— Ти винаги казваш така — усмихна се тя.

Но думите му й вдъхнаха кураж. Лиам винаги беше до тях и тя свикна да мисли, че щом са двамата, всичко ще бъде наред.

— И съм бил прав, нали?

— До сега — подкачи го тя, обърна се и го дари с дълга и страстна целувка. Кръвта забушува в нея. Лиам винаги и действаше така. Всяко докосване до него беше обещание за любов, магия, която я зареждаше с енергия.

— Е, решихме ли за Роуз? — нежно я попита той.

Лили затвори очи. Не можеше да вземе решение. Всичко стана толкова бързо — от момента, в който разбра за Мийви, до решението й да напусне скривалището си и да се върне в Хабърд Пойнт, че още не можеше да прецени какво да прави по-нататък.

— Не е нужно да решиш веднага — меко каза Лиам. — Трябва ти почивка. Сигурен съм, че на сутринта ще знаеш как да постъпиш.

— На сутринта Клара ще забележи камиона ти и веднага ще дотича. Види ли ви, край с нашата тайна. До обяд целият залив ще знае за вас. Тя си е такава. Ох, колко ми е домъчняло за нея!

— Знам — въздъхна той. — Знам също, че не искаш да я замесваш в тази история. А сега, марш в леглото! Трябва да поспим малко.

Те се хванаха за ръце и отново се изкачиха по стълбите. Лили все още не искаше да запали лампите. Не беше и нужно. Познаваше всеки сантиметър от къщата, всяко ъгълче, всяка скърцаща дъска. Душата й ликуваше. Баба й не беше променила нищо — мебелите, картините, украшенията — всичко си беше така, както го помнеше. Поведе Лиам към спалнята за гости и тържествено отвори вратата. Това беше най-любимата й стая. От прозореца, всъщност капандура, която беше разположена на скосената част на тавана, се разкриваше фантастична гледка към брега, където си играеше като дете.

Лили разтвори прозореца и пое дълбоко аромата на рози, който нахлу заедно със свежия въздух и прогони миризмата на спарено. Вятърът разлюля ефирните бели завеси и охлади горещата й кожа. Тя затвори очи и се заслуша в ритмичния шум на вълните, които се разбиваха в скалите под тях.

Вълнението прогони умората от пътуването, но Лиам беше прав — утре й предстоеше тежък ден и трябваше да си почине. Преди да легне, отиде да види Роуз. Открехна вратата, приближи се на пръсти до леглото и се загледа в равномерното движение на гърдите й. Дишането й беше спокойно и сигурно. Малкото й момиченце спеше безгрижно и операцията явно не я безпокоеше. И въпреки това сърцето й запърха като на изплашено врабче. Колкото и да си повтаряше, че Роуз ще бъде в сигурни ръце с Лиам, че ще бъдат разделени само за няколко дни, мисълта да не вижда дъщеря си й беше непоносима.

— Лили — чу зад гърба си, — хайде, ела! Скоро ще съмне.

Но Лили не можа да помръдне. „Белите рози са толкова нежни…“ Роуз спеше в собственото й детско легло, нощта беше наситена с любимите й звуци и миризми, а тя трепереше, неспособна да потисне страха си. Думите на Едуард продължаваха да отекват в главата й: „Белите рози са толкова нежни, лесно можеш да ги нараниш.“ Тя стисна ръцете си. Нямаше да даде дъщеря си на Едуард. Нямаше да допусне той да разбере за съществуването й. Това беше единственият начин да я спаси.

— Съгласна съм, Лиам — тихо каза тя, без да откъсва поглед от Роуз. Колко нежна беше кожата й! Страните й бяха като от кадифе. Дългите кафяви мигли скриваха големите очи и достигаха чак до деликатните скули. Устните бяха по детски закръглени и леко отворени. В съня си тя беше извила лявата си ръка така, че да предпазва все още болезнените шевове от операцията.

— Искам да я скриеш някъде.

— Ще се погрижа за нея, Лили.

— Знам, скъпи — кимна тя. — Ти винаги си се грижил за нея.

Лиам я остави до леглото и отиде в спалнята. Тя коленичи до Роуз и продължи да се взира в нея, докато детето не се размърда. Бързо целуна косата й и излезе на пръсти от стаята. Никога нямаше да се съгласи на тази раздяла, ако не се налагаше да се погрижи за Мийви. Но ако Роуз останеше тук, нямаше как да я скрие от хората. Всички щяха да разберат. И Едуард също.

Лили се пъхна между завивките, притисна се до Лиам и затвори очи. Гърдите му се издигаха и спускаха в такт с шума на морето. Започна да брои вълните, като следеше дишането му. Брегът ехтеше от писъците на чайките, които гнездяха на близкия остров. Тя се заслуша в тях, разсея се и обърка броенето. Имаше нещо зловещо в пронизителните птичи гласове и то отново я върна към тревожните й мисли. Притисна се още по-плътно до любимия си и се помоли бог да ги пази.



Новият ден настъпи само след няколко часа. Лиам се събуди пръв и погледна спящата жена до себе си. Притисна устни до челото й и остана известно време така. Знаеше, че е време да я събуди. Трябваше да отведе Роуз, преди съседите да са се събудили, но искаше да я подържи още малко в прегръдките си. Сърцето му се свиваше от страх за нея. Какво ли я чакаше? В отговор тя отвори очи и му се усмихна.

За закуска Лили направи овесена каша, свари кафе и отиде да събуди Роуз. Слънчевите лъчи се показаха над скалите и оцветиха небето във всички нюанси на синьото — от пурпурно до лазурносиньо. Лиам взе чашката с кафе и излезе на каменната веранда. Загледа се в блестящите на слънцето скалисти склонове, които достигаха чак до Лонг Айланд. Лили толкова му беше разказвала за Хабърд Пойнт, че градчето беше започнало да придобива особен смисъл за него. Превърна се в митично място, където тя беше отраснала сред знаменитите рози на знаменитата си баба, която бе отгледала сама своята красивата и умна внучка. Къщата им също беше знаменита. Снощи Лили им каза, че е построена на самия нос на Хабърт Пойнт и е една от най-старите в квартала. От едната страна беше морето, а от другата — устието на реката с многобройните си разливи и езерца. Лиам погледна през двора, за да я сравни със съседните постройки. Отляво имаше подобна дървена къща с небесносини капаци и врати. На прозорците бяха наредени саксии с червено мушкато. Лиам се загледа в тях и забеляза, че някой ги наблюдава. Отстъпи и бързо се прибра вътре. Лили и Роуз закусваха в кухнята. Той се наведе над Лили и прошепна:

— Мисля, че някой от съседната къща ме видя.

— Това е Клара. Тя винаги става рано.

— Тогава по-добре да тръгваме.

— Не разбирам защо трябва да тръгваме — тросна се Роуз и смръщи вежди. — Току-що пристигнахме!

Лили пое дълбоко въздух и погледна крадешком към Лиам. В знак на подкрепа той погали лъскавата й коса.

— Скъпа — започна Лили и погледна дъщеря си право в очите. — Налага се да заминеш с Лиам за няколко дни. Няма да е за дълго, обещавам ти! Ще бъдете наблизо и аз ще знам къде сте във всяка минута.

— Защо и ти не дойдеш с нас?

— Трябва да се погрижа за баба.

— Твоята баба ли?

Тя кимна:

— Да, мила. Ти знаеш, че е болна и има нужда от мен.

— Значи затова дойдохме тук.

Лили продължаваше да се взира в Роуз и да се чуди какво да й каже и какво да премълчи, Лиам поглеждаше нервно ту към тях, ту към съседната къща. Времето течеше.

— Да, мила, затова. Но преди години… напуснах това място по много важни причини. И сега трябва да се погрижа за някои неща от миналото си, преди всички да се приберем тук.

— Но, мамо!? — извика Роуз. Гласът й секна, майка й видя паниката в очите.

— Роуз! Роуз, слушай ме, всичко ще продължи само няколко дни…

— Искам да дойдеш с нас!

— Ще дойда миличка, много скоро ще дойда при вас. Ще ви намеря веднага щом оправя всичко тук, обещавам. А и дотогава ще бъдеш с Лиам. Ти обичаш да бъдеш с него.

Роуз се колебаеше. Споменаването на Лиам я накара да потърси погледа му. Той й се усмихна мило и стисна ръката й. Момичето вдигна ръце и скочи в прегръдката му, Лили и Лиам се спогледаха:

— Грижи се за нея — каза тихо тя.

— Като за мое собствено дете — увери я той и се наклони към нея. Лили прегърна Роуз, а той прегърна и двете.

Отново натовариха багажа в камиона. Лиам й даде адреса и телефона на Джон Стенли и начерта пътя до дома му в Нарагансит.

— Чао, захарче! — каза Лили с изтънял от вълнение глас и влажни очи.

— Чао, мами!

— Ще ти се обадя, щом пристигнем — обеща Лиам.

Лили им махна с ръка. С Роуз на ръце, той тръгна през буйната тъмнозелена трева към каменната стълба на входа. Хвърли крадешком поглед към съседната къща и видя как пердето отново се спуска.

— Какво е това? — попита Роуз, когато минаха покрай каменния кладенец.

— Старинен кладенец — отвърна Лиам и отвори вратата на камиона. Сложи я на седалката и заобиколи към шофьорското място.

— Ама наш ли е? — изненада се момичето.

— Да — засмя се той и запали мотора. В същия момент вратата на съседната къща се отвори и от там се показа възрастна жена. Тя затвори след себе си вратата и забърза надолу по стълбата към външната порта.

— Искам… — заговори Роуз, — искам…

Лиам се изпоти. Ситуацията беше критична. Всеки момент съседката щеше да се появи на портата и да ги види. Да види Роуз. Нямаше друг начин да излезе от сляпата уличка, на която беше паркирал, освен да мине покрай нея. Безпомощно се втренчи в Лили. Тя стоеше сред розите, здравеца и лилиума, скръстила ръце пред гърдите си, и не можеше да помръдне.

— Коя е тази жена? — попита Роуз и се подаде от прозореца, за да разгледа по-добре съседката, която вече беше на пътя. За щастие жената не погледна към тях. Поспря се за миг и се втренчи в Лили. После изпищя и се спусна към техния двор.