жена кимна:
— Беше в началото на лятото. Един ден съвсем неочаквано спря колата пред вас. Донесе й чанта с твои работи.
— Това е било само претекст. Намерил е повод да я разстрои.
— Е, успя — намръщи се Клара. — Тя така се развълнува… Сама разбираш, тя мислеше, че той те е убил… — подметна старицата и отново хвърли изучаващ поглед към нея.
Лили се обърна към прозореца и се загледа в океана. Искаше й се да извика: „Не, не е мислела така! Тя знаеше!“
— Не те обвинявам — бързо добави Клара. Мисълта, че е наранила Мара, я накара да се изпоти. — Моля те, не го приемай така! Тя страдаше и преди появяването на Едуард, нямаш представа колко много страдаше. Не минаваше ден, без да спомене името ти, да съжали, че те няма, за да се порадваш на прекрасните й рози, на лятото. Все пресмяташе на колко години щеше да е сега детето ти.
Младата жена не отговори.
— Какво стана с него с него, Лили?
— Загубих го. Беше момче… Моля те, не ме питай, Клара!
— Извинявай, скъпа! Повече няма да спомена за това.
Лили кимна и замълча. Не можеше да й каже истината, а сърце не й даваше да я лъже още. Погледна крадешком към нея и още веднъж се учуди колко са я променили годините. Спомни си кестенявата й коса, само тук-там осеяна със сребърни нишки. Сега тя беше снежнобяла. Лицето й беше покрито със ситни бръчици. Ръцете, които държаха кормилото, бяха ръце на стара жена. Това я накара да се замисли колко много време е отсъствала от живота на Клара и Мийви и стомахът й се сви. Какво ли щеше да намери в болницата?
Клара подмина магистралата и пое по обиколния път. Лили поглъщаше познатата гледка с широко отворени очи. Минаха покрай складовете, после през квартал с нови къщи. Следваше малката горичка, след която пейзажът се промени. Навлизаха в градската част и къщите ставаха все по-големи и по-безлични. Внезапно си спомни малката си къщичка в Канада и й домъчня.
Най-после наближиха болницата. Влязоха откъм Сийсайд Авеню и спряха на големия паркинг зад сградата. Беше още рано за посещения и те намериха без проблем място за паркиране.
— В интензивното ли е? — нетърпеливо попита Лили.
— Не, горе е — отвърна Клара. — Ще дойда с теб.
Лили не каза нищо. Чувстваше изгаряща нужда да види баба си насаме, но не можеше да каже това на Клара. Не искаше да я обиди. Влязоха в сградата, качиха се на асансьора и спряха на петия етаж. Тръгнаха по дългия стерилен коридор. С всяка крачка сърцето на Лили биеше все по-силно. Усещаше го чак в гърлото си.
— Тука е — каза Клара и спря.
Баба й беше в самостоятелна стая. Утринното слънце тъкмо се надигаше от речните води на Темс и светлината от първите му лъчи струеше през високите прозорци. Лили примигна няколко пъти, за да свикне с ярката светлина. Дочу характерния бипкащ звук на монитора и тръгна към него. Леглото и апаратурата бяха отделени от останалата част на стаята с жълти завеси. Тя надникна през цепката и зърна белия чаршаф. Под него се очертаваха формите на Мийви.
— Бабо! — изстена Лили, вдигна завесите и пристъпи към леглото.
— Мийви — приближи се и Клара. — Виж, Мара е тук! Дошла е да те види. Чуваш ли ме, скъпа? Тя се върна… — Сълзите я задавиха и тя отстъпи назад.
Лили не откъсваше поглед от леглото. Баба й лежеше по гръб, напълно неподвижна. По възглавницата бяха разпилени бели като на Клара кичури коса. Очите й бяха полуотворени и тя видя, че синият цвят в тях е все така наситен и ярък. Наведе се към леглото, взе ръката й в своята и долепи устни до челото й. Блъсна я специфичният мирис на болест. Именно този мирис я накара да си даде сметка за състоянието на Мийви. Очите й се напълниха с горещи сълзи. Баба й никога не миришеше така. Около нея винаги се носеше ухание на рози, море, лимонада, портокалови и джинджифилови сладки.
— Бабо — изплака тя, без да отделя устни от челото на Мийви. — Върнах се, бабо! Трябва да поговоря с теб! Моля те, събуди се! Моля те!
— Мислех си, че гласът ти ще я накара да дойде в съзнание — прошепна Клара. — Ох, мила, тя трябва да знае, че си жива. Не бива да си отиде, без да разбере, че си се върнала.
"Сезонът на розите" отзывы
Отзывы читателей о книге "Сезонът на розите". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сезонът на розите" друзьям в соцсетях.