Луан Райс - Сезонът на розите

И те наистина бяха добри. Спомни си какво писаха в „Балтимор Сън“ за последния им концерт:

— Ти сигурна ли си, че си написала имейл адреса си?

— Сигурна съм.

— Ами… — замисли се Джесика, — може пък още да не е отваряла пощата си. Тя сега е много далеч от тук, някъде из Южна Америка, нали?

— В Перу — уточни Мариса.

— Да, сигурно затова още не е отговорила. — Момичето се мъчеше да убеди само себе си в тази теорията. — Много е заета. Тя е съвестна медицинска сестра, каквато беше и ти едно време. Може би там има много болни хора, за които трябва да се грижи и няма никакво време за себе си. Когато се прибере в Балтимор, веднага ще ни пише. Просто е много далече от нас, това е!

— Сигурно е така, скъпа — опита се да се усмихне майка й, но думите на Джесика я накараха да се замисли. Наистина, двете сестри бяха отдалечени на хиляди километри една от друга и тя не можеше да направи нищо, за да приближи Сам към себе си. Всичките й опити да се свърже с нея завършиха с неуспех. Пукнатината, която се появи в отношенията им преди две години, ставаше все по-голяма. Но Мариса продължаваше да се надява, че сестра й няма да устои на предизвикателството отново да свири на сцена, ще дойде на фестивала и двете най-накрая ще си поприказват.

— Ами ако се е изгубила?

— Изгубила!?

— Да, ако се е изгубила в онази страна, Перу? — Джеси се втренчи напрегнато в майка си. — Ако се е случило нещо лошо с нея?

— От къде ти идват такива глупости в главата, Джес! Сам не пътува за пръв път. Сигурна съм, че е добре.

— Представи си, че не е! Защо не помолиш онзи детектив да я потърси?

— М-мм! — смънка Мариса.

— Оня, дето дойде да търси Лили тук. Патрик. Той беше симпатичен.

— Беше, но сега е много далеч от тук.

— Да си чувала за едни неща, дето се наричат самолети?

— Знам, знам — каза майка й и я прегърна. Може би наистина Патрик би могъл да й помогне. Ако му се обади… Сините му очи се появиха пред нея и я погледнаха нежно, както я гледаха през цялото време, докато беше тук, в Кейп Хоук. Може би си струваше да му се обади. Само за да го попита как постъпва един детектив, когато иска да издири някого, дето не отговаря на писмата ти. Някой, който цял живот е бил най-близкият ти човек, едновременно сестра, партньор и приятел — и изведнъж изчезва.

Коленичила на земята, Ан садеше маргарити във вътрешния двор на хотела. Отъпка пръстта около коренчетата и погледна надолу към магазина на Лили. Момичетата спазваха графика и магазинът беше отворен всеки ден. Откакто Лили го отвори, той се превърна в център, където жените от града се събираха, бъбреха си, разменяха си рецепти и плетки. Нямаше да го изоставят и сега, Ан беше сигурна в това. Днес беше ред на Мариса и тя проточи шия, за да види приятелката си. Тя стоеше с Джеси пред вратата и се взираше в морето. Заприлича й на онези жени от миналото, които са стояли с часове на брега и са чакали мъжете им да се завърнат от риболов. Оставали там с дни и не откъсвали поглед от хоризонта с надежда да зърнат първи китоловните лодки.

— Какво правиш тук? Да не се криеш? — Чу зад себе си гласа на съпруга си Джуд. Идваше към нея с по една чаша горещо кафе във всяка ръка. В колана си беше запасал чук. — Целият град ври и кипи, а ти си се скрила тук.

— Ммм, точно от това имах нужда — едно хубаво кафе и две-три думи с теб преди работа. Благодаря ти, скъпи! — усмихна се тя и пое чашата от ръката му.

— Минутка за нас, преди да се заемем с участниците в конкурса и гостите. Камил вече е там, разправя се с един състав, който е резервирал по-малко стаи, отколкото са им необходими. Други две групи искат да си разменят местата в списъка на изпълнителите, защото тези, на които редът им бил по-напред, оставили акордеониста си в Халифакс…

— Чух за това — ухили се тя. — Сбил се с този, дето свири на мандолина, и сега лежи в болницата със счупен нос. Разправят, че ябълката на раздора била новата солистка, някаква сексбомба от Дъблин. Ето защо се изнизах от хотела. В девет сутринта цветята ми понасят много по-добре от бъркотията на рецепцията.

— Права си, Ани! — каза Джуд. — Добре е да зарежем за малко тази лудница. Ти при цветята, а аз с моите китове. Макар че няма да е за дълго. След малко ще трябва да се заемеш с обяда. — Спря за миг и нададе ухо към пристанището. — Чуваш ли музиката?

— М-мм — измърмори Ан и се заслуша в двете гайди, които извисиха гласове, вплетоха ги един в друг и се впуснаха в чудесна интерпретация на „Малкият музикант“.

— Тази песен… — унило започна Джуд.

— Хубава е.

— Свириха я на погребението на Конър.

— Било е толкова отдавна. Ти си бил на девет години.

— Така е.

Ан отпи от кафето и се загледа в спокойните води на океана. Беше й трудно да си представи, че само на няколко метра от тук, пред очите на толкова много хора беше станала онази кървава трагедия, която преобърна живота на семейство Нийл — две деца бяха брутално нападнати от акула посред бял ден. Хищното чудовище отне живота на Конър и ръката на Лиам, но отне нещо и на братовчед им, нейния съпруг. По това време тя и Джуд учеха в един клас, а Лиам беше с една година по-малък от тях. На другия ден след погребението Джуд влезе в клас и тя едва го позна. Пред нея стоеше друг човек, очите му бяха пусти, а раменете му приведени, сякаш предпазваше гърдите си от внезапно нападение.

— Хайде, Ани! — каза той и допи кафето си. — Махни калта от ръцете си и ела да ми помогнеш.

— Какво ще правиш?

— Подиума. Камил се тревожи, че бил нестабилен, и ме помоли да го постегна.

Те оставиха празните чаши на дървения подиум, който служеше за сцена по време на фестивала. До него се издигаше стъпаловидна платформа на четири нива, предназначена за официалните гости. Всяка година по време на музикалния конкурс я вадеха от хранилището и всяка година леля Камил надаваше вой, че паянтовата конструкция ще се срути и важните клечки на Кейп Хоук ще се изтърколят надолу по хълма.

Джуд разклати силно дървената трибуна и опита здравината й. Въпреки че изглеждаше стабилна, реши да подсили някои връзки и извади пирони от джоба на панталона си. Шумът от чука заглуши мелодията на „Малкият музикант“, която все още продължаваше да долита от пристанището. Ан се досети каква е причината за усърдието на съпруга й, въздъхна примирено и се огледа за разхлабени дъски. Качи се на платформата и забеляза един стърчащ пирон на скамейката на четвъртия ред. Даде знак на Джуд и той й подаде чука. С няколко удара тя закова пирона и огледа другите скамейки. Свежият вятър помилва лицето й. Тя притвори очи. Въздухът бе изпълнен с музика и с едно особено трептене, което възбуди сетивата й. Някак инстинктивно, по женски, усети, че тази година фестивалът ще бъде по-различен, ще се случи нещо, което ще промени града.

— Според теб какво прави Лиам сега? — попита Джуд.

— Помага на Лили и Роуз да оправят нещата в Хабърд Пойнт. Надявам се, че скоро ще се върнат при нас.

— Мислила ли си някога, че ще се намери жена и за него?

— Преди Лили да дойде в Кейп Хоук, никога — отвърна тя. — Но сега нещата се промениха.

— Още не е сигурно. Лили все още може да се разколебае, да се запита как ще живее с този еднорък маниак на тема акули.

Ан погледна към красивия морски бряг. Начупените скали и високите борове опасваха сините води на океана като огърлица. „Животът ни нанася много рани и пак животът ги лекува, дори и най-дълбоките“ — помисли си тя. Беше влюбена в Джуд още като ученичка и все още го обичаше. Искаше й се да му каже, че щастието и любовта не са привилегия само на двуръките, но си замълча. Забеляза още един стърчащ пирон и размаха чука.

— Най-накрая тази ужасна песен спря! — изпъшка съпругът й.

— Не е ужасна!

— Ти си в организационния комитет на фестивала. Защо не предложиш догодина да изключат „Малкият музикант“ от репертоара си?

— Ще помисля — усмихна се Ан, но знаеше, че никога няма да го направи. Напротив, надяваше се всички състави да я включат в репертоара си — и тази година, и другата, и всяка следваща. Когато я слушаше, усещаше, че Конър е някъде наблизо. Подозираше, че и Джуд усеща същото, но споменът го плашеше. За Ан това беше една от причините, поради които обичаше ирландската музика, особено цигулките. Те умееха да съживяват духовете, които витаеха във въздуха. В техните струни се криеше вълшебство, което връщаше душите на мъртвите при близките им. Но имаше и още нещо. Музиката им не само съживяваше спомените, а и надеждите на хората за щастие.

Фериботът навлезе в пристанището и тя погледна към магазина на Лили. Мариса беше на своя пост, пред вратата. Ан знаеше, че тя очаква сестра й да дойде за фестивала. Дори я накара да запази специално място за „Падналите ангели“ в конкурсната програма. Въпреки че мълчанието на Сам беше странно и обезпокоително, все още имаше надежда да пристигне навреме. „Все още има надежда“ — повтори си тя и се замисли за Лили и Лиам, които бяха далеч на юг, но бяха заедно. И за Патрик, симпатичното ченге, което май се увлече по Мариса, и кой знае, може би пак щеше да намине към Кейп Хоук. За всички тях имаше надежда.