Лили погали безжизнената ръка на Мийви. Коленичи до леглото, доближи лицето си до нейното и се вгледа в познатите черти. Отново се почувства дете и спомените изникнаха в съзнанието й. След смъртта на родителите си тя се страхуваше да заспи. Ужасяваше се от мисълта, че ако затвори очи, на сутринта отново ще открие, че мама и татко ги няма. Струваше й се, че всяко събуждане е ново болезнено осъзнаване на липсата им.

Последните девет години този кошмар се завърна. Всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл, че ще преживее още един ден далеч от най-близкия си човек. Осъзнаваше, че с бягството си лишава Роуз от любовта, която Мийви можеше да й даде, да им даде и на двете, и това я убиваше.

— Аз ли ти причиних това, Мийви? — прошепна тя и погали ръката й. — Или се умори да ни чакаш? Решила си, че никога повече няма да ме видиш?

— Добър ден, докторе — чу зад себе си гласа на Клара.

— Здравейте, госпожо Литълфийлд. Сестрата ми каза, че сте тук с още някого.

— Да, с най-близката й родственица.

— Здравейте. Аз съм доктор Къркланд — представи се той.

— Лили Малоун, внучка съм на госпожа Джеймсън — отвърна Лили и погледна назад.

Лекарят стоеше до вратата. Беше висок млад мъж, с руса, сресана назад коса и очила с тънки рамки. Сестрата, която стоеше зад него, я гледаше стреснато с широко отворена уста. Явно беше чула думите й:

— Вие сте… внучката й? Но това не е името…

Тя не можа да довърши. Беше толкова шокирана, сякаш виждаше призрак пред себе си. Лили се завръщаше от мъртвите, стъпка по стъпка.

— Права сте, скъпа — притече се на помощ Клара и любезно обясни: — Рожденото й име е Мара Джеймсън, но сега тя използва друго име.

— Искам да знам какво е положението на баба — рязко смени темата Лили. — Каква диагноза й поставяте?

— Засега нямаме точен отговор на този въпрос — отговори лекарят.

— Какви изследвания й направихте?

— Скенер, ЕАГ, ЕКГ, кръвна картина…

— Клара ми каза, че сте споменали за „неврологичен синдром“. Да не би да имате предвид удар?

Задаваше машинално въпросите. В себе си тя вече планираше да извика кардиолога на Роуз за консултация. Той беше изтъкнат специалист в тази област. Сигурно щеше да премести Мийви в Бостън. Там имаше отлични специализирани клиники, които щяха да я върнат в съзнание и да я стабилизират.

— Това беше първото, което си помислихме — кимна доктор Къркланд. — Беше в кома, когато я докараха. Но електрокардиограмата не показа никакви отклонения. И почти веднага след това тялото й започна да се гърчи в конвулсии.

Лили с усилие запази спокойствие. Беше й трудно да мисли за баба си като за безпомощно същество.

— После помислихме за евентуално туморно образувание в мозъка. Като неин лекуващ лекар се обърнах към специалист-невролог. Доктор Мийд е вече тук, ще имате възможност да се запознаете с нея.

— Това „евентуално“ означава ли, че може и да не е тумор?

— Така е — поклати глава той. — Не е тумор.

— Тогава какво?

— Направихме кръвна картина. Резултатите…

— Какво резултатите — попита Лили и усети, че стомахът й се свива на топка.

— Ами, странни са. Открихме много високо количество на въглероден окис в кръвта. Такива показатели намираме в кръвта на хора, преживели инцидент с неизправни печки или коли…

— Отравяне с въглероден окис?!

Лили знаеше много добре за какво става дума. Докато живееше в студения Кейп Хоук, тя се научи да проверява нагревателните уреди, газовата инсталация и винаги да открехва леко прозореца, когато колата работи на празен ход. Но сега беше лято!

— Да — потвърди лекарят, — но, госпожо Джеймсън… извинете, Малоун, не сме сто процента сигурни. Просто търсим логично обяснение за високите му нива в кръвта.

— Аз имам логично обяснение! — неочаквано каза тя.

Лекарят я погледна смаяно. И то наистина си беше за чудене — първо се появява от мъртвите, и то под чуждо име, след като във всички документи пише, че Мийви Джеймсън няма живи роднини, а после предлага и теория за случая на баба й. Доктор Къркланд не беше единственият любопитен. Сестрата явно беше разпространила новината сред персонала, защото коридорът постепенно се изпълни със служители, които искаха да я зърнат през стъклената врата. Лили не им обърна никакво внимание. Тя погледна лекаря право в очите и заяви:

— Това е работа на Едуард!

— Какво искате да кажете?

— Съпругът ми — твърдо каза тя. — Опитал се е да я убие.

— Да я убие! — объркано повтори доктор Къркланд и сбърчи чело, опитвайки се да разбере какво точно му казва тази жена.

— Да, искал е да убие баба — повтори тя и очите й плувнаха в сълзи. Колко много й се искаше преди девет години да беше взела Мийви със себе си в Кейп Хоук, да не я оставя тук, в лапите на Едуард.

Трета глава

През лятото дните в Кейп Хоук бяха много дълги. Яркото северно слънце напичаше силно и продължително земята и се скриваше чак към десет. Тогава настъпваше царството на светулките, които се струпваха около високите борове и те заприличваха на коледни елхи. Бухалите и совите излизаха на лов и гората се изпълваше с тайнствените им гласове. Лятната жега се запазваше дори и през нощта и морският бриз успяваше да освежи въздуха чак призори. Затова най-прекрасни по това време на годината бяха утрините. Единственото, което нарушаваше златистия покой на водната повърхност, бяха китовете, които разкъсваха огледалната повърхност, за да поемат въздух.

Ежедневната туристическа разходка из залива Сейнт Лоурънс започваше в осем и половина. Хората бяха нетърпеливи да зърнат опашката на някой кит и вече се трупаха на малкия кей. Лодките на семейство Нийл се пълнеха бързо с хора от всякаква националност. Много от тях бяха дошли вчера и пренощуваха в градския хотел, който беше собственост на същата фамилия. Джуд Нийл отговаряше за безопасността на туристите в океана, жена му Ан управляваше хотела, а братовчед му Лиам, местният океанограф, знаеше всичко за морските бозайници. Неговият разказ за китовете и акулите беше приятно допълнение към местната атракция.

Още от тъмно в хотела цареше хаос. Всички жужаха като пчели в кошер. И гостите, и домакините се готвеха трескаво за предстоящия фестивал на келтската музика. Той траеше един месец и беше най-важното събитие в малкото градче.

Мариса Тейлър вървеше по пътеката към пристанището. До ушите й достигаха звуците на цигулки, свирки, китари, акордеони — музикалните инструменти, които участниците в музикалната надпревара носеха със себе си. Загледа се във ферибота, който стоварваше на брега още автобуси, пълни с новопристигнали участници във фестивала, и забърза надолу.

След минути вече беше на пристанището и отключваше вратата на „Гоблени и ръчна бродерия“ — магазинчето на Лили. Мариса и останалите приятелки от кръжока по бродерия решиха да го държат отворен и да се редуват, докато приятелката им си свърши работата у дома, в Кънектикът. Помещението беше малко, но чисто и кокетно. По стените висяха различни пана, изработени от Лили. Имаше и много кошници, пълни с по-малки по размер бродерии. На някои от тях бяха извезани рози, лилиуми и други цветя, над които пърхаха косове и чучулиги, и всичко напомняше за топлия юг. На други пък бяха избродирани красиви пейзажи от пристанището на Кейп Хоук — синьото море и лодките на Нийл. Лили беше избродирала и Нани — знаменитата снежнобяла белуга, която живееше в местните води. На паната се виждаха и много хора: майки, дъщери, приятелки и сестри. Всеки местен можеше да познае в тях жените от града.

Мариса остави вратата отворена и глъчката от хотела нахлу в малкото помещение. Първата й работа беше да включи компютъра и да отвори пощата си, макар че само преди половин час я провери от къщи. Нямаше нови писма.

Въздъхна дълбоко и вдигна поглед към кея. Деветгодишната й дъщеря Джесика се задаваше по пътя. Беше станала рано, за да издебне отлива и да си потърси морски звезди по брега. Затича се към майка си и размаха ръце. Дънките й бяха навити до коленете, а мокрите маратонки шляпаха по дъските. Тя влетя в магазина и задъхано попита:

— Има ли отговор?

— Браво на теб! С калните маратонки, право в магазина! — ядоса се майка й. — Не си у дома, момиче!

— Извинявай — припряно каза Джесика и изхлузи маратонките от краката си. — Имаме ли писмо?

— Не още — отвърна Мариса и видя как лицето на дъщеря й посърна.

— Колко тъжно лято — с угаснал глас каза момичето. — Леля Сам не ни пише, а Роуз замина и ме остави сама.

— Няма да остане вечно там — опита се да я успокои майка й, но и тя се чувстваше зле. Лили и Роуз заминаха, без да уточнят кога ще се върнат. Мариса и Джесика останаха без най-близките си приятелки и се чувстваха самотни.

— Изглежда ми странно да чуя ирландска музика и да знам, че не я свирите вие с леля Сам — смени темата Джесика.

— И на мен също, скъпа.

— Мислиш ли, че ще си дойде до края на фестивала?

— Не знам — отвърна Мариса. Не искаше да дава напразни надежди на дъщеря си.

— Сигурна съм, че щяхте да спечелите някаква награда. Щом сте си извоювали място в училището за медицински сестри с изпълненията си…

— Добре се справяхме — усмихна се майка й.