— Не го е преместила! — прошепна тя.

— Разбира се, че не е — обади се Лиам зад нея. — Пазила го е за теб. Знаела е, че един ден ще се върнеш.

— И тя ще си дойде скоро — промърмори жената, докато отместваше скърцащата рамка на мрежата за комари. После затърси с ключа старата ръждясала ключалка. — Кажи ми, че баба ще се оправи, Лиам!

— Ще се оправи, мила! — успокои я той.

Ключът влезе в дупката и превъртя. Лили чу познатия звук. Вратата се разтресе. Болтът на горната панта беше разхлабен и при отваряне плотът леко провисваше. Тя влезе в кухнята и жадно пое влажния морски въздух, който се настаняваше в къщата винаги когато собствениците не си бяха у дома. Някой, сигурно Клара, беше отворил страничния прозорец да се проветрява, но въпреки това се усещаше миризмата на застояло. Лили хукна из стаите на първия етаж, сякаш беше призрак, когото бяха върнали за малко на земята, за да навести любимите си места. С всяка стъпка усмивката й ставаше все по широка.

— Всичко си е същото! — прошепна.

Луната осветяваше залива и превръщаше водите на залива в огромно сребърно езеро. Един отразен лъч надникна през прозореца и тя видя познатата дамаска на дивана, домашните черги, възглавниците, които беше избродирала сама. Пръстите й погалиха колекцията от мидени черупки, които събираше като дете, после преминаха към любимите книги в библиотечния шкаф и се спряха на лунните камъчета, които можеш да намериш на малкия плаж при отлив. Искаше да види всичко, преди да включи лампата. Имаше чувството, че именно светлината ще отбележи края на нейното бягство и завръщането й тук завинаги. Съседите щяха да видят светлината и да разберат, че се е прибрала. Едуард също щеше да разбере.

— Къде ще спи Роуз? — попита Лиам.

— В моята стая — прошепна тя и го поведе към втория етаж.

Горе имаше четири малки спални. Размерът на къщата не позволяваше по-големи помещения, но това й предаваше уют, който винаги караше гостите на Мийви да се чувстват като у дома си. Лили отвори вратата на стаята си и сърцето й силно заби. Първата й работа беше да погледне към тавана. Изрисуваните ангелчета все още си стояха под корниза и тя мислено ги поздрави. Картонената кукла, изрязана от едно детско списание си беше на бюрото, сякаш я бе оставила там вчера. Отметна завивката на леглото и ахна. Беше застлано с чисти чаршафи с избродирани сини розички по тях и с леко памучно одеяло. Наведе се и вдъхна аромата на свежо пране.

— Баба е знаела, че ще дойдем — промълви.

Двамата с Лиам положиха Роуз на леглото. Детето се събуди, отвори очи и учудено огледа непознатата обстановка.

— Пристигнахме ли? — промърмори сънено.

— Да, миличка! Утре ще разгледаш всичко. Сега поспи. Лека нощ!

— Лека — отвърна Роуз и очите й отново се затвориха.

Лили и Лиам слязоха долу. Тя отново застана до прозореца и се загледа в каменистия бряг отсреща. Бледата лунна светлина обгръщаше скалите и придаваше загадъчен вид на залива. Беше наблюдавала безброй изгреви от тук, но сега имаше чувството, че преоткрива наново тази красота. Пространството пред малкия прозорец беше открито чак до хоризонта, нямаше нищо общо с гледката на високите борове в Кейп Хоук, които образуваха своеобразна преграда между нея и останалия свят и скриваха малката хижа, в която живееха с Роуз. Нямаше ги и совите и бухалите, единствената й компания в онзи отдалечен северен край.



Лиам беше един от първите хора, с които се запозна, когато пристигна в Канада. Тя беше променила външността си така, че сама не можеше да се познае. Подстрига дългата си черна косата и я боядиса светлокафява. Носеше големи квадратни очила с рогова рамка и направи всичко, за да го отблъсне от себе си — все още беше силно изплашена и нямаше доверие на никого. Но той не се отдръпна. Стана неин приятел и спасител.

Първата седмица в Нова Скотия беше кошмар. Едуард беше обещал щедра награда на всеки, който разбере нещо за местонахождението й, и тя знаеше, че ще се намерят хора, които ще тръгнат да я търсят. Трябваше да бъде нащрек дори и там, на края на света, затова реши да наеме най-отдалечената хижа от града и заживя самотно и изолирано. Лиам беше неотстъпно до нея и това едновременно я плашеше и й даваше сили. По време на раждането той се превърна едновременно в акушерка и приятел, който я окуражаваше и утешаваше. Когато детето дойде на бял свят, той се закле, че винаги ще бъде до нея и ще се грижи за тях. И вече девет години доказваше верността си. Роуз се роди с порок на сърцето и се наложи да й направят поредица от сърдечни операции. Последната беше само няколко дни преди да тръгнат за Лонг Айланд.

„Две жени с разбити сърца“ — помисли си Лили, все още загледана в сребристите води на океана. Лиам усети състоянието й, приближи се и я прегърна. Крясъкът на чайките достигна до тях от близкия остров, където нощуваха, и насити въздуха с мили, познати от детството звуци. Но кой знае защо, точно в този момент Лили се сети, че ежегодният фестивал на музиката в Кейп Хоук започва след няколко дни, и сърцето й сякаш се раздели на две. Ирландската музика, която огласяше северното градче в дните на фестивала, зазвуча в сърцето й и се смеси със зова на птиците.

Тя се обърна към Лиам. Видът на високия, леко прегърбен мъж с тъжни сини очи както винаги я успокои. Като дете той едва се бил спасил от акула, която убила брат му и отнесла едната му ръка. Тогава получил прякора „Капитан Кука“ и се превърнал в обект на подигравки, но в същото време и в трагична фигура за хората от малкия град. Но той не паднал духом. Завършил училище с отличен, продължил в университета и станал един от най-уважаваните океанографи и ихтиолози в района. Занимаваше се с големите океански видове, с акулите, които бяха разкъсали тялото и семейството му.

Лили не можеше да обясни какво точно ги сближи, но имаше ли значение? Там, в Кейп Хоук, тя намери приятелки, които запълниха празнината в сърцето й — Ан, Мариса, Марлена… всички момичета от племето нанук, които се включиха в курса по бродерия. Те й станаха по-близки от сестри. И Лиам, разбира се. Той дойде в нейната малка хижа в деня на раждането на Роуз и остана завинаги в живота й. Помогна й да се отърси от ужасния спомен и да поеме живота си в ръце. Лили се промени, превърна се в силна жена. Не остана нищо от нежната бяла роза, която се нуждаеше от специални грижи.

После дойде вестта за болестта на Мийви и незабавното й решение да се върне в Хабърд Пойнт. Патрик Мърфи, детективът, който разследваше изчезването й, най-сетне я откри. Когато й каза, че баба й е в болница, всичко друго загуби значение. Тя пренебрегна опасността и се прибра вкъщи.

— Аз наистина съм си у дома! — за кой ли път възкликна тя и отпусна глава на рамото на Лиам.

— Готова ли си за утре? — попита я той.

— Трябва да бъда! — отсече тя. — Баба има нужда от мен.

— Наистина — кимна той. Гласът му беше тих и успокояващ. Погали я нежно по косата и тя настръхна. Любовта им беше все още млада и силна — Лиам я целуна за пръв път само преди няколко седмици — и всяко докосване предизвикваше вълна от желания у другия. Колко странно, помисли тя, девет години се грижиха заедно за Роуз, обичаха я и бяха един до друг заради нея и сега, когато най-после можеха да си отдъхнат от болници и лекари, откриха, че ги свързва и нещо друго, освен Роуз. Откриха, че се обичат.

— Не искам Роуз да го вижда — каза тя.

— Позволи ми да я отведа от тук, Лили! — стисна рамото й той. — Ще я скрия и само ти ще знаеш къде сме.

Думите му накараха сърцето й да подскочи. Както винаги Лиам мислеше трезво и логично, но дали наистина можеше да я скрие от Едуард?

— Докато бяхме в Канада, аз се чувствах силна. Контролирах напълно живота си. Но сега… всичките ми страхове се върнаха. Знам, че ако разбере за нея, ще я използва като примамка, за да се добере до мен. И ще контролира и двете ни.

Тя се притисна в него и той обви раменете й с единствената си ръка. Двамата мълчаливо се загледаха в сребърната пътека, очертана от лунната светлина, която разделяше черната водната повърхност на две.

— Утре ще трябва да отидеш в болницата при баба си — обади се Лиам. — По-добре ние с Роуз да не оставаме тук.

— Бихме могли да помолим Патрик за помощ — предложи Лили.

— Бихме могли… Знаеш ли, имам един приятел, който завършва океанография в университета в Лонг Айланд. Има квартира близо до Скарбъро, в залива Нарагансит. Сигурен съм, че ще му е приятно да се видим и не е далеч от тук.

— Знаеш, че Роуз не се е делила никога от мен — със свито сърце прошепна тя. — Само когато беше в болницата…

— Трябва да го направиш заради нея — настоя той. — Поне докато не разбереш какви са намеренията на Едуард.

— Тя обича да е с теб — колебливо измърмори Лили.

Така беше, Роуз го обичаше с цялото си сърце. Преди месец, на деветия си рожден ден, си пожела две неща — да види Нани, легендарния бял кит на Кейп Хоук, и да си има истински баща като Лиам.

— Какво да й кажа? Всичко ли? — попита тя като малко момиченце.

— Колкото мислиш, че може да приеме.

Само че колко беше това? Роуз все още се възстановяваше от последната сърдечна операция, четвърта по ред, за отстраняване на дефекта, с който се роди. Лекарите се надяваха да е последна, но никой не даваше пълни гаранции.

— Не знам — въздъхна Лили. — Тя ще има толкова много въпроси…

— Всичко ще бъде наред, Лили — успокои я Лиам.