Тя се наведе, целуна ни по бузите, след това се изправи.

— Исках да се представя. Виолет дьо Монтобан.

— Да, знаем — обади се Шарлот и забоде поглед в обувките й, сякаш в сребърните каишки се криеше отговорът на всички загадки във вселената и тя щеше да ги научи, ако се взираше достатъчно упорито.

— Ти сигурно си Шарлот — рече Виолет, сякаш не бе забелязала грубостта й, — а ти — обърна се към мен — си човешката придобивка на Венсан.

Звукът, който издадох, бе наполовина пръхтене, наполовина смях.

— Дори си имам име. Аз съм Кейт.

— Разбира се, колко съм глупава. Кейт. — Тя отново насочи вниманието си към Шарлот, която отказваше да вдигне поглед към нея. — Извинявам се, ако неочакваното ни пристигане ви е разстроило — продължи Виолет, разгадала езика на тялото на Шарлот. — Мислех си, че може да ви се стори безчувствено, но след като си предложих услугите, Жан-Батист настоя двамата с Артур да побързаме с навременното си идване.

— Да побързаме с навременното си идване ли? Ти май не излизаш много — засече я невъзпитано Шарлот.

— Шарлот! — срязах я аз.

— Няма нищо — засмя се Виолет. — Двамата с Артур предпочитаме да общуваме помежду си. Прекарвам повечето време със старите книги. А като управители на Шато дьо Ланже не излизаме много, както казват днес. Веднага се разбира от начина ми на говорене.

— Ако никога не общуваш с хора, как успяваш да се интегрираш, за да ги спасяваш? — полюбопитства Шарлот, като се стараеше да потисне горчивината си.

— Сигурно си наясно, че колкото по-дълго сме ревенанти, толкова по-малко желание изпитваме да умираме. Наближавах шейсетте, когато разговарях с Жан-Батист преди две седмици. Оттогава успях да спася няколко циганчета, които си играеха на железопътните релси, а пък Артур спаси ловец от див глиган. Затова сега сме толкова свежи и готови да поемем задачата, която ни предстои. Но това е най-интересното — тя замълча и се усмихна, — което ни се е случвало от десетилетия.

Потръпнах от мисълта, че това младо момиче до съвсем скоро е било на възрастта на баба си — ако баба й не лежеше мумифицирана някъде. А ето че в момента тя изглеждаше значително по-млада от мен. Трябваше вече да съм свикнала, че ревенантите възкръсват на възрастта, на която са загинали първия път, въпреки това ми беше безкрайно трудно.

Виолет остана загледана в Шарлот още секунда, след което докосна ръката й.

— Не е нужно да се настанявам в твоята стая, ако не искаш. Жан-Батист ми предложи гостната, ако предпочитам. Вкусът, с който си я подредила, ми допада повече от неговата слабост към тъмна кожена ламперия и полилеи от еленови рога.

Шарлот не се сдържа и се разсмя. Протегна ръка към Виолет, стисна пръстите й и вдигна поглед към старата жена.

— Извинявай. Просто на двамата с Шарл ни е много трудно. Всички тук са ми като семейство и фактът, че се налага да ги напуснем по време на криза, буквално ме убива.

Потиснах усмивката си. Шарлот забеляза и се ухили.

— Добре де, не точно буквално, но разбираш какво имам предвид.

Виолет се наведе към нея, разпери ръце и я прегърна нежно.

— Всичко ще се оправи. Двамата с Артур ще се грижим за останалите и докато се усетиш, трудностите ще са отминали.

Шарлот отвърна на прегръдката й малко вдървено, тъй като по-младото момиче бе застанало така, сякаш носеше корсет. По всичко обаче изглеждаше, че мирът между двете е възстановен. Запитах се дали и Шарл бе толкова отстъпчив.

3.

Един от прозорците на балната зала се отвори и Венсан се надвеси, също като герой от старомоден филм, облечен във винтидж смокинг.

— Дами, почти полунощ е. Аз лично се надявах да не ми се налага да целувам Гаспар, когато часовникът удари дванайсет. — Той се ухили и погледна през рамо към по-възрастния мъж, който изви очи и поклати отчаяно глава.

С Виолет и Шарлот се върнахме в стаята тъкмо когато гостите започнаха обратното броене преди настъпването на Нова година. Въздухът буквално пропукваше от вълнение. Като знаех колко пъти тези хора са посрещали празника, ми се стори интересно, че не им е омръзнало. За хората това бе началото на чисто нова година, една от няколкото десетки, които им бяха отредени. Само че за неограничения брой нови начала на ревенантите беше наистина интересно, че те също зачитат празника като нещо специално.

Венсан ме чакаше до вратата и ме прегърна, щом обратното броене започна.

— Кажи какво мислиш за първата ни Нова година заедно? — попита и ме погледна така, сякаш бях личното му малко чудо. Странното бе, че аз изпитвах същото към него.

— Напоследък в живота ми имаше толкова много начала, та ми се струва, че замених стария си живот за чисто нов — отговорих.

— Това добре ли е?

В този момент обратното броене стигна до едно, аз привлякох главата му към себе си и той ме притисна силно. Устните ни се срещнаха и докато се целувахме, нещо в мен тръпнеше и се разгръщаше, докато не ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Със сънена усмивка и полузатворени очи Венсан зашепна:

— Кейт. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Тук съм заради теб — прошепнах аз.

Той ме погледна любопитно.

— Ти ме спаси от моята тъма.

Не за пръв път се запитах какво ли щеше да се случи, ако не се бях запознала с Венсан и не се бях изтръгнала от затвора на съсипващата мъка, в който се бяха затворила след фаталната катастрофа, в която загинаха родителите ми. Сигурно все още щях да се свивам като зародиш на леглото в дома на баба и дядо, ако той не ми беше показал, че има чудесна причина да се живее, че животът може отново да се превърне в нещо прекрасно.

— Ти се спаси сама — прошепна той. — Аз просто ти подадох ръка.

Той ме прегърна силно. Затворих очи и оставих любовта му да ме напои като мед.

Най-сетне се отдръпнахме, аз стиснах ръката му и отпуснах глава на рамото му, докато се оглеждахме. На трепкащата светлина на свещите Жан-Батист и Гаспар бяха застанали гордо един до друг в единия край на стаята, лактите им почти се докосваха, а позите им сякаш казваха, че двамата са домакините на това велико събитие. Гаспар се приведе, за да прошепне нещо заговорнически, а Жан-Батист отвърна с гръмък смях. Напрежението, което се усещаше след речта му, се беше стопило в магията на вечерта.

Амброуз прегръщаше очарованата Шарлот, вдигнал я също като парцалена кукла на трийсет сантиметра от пода в големите си ръце. Жул бе застанал близо до бара и наблюдаваше нас двамата с Венсан. Когато погледите ни се срещнаха, той нацупи устни и ми изпрати иронична въздушна целувка, преди да се обърне към поразителния млад ревенант, с когото разговаряше. Виолет беше застанала до Артур, отпуснала нежно глава на рамото му, докато двамата оглеждаха гостите. Забелязах още няколко двойки сред ревенантите, които се прегръщаха и целуваха.

„Някои намират любовта“ — помислих си аз.

Шарлот ми беше казала, че Амброуз и Жул са свалячи, че излизат с човешки момичета, но никога не задълбочават отношенията си с тях. Жан-Батист не поощряваше връзките между хора и ревенанти — беше забранил човешките „любовници“, както той се изразяваше, да стъпват в къщата. Освен малцината полицаи и шофьори на линейки, от чиито услуги се възползваха ревенантите и човешките служители като Жан, чиито семейства бяха работили за Жан-Батист от поколения, аз бях единственият аутсайдер, спечелил доверието им и допуснат в дома им.

Тъй като тайното им съществуване до голяма степен изключваше възможността да излизат с човешко същество, да изберат някои от своите бе единствената друга възможност за любов. А както Шарлот каза, изборът не беше богат.

Час по-късно гостите започнаха да се разотиват и аз казах на Венсан, че съм готова да си вървя.

— Трябва да изчакаме Амброуз — рече той и ме наметна с палтото. Сърцето ми се сви. Как само ми се искаше да го разпитам за това, че е втори след Жан-Батист и онази работа с героя. Изглежда трябваше да почакам с въпросите, защото той едва ли щеше да ми обясни пред Амброуз. Жул беше прав за скромността на Венсан. Той не обичаше да се хвали.

— Трябват ли ми двама пазачи? — пошегувах се аз, докато вървяхме към портата.

— Трима — отвърна Амброуз. — С нас ще дойде и Анри, стар приятел на Гаспар, който ще ни бъде призрак-пазач.

— Добре. Bonjour, Анри — поздравих на висок глас и си помислих, че тази работа е наистина странна.

Преди няколко месеца бях научила, че в продължение на три дни на месец ревенантите се връщат към състоянието на мъртвешки сън. През първия от тези три дни изглеждаха съвсем мъртви. През следващите четирийсет и осем часа умът им беше буден и можеше да пътува. Това състояние наричаха големия сън. Когато търсеха хора, които да спасят, ревенантите обикаляха по двойки, придружавани от дух на някой спящ, който имаше поглед няколко минути напред в бъдещето и можеше да ги предупреди какво ще се случи.

— Такава охрана само за мен? — подсмихнах се аз и хванах под ръка двамата си придружители. — Нали Гаспар ме похвали, че съм станала по-добра в боя.

— Амброуз и Анри ще дойдат колкото за да пазят теб, толкова и мен — увери ме Венсан. — Тази вечер нума може да решат да нападнат. Тактически е много разумно, след като повечето от парижките ревенанти са в една сграда. Дори да не нападнат, наоколо се мотаят предостатъчно пияни откачалки, които се чудят как да си разнообразят живота навръх Нова година. — Той се усмихна и натисна копче до портата.