- За какво намекваш?

Семейството й знаеше, че тя е в безопасност. Мег сигурно им е казала.

- Аз наистина не мога да се върна в Уайнет, докато там все още гъмжи от журналисти. - Не журналистите я притесняваха, но не смяташе да му го казва. - Чудя се какви са плановете ти за близкото бъдеще.

- Да се отърва от теб. - Той се почеса по наболата брада. - И да правя секс.

Тя преглътна.

- Какво ще кажеш, ако те възмездя за изгубеното време?

Той сведе поглед към гърдите й, които благодарение на скъпия френски сутиен изглеждаха по-пищни.

- Не си мой тип.

Не му обръщай внимание.

- Искам да кажа, ако те компенсирам по друг начин?

- Не ме интересува. - Той вдигна одеялото от земята. - Аз съм във ваканция и няма да провалям още един ден. Ти се връщаш в Уайнет.

- Ще ти платя - чу се да казва тя. - Не днес. Нямам пари в себе си, но много скоро ще се погрижа за това. - Как? Трябваше да го измисли. - Ще покрия бензина, храната, всичките ти разходи. Плюс... по сто долара на ден. Съгласен ли си?

Той сви одеялото на руло.

- Създаваш прекалено много главоболия.

- Не мога да се върна точно сега. - Луси изгреба последния остатък от някогашната си изобилна тийнейджърска смелост, преди тежестта на отговорностите да я вразуми и да озапти бунтарския й дух. - Ако не ме вземеш със себе си, ще намеря някой друг, който ще се съгласи.

Той сигурно се досети, че тя блъфира, защото я изгледа с присмех.

- Довери ми се. Момиче като теб не е родено да прекарва по осем часа на ден върху мотоциклет.

- Навярно си прав. Но един ден мога да издържа.

- Забрави.

- Хиляда долара плюс разходите.

Панда занесе одеялото до мотоциклета и го напъха в едната чанта.

- Да не мислиш, че ти повярвах за парите?

Тя сплете пръсти.

- Ще ти платя. Имаш думата ми.

- Да бе, Тед също я имаше, ама се оказа, че не струва много.

Луси се сви като ударена.

- Ще го напиша на хартия.

- Жалко, че годеникът ти не се е сетил за това. - Грубиянът се намръщи и закопча чантата.

Макар че Панда не прие офертата й, той не тръгна без нея, което Луси възприе като добър знак. Нуждаеше се от храна, но още повече от удобни обувки и чисти дрехи.

- Не може ли да се върнеш? - изкрещя в ухото на Панда, когато той профуча покрай „Уолмарт“. - Бих искала да купя някои неща.

Или не го бе изрекла достатъчно високо, или той не я чу, защото не спря.

Докато се носеха по шосето, тя се улови, че си спомня деня, в който Мат Джорик се появи в онази порутена къща под наем в Харисбърг, където тя се криеше заедно с малката си сестричка, още съвсем малко бебе, през онези ужасни седмици след смъртта на майка им. Той бе изникнал на вратата, огромен и страховит, треперещ от гняв и нетърпение. Майка й бе мъртва, тя трябваше да защити бебето и затова, макар че бе само на че-гиринайсет и изплашена до смърт, не му позволи да го разбере.

Няма за какво да говорим! - бе заявила тя, когато той нахлу в къщата.

Стига с тези глупости! Ако не си откровена с мен, само след час от Детската социална служба ще дойдат да ви приберат.

В продължение на шест седмици четиринайсетгодишното момиче със зъби и нокти се бе борило, доколкото му позволяваха възможностите, да попречи на властите да разберат, че то само се грижи за бебето, което бе нарекла Бътън, бебе, което се бе превърнало в Трейси.

Нямаме нужда някой да се грижи за нас! - бе изкрещяла тя. - Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Но той не си гледаше бизнеса и не след дълго Мат, Луси и Бътън потеглиха на път, където се срещнаха с Нийли и прекосиха цялата страна в Мабел - очуканата каравана „Уинибаго“, която все още се намираше в имота на родителите й във Вирджиния, защото на нито един от двамата не му даваше сърце да я изхвърли. Мат беше единственият баща, когото познаваше, и не би могла да си пожелае по-добър. Както и по-добър съпруг за Нийли - любовен съюз, за чието укрепване Луси бе изиграла немалка роля. В онези дни тя беше толкова дръзка и смела. Толкова безстрашна. Беше изгубила онази част от себе си толкова постепенно, че почти не бе усетила промяната.

Панда спря на прашния паркинг пред сграда с бяла замазка отстрани на фасадата, над чийто вход висеше надпис „Универсален магазин“. На витрините имаше всякакви стоки - от пушки и домакински съдове до детски чехли на „Крокс“. Близо до вратата се мъдреха автомат за кока-кола редом с градински гном и стойка с пощенски картички.

- Какъв номер обувки носиш? - попита той троснато.

- Трийсет и осми. И бих искала...

Той вече крачеше забързано към магазина.

Луси слезе от мотора, скри се зад един тир за доставки и намести по-добре каската на главата си, докато го чакаше. Искаше й се сама да си избере обувки, но бе немислимо да се появи в този вид в магазина. Мислено се помоли спътникът й да не купи още бира. Или презервативи.

Панда се появи с найлонова торба и й я подхвърли.

- Длъжница си ми.

Бензин, трева или задник - никой не се вози на аванта.

- Вече казах, че ще ти платя.

Той я удостои с поредното изсумтяване на пещерен човек.

Тя надникна в торбата. Дънки, сива памучна тениска, евтини маратонки и бейзболна шапка. Луси отнесе новопридобитите съкровища зад магазина, където имаше дървета и не можеха да я видят, свали каската и набързо се преоблече. Дънките бяха корави и грозни, торбести на бедрата и под коленете. Тениската бе с логото на Тексаския университет. Той бе забравил да й купи чорапи, но поне щеше най-после да се отърве от ужасните токчета. За разлика от него, Луси не замърсяваше околната среда, затова натъпка църковната роба и обувките в найлоновата торба и излезе иззад дърветата.

Той почеса гърдите си с отсъстващо изражение.

- В магазина имаше телевизор. Ти си водещата новина. Казват, че си отседнала при приятели, но на твое място не бих разчитал особено, че няма да те познаят.

Луси притисна найлоновата торба към гърдите си и отново нахлузи каската.

Половин час по-късно той паркира зад крайпътен ресторант от веригата „Денис“. Силният копнеж на Луси за истинска тоалетна с гореща и студена течаща вода надделя над страха, че някой може да я познае. Докато той пъхаше в джоба ключовете от мотора и се озърташе наоколо, тя свали каската, събра сплъстената си коса в жалко подобие на конска опашка и я промуши през отвора на бейзболната шапка отзад.

-Ако това е дегизировката ти - отбеляза той, - няма да стигнеш много далеч.

Той беше прав. Ръцете я сърбяха да нахлупи каската. Луси набьрзо се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, извади от торбата безвъзвратно съсипаните обувки, като остави вътре измачканата роба. Поомачка торбата и я мушна под широката тениска, като я подпъхна в колана на дънките, за да не се изхлузи.

Именно така се бе дегизирала Нийли преди много години, когато бе избягала от Белия дом. Може би щеше да се получи и при Луси. Ако имаше късмет, никой нямаше да свърже дъщерята на бившия американски президент с бедно облечената млада жена, влязла в „Денис“. По-скоро приличаше на глупава жена, хванала се с неподходящ мъж.

Панда се вторачи в издутия й корем.

- Какво ми дойде до главата. Скоро ще стана баща, а сексът дори не беше толкова готин.

Тя едва се сдържа да не се извини.

Този мъж явно имаше само две изражения - отсъстващо и намръщено. Сега бе надянал намръщеното.

- Дори не приличаш на пълнолетна.

Тя винаги бе изглеждала по-млада от годините си, а настоящото й одеяние я правеше дори още по-малка. Сигурна съм, че не съм първата ти тийнейджърка. Това би му казала Мег, но Луси само се извърна, хвърли разкривените обувки в кошчето за боклук и предпазливо се запъти към ресторанта.

За нейно огромно облекчение никой не й обърна внимание и не заради евтините дрехи или корема, а защото всички погледи се насочиха към Панда. В това отношение той приличаше на Тед. И двамата правеха впечатление; Тед - добро, а Панда - лошо.

Луси се отправи към тоалетната, изми се, доколкото можа, и дооправи фалшивия корем. Когато излезе, се чувстваше почти като човешко същество.

Панда стоеше до вратата. Носеше същата смачкана риза, но ухаеше на сапун. Огледа корема й.

- Не е особено достоверно.

- Докато ти си наоколо, не мисля, че някой ще ми обърне внимание.

- Ще видим.

Луси го последва към масата. Повечето от клиентите на заведението проследиха с погледи как двамата хлътнаха в сепарето и седнаха един срещу друг. Поръчаха и докато чакаха да донесат храната им, придружителят й се зазяпа в резултатите от мачовете, които течаха върху екрана на телевизора, висящ на стената в ъгъла.

- Докато беше в кенефа, по новините казаха, че семейството ти се е върнало във Вирджиния.

Това не я изненада. За тях би било неловко да останат в Уайнет.

- Утре заминават за Барселона за конференцията на Световната здравна организация.

Съдейки по вида му, човек можеше да си помисли, че няма понятие какво е това „конференция“, да не говорим за „Световна здравна организация“.

- Кога ще се обадиш на Тед, за да признаеш, че яко си се издънила?

- Не зная.

- Бягството няма да реши каквито и проблеми да си мисли, че има богато момиченце като теб. - Леката насмешка в тона му намекваше, че той не вярва някой като нея да има истински проблеми.

- Аз не бягам - изрепчи се тя. - Аз съм... във ваканция.

- Грешиш. Аз съм във ваканция.

- А аз предложих да ти платя хиляда долара плюс разноските, ако ме вземеш със себе си.

В този момент донесоха поръчката им. Сервитьорката постави на масата пред нея чиния с чийзбургер, пържени лучени кръгчета и зелена салата. Щом жената се отдалечи, Панда лапна едно лучено кръгче.