За милионен път Луси си пожела да има истинско семейство. През целия си живот бе мечтала да има баща, който да коси моравата и да я нарича с галено име, и майка, която да не пие, да не сменя толкова често работата си и да не прави секс с всеки, който ù попадне.

Из „Първата дама“

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Вие, читателите, сте толкова настоятелни! След като написах „Мис Каприз“ и „По-кротко, лейди“, вие пожелахте да прочетете още за невероятния Тед Бодин, а след написването на „Първата дама“ поискахте да четете още за Луси Джорик. Изглеждаше толкова логично да свържа съдбите им в „Господин Неустоим“... Е, добре, знаем как свърши историята. Надявам се да сте щастливи като мен, че най-после има отделна книга и за Луси.

Приятно четене!

Сюзън Елизабет Филипс

1.

Луси не можеше да диша. Корсажът на сватбената й рокля, който й стоеше идеално, сега стискаше ребрата й като боа удушвач. Ами ако умре от задушаване направо тук, в преддверието на презвитерианската църква в Уайнет?

Отвън църквата бе обсадена от международна армия от репортери, а вътре бе истинско стълпотворение на богати и известни личности. Само на няколко крачки от вратата бившият президент на Съединените щати и нейният съпруг чакаха, за да придружат Луси по пътеката до олтара, за да се омъжи за най-съвършения мъж на света. Мъжът на мечтите на всяка жена. Най-добрият, най-грижовният, най-умният... Коя жена със здрав разум не би искала да се омъжи за Тед Бодин? Той бе очаровал Луси от пръв поглед.

Тромпетите възвестиха началото на сватбената церемония и Луси се опита да вкара в дробовете си поне няколко молекули въздух. Не би могла да избере по-прекрасен ден за сватбата си. Беше последната седмица на май. Дивите пролетни цветя по хълмовете на Тексас може и да бяха увехнали, но индийският люляк бе разцъфнал в цялото си великолепие, а пред входа на църквата ухаеха кичести рози. Идеален ден.

Тринайсетгодишната й сестра, най-малката от четирите шаферки в тази необичайно скромна сватбена свита, пристъпи напред. Щяха да я следват петнайсетгодишната Шарлот и Мег Коранда - най-добрата приятелка на Луси от колежа. С честта да й бъде кума бе удостоена сестра й Трейси - осемнайсетгодишна красавица, толкова влюбена до уши в младоженеца, че още се изчервяваше всеки път щом той я заговореше.

Воалът затрептя пред лицето на Луси - задушаващ покров от бял тюл. Тя се замисли какъв невероятен любовник бе Тед, колко прекрасен, колко мил, колко страхотен. Колко идеален за нея. Всички го казваха.

Всички, освен най-добрата й приятелка Мег.

Веднага след репетицията на сватбената вечеря Мег прегърна Луси и й прошепна:

- Луси, той е прекрасен. Точно както го описа. И за нищо на света не бива да се омъжиш за него.

- Знам. - Луси се изуми, чувайки ответния си шепот. - Но въпреки това ще го направя. Твърде късно е да се откажа.

Мег яко я разтърси.

- Не е твърде късно. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си.

Лесно й беше на Мег да го каже. В живота на Мег дисциплината бе непознато понятие, но не и в живота на Луси. Тя имаше отговорности, които Мег никога нямаше да проумее. Дори преди майката на Луси да положи клетва като президент в Овалния кабинет, цялата страна бе очарована от менажерията на Джорик - три осиновени деца и две биологични. Родителите й закриляха по-малките деца от домогванията на журналистите, но Луси бе на двайсет и две години по време на първото встъпване на Нийли в длъжност и съвсем естествено бе обект на вниманието на медиите. Публиката винаги бе следяла с интерес живота на Луси - самоотвержените й грижи за по-малките деца по време на честите отсъствия на Нийли и Мат, дейността й в защита на правата на децата, редките й срещи с мъже, дори скромните й тоалети. И определено отделяха огромно внимание на тази сватба.

Луси бе решила да се срещне с родителите си на половината път до олтара като символ на това, че се бяха появили в живота й, когато беше четиринайсетгодишна тийнейджърка бунтарка. Нийли и Мат щяха да извървят последните метри с нея, крачейки от двете й страни.

Шарлот пристъпи на пътеката, покрита с бял килим. Тя беше най-срамежливата от сестрите на Луси и най-много от всички се притесняваше, че най-голямата й сестра вече няма да е до нея.

- Всеки ден ще се чуваме по телефона - бе се опитала да я успокои Луси, но Шарлот бе свикнала Луси да живее в същата къща и бе отвърнала, че няма да е същото.

Беше ред на Мег да я последва. Тя хвърли поглед през рамо към Луси и дори през метрите тюл Луси долови загрижеността, прокрадваща се в усмивката на най-добрата й приятелка. В този миг Луси би дала всичко, за да бъде на нейно място. Да живее безгрижно като Мег, препускайки от страна в страна, без да се тревожи за по-малките сестри и брат си, за безупречната репутация на семейството, която трябваше да поддържа, без камерите да я следват на всяка стъпка.

Мег се извърна, вдигна букета до талията и лепна усмивка на лицето си. И се приготви за първата стъпка.

Без да се замисля, без да се пита откъде й бе хрумнало нещо подобно - толкова ужасно, толкова егоистично, толкова невъобразимо - при все че си заповяда да не помръдва, Луси изпусна своя букет, препъвайки се, заобиколи сестра си и сграбчи Мег за ръката, преди тя да направи крачка. Младоженката чу собствения си глас да идва някъде отдалеч, думите прозвучаха едва доловимо:

- Трябва да говоря с Тед. Сега!

- Луси, какво правиш? - ахна Трейси зад гърба и.

Луси не можеше да погледне сестра си. Кожата и пламтеше, главата й се маеше. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Мег.

- Доведи ми го, Мег. Моля те. - Прозвуча като молитва.

През задушаващия облак от тюл тя видя как устните на Мег се разтвориха смаяно.

- Сега? Не мислиш ли, че трябваше да го направиш няколко часа по-рано?

- Права беше! - извика Луси. - За всичко, което каза. Беше напълно права. Помогни ми. Моля те! - Сякаш някой друг изрече тези думи. Тя бе тази, която винаги се грижеше за другите. Дори още като дете никога не бе молила за помощ.

Сестра й Трейси се нахвърли върху Мег. Сините й очи святкаха от възмущение.

- Не разбирам. Какво си й казала? - Сграбчи ръката на Луси. - Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

Но нямаше да бъде наред. Нито сега, нито никога.

- Не. Аз... трябва да говоря с Тед.

- Сега? - повтори Трейси въпроса на Мег. - Не можеш да говориш с него сега.

Но тя трябваше да го направи. Мег, за разлика от Трейси, разбираше. Приятелката й кимна тревожно, притисна отново букета до талията си и се втурна по пътеката, за да доведе Тед.

Луси не проумяваше коя бе тази истерична персона, вселила се в тялото й. Не смееше да погледне ужасените очи на сестра си. Високите тънки токчета смачкаха калиите от букета й, когато тя прекоси с невиждащи очи преддверието. Двама агенти от Тайните служби стояха до тежките предни врати с бдителни погледи. Зад тях чакаше тълпата от зрители, морето от телевизионни камери, глутницата репортери...

Днес най-голямата дъщеря на президент Корнелия Кейс, трийсет и една годишната Луси Джорик, се омъжва за Тед Бодин, единствения син на легендарния голфър Дали Бодин и телевизионната водеща Франческа Бодин. Никой не очакваше, че младоженката ще избере за място на сватбата си

Уайнет, родния град на младоженеца, но...

Тя чу решителни мъжки крачки по мраморния под, обърна се и видя Тед да се приближава към нея. През воала зърна как слънчевите лъчи танцуваха в тъмнокестенявата му коса, осветявайки прекрасното му лице. Винаги беше така. Където и да отидеше, слънцето го следваше. Той беше красив и добър, идеалният мъж. Най-съвършеният мъж, който някога бе срещана. Най-перфектният зет, който можеха да си пожелаят родителите й и възможно най-добрият баща на бъдещите й деца. Младоженецът забърза към нея, очите му преливаха - не от гняв, той не беше такъв човек - а от загриженост.

Родителите й го следваха с разтревожени лица. Майка му и баща му щяха да се появят след минута, а после щяха да се изсипят всички - сестрите и брат й, приятелите на Тед, гостите... Толкова много хора, които й бяха скъпи. Които обичаше.

Луси отчаяно се озърна за единствения човек, който можеше да й помогне.

Мег стоеше отстрани, пръстите й стискаха в мъртвешка хватка шаферския букет. Луси я погледна с безмълвна молба, надявайки се Мег да разбере какво иска. Мег понечи да се спусне към нея, но се спря. Благодарение на телепатията, споделяна от най-близките, Мег бе разбрала.

Тед улови ръката на Луси и я набута в малката стаичка отстрани. Миг преди той да затвори вратата, Луси видя Мег да поема дълбоко дъх и да се отправя решително към родителите на младоженката. Мег бе свикнала да се справя с всякакви бъркотии. Тя щеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може Луси да... Да направи какво?

По стените на дългата тясна стаичка имаше редица от закачалки, на които висяха сините роби на църковните хористи, и високи лавици, натъпкани с псалтири, папки с ноти и прашни стари кашони. Ярък слънчев лъч проникна през стъклото на вратата в другия край и заигра по бузата му. Сякаш обръч стегна дробовете й. Свят й се зави от недостига на въздух.

Тед впери поглед в нея, бистрите му кехлибарени очи бяха засенчени от тревога, но оставаше спокоен, докато тя кипеше отвътре. Моля те, Боже, нека той поправи това, както оправяше всичко останало. Моля те, нека поправи и нея.

Воалът се бе залепил за бузата й, просмукан от пот, от сълзи - тя не знаеше кое по-точно - и думите, които никога не си бе представяла, че ще изрече, сами изскочиха от устата й.

- Тед, не мога. Аз... не мога.

Той повдигна воала, както тя си представяше, че ще го стори в края на церемонията малко преди да я целуне. Изражението му бе озадачено.

- Не разбирам.