Шокът се разпростря през цялото й тяло, от вените до капилярите, прониза кожата и мускулите й и достигна до костите. Тя потръпна, но не от студ, а от осъзнаването, че отдавна не бе копняла за нещо толкова силно, както да се метне на този мотор. Да възседне задната седалка и да избяга от последствията на постъпката си.

Той натика вратовръзката по-надълбоко в джоба на сакото и краката й се раздвижиха. Сякаш не бяха подвластни на тялото й. Луси се опита да ги спре, но те отказаха да се подчинят. Тя приближи до мотоциклета и видя полуизтрит тексаски номер, както и стикер с подгънат край, залепен върху протритата кожена седалка. Буквите бяха избледнели, но тя успя да разчете думите: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

Надписът я блъсна като ударна вълна. Не би могла да пренебрегне подобно предупреждение. Но тялото й - нейното предателско тяло - бе поело целия контрол. Ръката й повдигна края на робата. Единият й крак се отдели от земята и прекрачи седалката.

Той й подаде единствената каска. Тя я нахлузи върху окаяните останки от сватбената фризура и обви ръце около кръста му.

Двамата се понесоха надолу по уличката, робата се изду като балон, вятърът брулеше оголените й крака, косите му се развяваха и плющяха по стъклото на каската.

Луси подпъхна робата под краката си, докато той пресичаше уличките една след друга, редуваше остри завои наляво и надясно, мускулите на гърба му се напрягаха под евтиния плат на сакото.

Излязоха от Уайнет и полетяха по двупосочната магистрала, простираща се покрай стръмни варовикови скали. Каската бе нейният пашкул, мотоциклетът - нейната планета. Минаха покрай разцъфнали лавандулови полета, фабрика за зехтин и няколко лозя, ширнали се по хълмовете на Тексас. Вятърът подмяташе полите на робата, разкривайки коленете и бедрата й.

Слънцето се бе спуснало ниско на небето и вечерният хлад проникваше през тънкия плат на робата. Луси приветства студа. Не заслужаваше топлина и удобство.

Те профучаха по дървен мост и покрай разнебитен хамбар със знамето на Тексас, нарисувано върху едната му стена. Мярнаха се реклами за екскурзии из пещерите и туристическо ранчо. Километрите се нижеха един след друг. Трийсет? Или повече? Тя нямаше представа.

Когато стигнаха до покрайнините на някакво затънтено градче, той зави към малка неугледна бакалия и паркира в сенките отстрани. Мъжът кимна рязко към нея, като знак, че трябва да слезе. Краката й се заплетоха в робата и Луси едва не падна.

- Гладна ли си?

Повдигна й се само при мисълта за храна. Тя размърда скованите си крака и поклати глава. Той сви рамене и се насочи към вратата.

През прашното стъкло на каската Луси видя, че той беше по-висок, отколкото й се бе сторил в началото - навярно над метър и осемдесет, с дълги и стройни крака. С буйната си синкаво-чeрна коса, смугла кожа и пружинираща походка неочакваният й спътник рязко се отличаваше от конгресмените, сенаторите и промишлените магнати, с които бе свикнала да общува. Луси виждаше през прозореца част от вътрешността на магазина. Той се отправи към хладилника в дъното. Продавачката заряза работата си и се зазяпа в него. Той изчезна за няколко минути, но след малко се появи и остави пред касата стек с шест бири. Продавачката отметна кокетно коси, открито флиртувайки с него. Той донесе още няколко покупки.

От неудобните обувки й бяха излезли пришки на краката. Тя се размърда и зърна отражението си в стъклото. Голямата синя каска покриваше главата й, скривайки дребното й лице, което винаги я правеше да изглежда по-млада. Широката роба прикриваше факта, че заради стреса преди сватбата обикновено стройната й фигура бе станала прекалено слаба. Луси беше на трийсет и една години, метър и шейсет и три висока, но се чувстваше мъничка и глупава, като егоистично и безотговорно безпризорно дете.

Въпреки че наоколо нямаше жива душа, тя не свали каската, а само леко я повдигна, опитвайки се да облекчи болката от фибите, забиващи се в скалпа й. Обикновено ходеше с пусната права коса, подстригана до раменете, прибрана назад с една от онези тесни ленти за глава, които Мег ненавиждаше.

С тях приличаш на петдесетгодишна светска матрона от Гринич - бе отсякла Мег. - И освен ако за компенсация не нахлузиш дънки, най-добре се отърви от тези тъпи перли. Както, между другото, и от целия си смотан гардероб на гимназистка. - После бе омекнала. - Ти не си Нийли, Луси. И тя не очаква от теб да бъдеш като нея.

Мег не разбираше. Тя бе израснала в Ел Ей с биологичните си родителите. Можеше да носи каквито й хрумне екстравагантни дрехи, да увесва на шията си екзотични бижута, дори да си татуира дракон на бедрото, но не и Луси.

Вратата на магазина се отвори и мотоциклетистът се появи, с пазарска кесия в едната ръка и стека с бирите в другата. Тя го наблюдаваше тревожно, докато той мълчаливо пъхаше покупките в протритите кожени чанти, провесени отстрани на мотоциклета. Представи си как мъжът изпива шестте бири и осъзна, че така не може да продължава. Трябваше да се обади на някого. Трябваше да се обади на Мег.

Но нямаше смелост да говори с когото и да било, дори с най-добрата си приятелка, която я разбираше по-добре от всички останали. Щеше да съобщи на семейството си, че е в безопасност. Скоро. Но... не сега. Не и докато не измисли какво да им каже.

Младата жена стоеше пред мотоциклета, като голямо извънземно със синя глава. Той се вторачи в нея и тя осъзна, че досега не му е проговорила нито дума. Колко неловко. Трябваше да каже нещо.

- Откъде познаваш Тед?

Мъжът се обърна с гръб, за да закопчае чантите. Мотоциклетът беше стара „Ямаха“, върху чийто черен резервоар отзад със сребристи букви се кипреше думата ВОИН.

- Двамата търкахме наровете в пандиза в Хънтсвил - отвърна той. - За въоръжен грабеж и убийство.

Поднасяше я. Някакъв рокерски тест, за да види дали е корава мадама, каквато тя не беше. Щеше да е напълно луда, ако позволи това да продължи. Но тя си беше луда. От най-опасния вид. Като човек, излязъл от кожата си, който не знае как да се върне обратно в нея.

Премреженият му поглед, натежал от някаква друга заплаха, се плъзна по нея.

- Готова ли си да те върна обратно?

Достатъчно беше да каже „да“. Една простичка дума. Тя раздвижи език. Нагласи устни. Но не успя да произнесе думата.

- Не още.

Той се намръщи.

- Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Отговорът на този въпрос бе толкова очевиден, че дори той можеше да се досети. Луси не отговори, мъжът сви рамене и се качи на мотора.

Когато потеглиха от паркинга, тя се зачуди защо й се струва по-малко страшно да пътува с този страховит рокер, отколкото да се срещне със семейството, което толкова много обичаше. Но тя не дължеше нищо на този мъж. Най-лошото, което той можеше да направи... Не искаше да мисли за това.

Вятърът отново подхвана полите на робата. Само ръцете й бяха топли, сгрети от топлината, излъчваща се от тялото на мъжа през тънкия плат на сакото. Най-после той отби от магистралата по изровен страничен път. На светлината на фара на мотора храсталаците придобиваха причудливи, зловещи очертания и Луси се вкопчи по-здраво в кръста му, макар че разумът й крещеше да скочи от седалката и да побегне. Накрая стигнаха до малка полянка на брега на реката. От табелата, която видя по-рано, тя се досети, че това е Педерналес. Идеално място да се избавиш от нежелан труп.

Без рева на мотора тишината бе задушаваща. Тя слезе от седалката и залитна. Той измъкна от едната чанта нещо, което приличаше на старо одеяло за пикник. Когато го хвърли на земята, младата жена долови миризмата на машинно масло. Той грабна бирите и кесията с продуктите.

- Цяла вечер ли ще носиш това нещо?

Луси искаше да остане завинаги с каската, но се налагаше да я свали. Фибите изпопадаха и един кичур, вкоравен от лака, я бодна по бузата. Напрегнатата тишина се нарушаваше единствено от шума на водата, пенеща се около камъните. Той размаха бутилката бира към нея.

- Жалко, че са само шест.

Луси изстиска една скована усмивка. Мъжът се просна върху одеялото, отвори бутилката и я наклони към устата си. Той беше приятел на Тед, нали? Значи, тя беше в безопасност - въпреки заплашителното му държане и груби маниери, въпреки бирата и стикера с избледнели букви: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

- Вземи си една - предложи той. - Може би ще те отпусне.

Тя не искаше да се отпуска, искаше да се изпишка, но се запрепъва към него и взе една бутилка, за да не я изпие той. Избра едно място в другия край на одеялото, за да не се допира до дългите му крака, по-далеч от обичайната заплашителност, която излъчваше. Сега би трябвало да пие шампанско в апартамента за младоженци в хотела „Четири сезона“ в Остин, като госпожа Тиодор Бодин.

Мотоциклетистът измъкна от кесията с продуктите два сандвича в целофанени опаковки. Хвърли единия към нея и отвори другия.

- Жалко, че не го заряза след сватбения обяд. Храната сигурно е била много по-хубава от тази.

Парфе от крехко рачешко месо, препечено на грил телешко филе, медальон от омари, ризото с бели трюфели, седеметажна сватбена торта...

- - Кажи ми честно, откъде познаваш Тед? - попита тя.

Той отхапа голям къс от сандвича и заговори с пълна уста.

- Запознахме се преди няколко години, докато работех на един строеж в Уайнет, и си паснахме. Виждаме се, когато чат-пат идвам в града.

- Тед има много приятели.

- Не всички са толкова готини като него. - Той изтри уста с опакото на ръката си и сръбна шумно от бирата.

Тя остави настрани недокоснатата бутилка.

- Значи, не си оттук?

- Не. - Той смачка обвивката на топка и я метна в храстите.

Луси не понасяше хората, които замърсяваха околната среда, но нямаше намерение да го споменава. Поглъщането на сандвича заемаше цялото му внимание и той не сподели повече информация за себе си.