Церемонията започна. Беше дълга и уморителна и досади на всички. Може да ви прозвучи цинично, но си мисля, че многословието на съдията, тържествената музика, а и цялото великолепие на сватбения ритуал има една-едничка цел — да прикрие тривиалната истина, че женитбата е най-обикновена сделка. Нека забравим за момент романтичната част. Какво остава? Един лист хартия, който обвързва парите, имотите и съдбите на двама души. Той се подписва от двамата съдружници, подпечатва се и надлежно се завежда в съда. Всичко, което следва, е изпълнение или нарушение на съответните клаузи в него.

Сега, от позиция на времето и опита си, мога лесно да обясня изражението на Едуард в онзи момент, защото вече знам — той се страхуваше, че може да не подпиша този договор. Как ли щяха да се развият събитията тогава? Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако се бях вслушала във вътрешния си глас, в предупредителните сигнали, които караха сърцето ми да се свива от необясним студ?

Но аз не им обърнах внимание. Зарових всички страхове дълбоко в себе си и се отдадох на любовта и на мечтите си за безоблачно бъдеще. Толкова жадувах за семейство, че въобще не се замислих. Изрекох смело „да“. Чух и Едуард да казва „да“ и младоженецът целуна булката. Гостите започнаха да ни поздравяват. Някои от приятелките ми се смееха и плачеха едновременно. Всички ни се радваха, вдигаха тостове за наше здраве и се надяваха да бъдем щастливи, така както се надявах и аз…

И ето, че с Едуард бяхме вече мъж и жена. Денят беше прекрасен. Небето беше по-синьо от всякога, а тихите води на залива искряха под юлското слънце и придаваха допълнителна прелест на тържеството. Оркестърът засвири Моцарт и нежната музика се смеси с шепота на листата, разлюлени от утринния бриз. Сякаш цялата природа празнуваше заедно с мен и аз го приех като своеобразно обещание за щастлив семеен живот.

Погледнах съпруга си и прошепнах името му с изтънял от вълнение гласец. Очите ми плуваха в радостни сълзи. В тях имаше надежди и обещания, и любов. Много любов. Той също ме погледна. Страхът беше изчезнал от очите му. Сега там имаше нещо друго, нещо, което съзрях за пръв път, и… е, нека разкажа за това, когато му дойде времето. Ще спомена само, че в онзи момент погледът му ме накара да се почувствам мъничка и уязвима, сякаш стоях върху подвижни пясъци.

Той докосна сватбения букет и промълви:

— Колко си деликатна, Мара! Точно като тези бели рози. Листенцата им са толкова нежни, че един по-силен повей на вятъра би ги наранил. Толкова лесно можеш да повехнеш! Това ли имаше предвид баба ти, когато ми каза да се грижа за теб?

Дъхът ми спря. Колко внимателен беше моят съпруг! Колко нежен и разбиращ. Дори и сега не мога да отрека този факт. Но не знам дали долавям и скритата заплаха в тези думи, както я долових аз тогава. Не знам кое ме изплаши повече — грубият коментар на бабините думи или злобата, която проблесна в погледа му. Сякаш не присъстваше на собствената си сватба, а участваше в някаква задочна битка с баба.

Наскоро сънувах някаква непозната жена. Лицето й беше забулено с множество воали в различни цветове — черни, бели, сиви… Махнеш ли един от тях, отдолу се показва друг. Воалите й пречеха да вижда какво става около нея, но и хората не можеха да видят лицето й. Кой беше забулил тази жена? Или тя сама се беше скрила от света по този странен начин? В съня ми тя започна да сваля един по един воалите и най-последният от тях, или може би трябва да го наречем първият, беше бял булчински воал. Сега ме виждаш каквато съм. Аз вече разкъсах моите воали, но преди девет години… ти дори нямаш представа колко силно се нуждаех от тях.

Жените знаят как да крият нещастието си от света. Ние обичаме да се хвалим с успехите си, с красивите си къщи и градини и с щастливите си бракове. И отвръщаме поглед от болката, от черните облаци в очите на мъжа, който току-що е станал твой съпруг, от чудовището, скрито в тъмния ъгъл на стаята ти. Но понякога чудовището излиза от скривалището си. Вече не му е достатъчно само да те плаши, то иска да те изяде. Ето това се случи с мен. Той започна да разкрива истинската си природа. Баба го забеляза първа. Колко мъдра жена е тя! Правех всичко, за да скрия истината от нея, но тя разбра и нито веднъж не ме осъди. Да осъдиш някого е лесно. Просто приемаш нещата за черни или бели и избягваш от неудобните въпроси: Как мога да помогна? Какво щях да направя, ако се беше случило на мен?

Баба не съдеше никого. Тя се опита да надникне зад дебелия слой воали, които бях спуснала между себе си и света. Кой друг, ако не жената, която ме отгледа, можеше да разбере? Милата ми тя! Посвети живота си на едно тъжно сираче. С безгранично търпение се грижеше за своите събрани от всички краища на света рози само за да влее малко радост в сърцето ми! Колко много лъжи й се наложи да чуе, преди да прозре истината за живота ми с Едуард. И да ми помогне, без да обвинява, без да драматизира.

Много хора се чудеха защо съм останала толкова дълго с него. Истината е, че преградата от воали ми пречеше да осъзная положението си, но аз не можех да им кажа това. „Обичах го“ беше отговорът, който те можеха да разберат. И колкото и странно да звучи, не ги лъжех.

Това не беше истинска любов, но тогава не си давах сметка за това. Истинската любов е като бумеранг — този, на когото я даряваш, ти я връща многократно. С Едуард не беше така. Той погълна всичко, което му дадох, а аз му се отдадох напълно. Оголи душата ми и я остави празна и самотна.

Сега имам Лиам и мога да видя ясно разликата. Имам и дъщеря си Роуз. Преди девет години избягах от Хабърд Пойнт и я родих далеч, на хиляди километри от любимия ми Кънектикът, от баба и от розовата й градина, която обожавах. Лиших се от всичко, което обичах, за да избягам от Едуард и да спася малкото, останало от мен.

Основателите на Кънектикът се прекланят пред тези, които „устояха на преселението и посяха семената“. Е, аз също устоях на преселението. Събрах парченцата от разбития си живот и хукнах надалече. Със себе си взех единствено неродената си дъщеря. Но Роуз успя да изрови семенцето на любовта от най-дълбоките гънки на сърцето ми. Тя и Лиам бяха хората, които ме върнаха към живота. И баба, разбира се! Въпреки че не беше до мен, аз усещах любовта и вярата й в мен всеки миг, докато се криех и живеех под чуждо име в чужда страна. Тя ми даде сили да продължа да живея дори и в най-трудния момент от живота ми, жертва себе си, за да даде шанс на мен и Роуз да заживеем нормален живот. Това й костваше толкова много, че се моля на Господ да оцелее.

Сега се казвам Лили Малоун. Избрах това име, когато напуснах Кънектикът, и то ми прилегна толкова добре, че реших да го запазя завинаги. Лили, заради грейналите като слънца цветове на лилиума в градината на баба. И Малоун е свързано с нея. Когато бях малка и не може да заспя, подгонена от спомена за мама и татко, тя често ми пееше една ирландска песен:

„В красивия Дъблин отидох

и срещнах аз Моли Малоун.

Продаваше миди на пътя

и нежно припяваше в такт…“

Много обичах тази песен. От текста й бликаше жизненост и простота, загатваше се за неочаквана и щастлива любов. Взех името Малоун, за да си напомням, че някога може и на мен да ми се случи нещо хубаво, един добър човек да спре пред мен и да ме погледне с любов, както се случва в песента. И точно така стана.

Искам да видя баба отново. Да й обясня защо избрах това име, да я запозная с Лиам и най-вече, с Роуз. Но истинската причина да се завърна от деветгодишното си изгнание е, че искам да й помогна. Да я спася, както тя някога спаси мен от чудовището в дома ми. Припомням си всичко, всеки детайл от онези дни, за да разкрия за себе си и за дъщеря си, колко много направи тя за мен — за жената, която бях преди девет години, и за жената, в която се превърнах.

Тази история е моята молитва за Мийви Джеймсън.



Всичко започна преди тринайсет години, четири години преди да напусна Хабърд Пойнт и да заживея на най-отдалеченото място, до което успях да достигна. Тогава бях още Мара — нежна бяла роза, която и най-малкият повей на вятъра можеше да нарани.

Първа глава

Беше мъчително да се върне там, откъдето избяга преди няколко години. Вече знаеше колко щателно я бяха издирвали тогава. Снимката й беше на първа страница на всички вестници в Кънектикът и съседните щати. Полицаите носеха описанието й в джоба си. Всички приятели и роднини, с изключение на Мийви, разбира се, я мислеха за мъртва.

Лили Малоун пое дълбоко въздух и смело влезе в старата си къща. Беше девети август и минаваше един часът през нощта. Лиам Нейл паркира камиона си на отбивката за града, взе на ръце уморената от дългия път Роуз и я последва по каменните стъпала към двора. Първото нещо, което направи Лили, беше да погледне към табелката с името на къщата над каменния кладенец. Железните букви бяха ръждясали още повече, соленият морски въздух беше разял метала, но надписът все още личеше. Видът му предизвика у нея внезапна болка, толкова силна, че тя изстена. Най-после си беше у дома. Нощният бриз пълнеше въздуха с мирис на море и това й напомни за едно друго море при залива Сейнт Лоурънс, до Кейп Хоук в Канада, където живя през тези девет години. Но за разлика от студения вятър, който идваше от ледените планини и северни фиорди, тук въздухът беше топъл, нежен, изпълнен с аромата на цветя и водорасли.

— Най-после у дома! — дълбоко въздъхна тя и заоглежда наоколо, нетърпелива да види всичко, което й липсваше по време на отсъствието й. Съзря розовите храсти и душата й се изпълни с възторг. Вятърът разлюля цветовете им и те изпуснаха фин аромат, сякаш я приветстваха с добре дошла. Бяха позанемарени, но все още изпълваха градината с необикновена прелест. Лили се наведе, пъхна ръце през трънливите храсти и затършува зад тях. Напипа дървената греда на външната веранда, бръкна под нея и се усмихна тържествуващо. Ключът си беше на мястото. Бодлите на розите го пазеха от любопитни очи още от времето, когато беше момиче. Всичко беше така, както го помнеше.